Разстоянието между мен и хлапето я имаше, я нямаше пет метра, но на мен ми се видяха като сто. Докато крачех през бездната, която ни делеше, бях връхлетян от чувството, че вече съм го правил. И тогава се сетих. Преди години бях подлъган да играя ролята на иконом в едно любителско представление с благотворителна цел, та ми се налагаше да пресека с пълна табла в ръце безлюдната сцена от горния ляв ъгъл до масата в долния десен край. По време на репетициите постоянно ми внушаваха да не препускам като подгонен, а да крача с достолепно достойнство, в резултат на което имах чувството, че никога няма да се добера до въпросната маса. Сцената се опна пред взора ми като неизбродна пустиня, а Природата бе стаила дъх, за да привлече целокупното внимание върху моята особа. Та и сега ме нападна същото усещане. Гърлото ми пресъхна и колкото повече наближавах хлапето, толкова повече то се отдалечаваше, докато изведнъж, без да знам как, се озовах точно зад него.
— Здрасти — рекох с болнава усмивка, но само я похабих, защото диването не си направи труда поне да се обърне и да ме погледне. Не съм срещал друг човек в живота си, за когото да съм означавал по- малко.
— Здрасти — повторих. — Риба ли ловиш?
И поставих ръка на рамото му, както съм виждал да правят по филмите по-големите братя.
— Ей! — каза детето, разтърсено из основи.
Тези неща или трябва да се вършат скоротечно, или изобщо не се наемайте. Затворих очи и бутнах. Нещо поддаде. В просъница дочух изскубнат в зародиша си писък, последван от плясък. И дългият ден се навлачи към своя безкрай, така да се каже.
Открехнах очи. Детето тъкмо изплаваше на повърхността.
— Помощ! — ревнах аз и наклоних глава към гъсталака, откъдето бе програмирана появата на младия Бинго.
Нищо не се случи.
— Казах помощ! — креснах отново.
Не че искам да ви досадя със спомени за артистичното ми минало, но нека отново се върнем на онзи мой сценичен дебют като иконом. Според сценария, след като поставех таблата на масата, героинята трябваше да се появи отдясно на сцената и с няколко сочни реплики да ме отпрати да си гледам работата. Да, ама онази блейка се беше отнесла нанякъде, та се наложи да пуснат по дирите й потеря. Докато попаднат на следите й и я изритат на сцената, измина цяла минута, през която аз стърчах там, виден отвсякъде, и чаках. Незабравимо усещане. Същото беше и сега, само че къде-къде по-неописуемо. Сега чак разбрах на кое му викат, че времето било спряло.
Междувременно младият Освалд береше душа. Трябваше да се вземат скоропостижни мерки. Досегашното ни познанство не бе допринесло у мен да разцъфне красиво чувство към него, но все пак щях да се олея, ако го оставех да си иде без време. Не си спомням по-не-апетитна гледка от тази на езерната повърхност, лицезряна от връх моста, но нямаше как. Свалих сакото и рипнах с главата надолу.
Водата винаги е по-мокра, когато скочиш в нея облечен, отколкото по бански гащета. Доказан факт. След не повече от три секунди вече се чувствах като престоял труп на удавник — лепкав и подпухнал.
Последва нова засечка в сценария, изграден върху презумпцията, че щом изскоча на повърхността, веднага ще докопам хлапето и доблестно ще го повлека със себе си към безопасния бряг. То обаче не ме изчака да го влача. Докато покажа нос над водата, докато разтъркам очи, докато се огледам кое къде е, онова вече беше на десет левги от мен и продължаваше да се отдалечава с равномерен кроул. При тази гледка съвсем увяхнах. В края на краищата, от потърпевшия се очаква да си наляга парцалите и кротко да се дави като хората. Вземе ли да плува, при това със стил и скорост болезнено превъзхождащи твоите, какво ти остава? Ами нищо освен и ти да изпълзиш на сухо. Докато стигна брега, онова зверче вече си беше у дома. От които и ъгъл да погледнете, все провал.
Размислите ми бяха прекъснати от шума на настъпена щотландска гайда. Хонория Глосъп се смееше. Стоеше досами лакътя ми и ме съзерцаваше с един особен поглед, който никак не ми допадна.
— Ах, Бърти, колко си забавен! — каза и веднага долових зловещината в думите й. Никога досега не ме беше намирала за забавен. — Я как се измокри!
— Няма две мнения по въпроса.
— Бързай към къщи да се преоблечеш.
— Тичам.
— Наистина си забавен — продължи тя. — Първо ми правиш предложение по този смешен заобиколен начин, а после натика горкия Освалд в езерото, за да ме впечатлиш, като го спасиш от удавяне.
Изплюх вода и няколко попови лъжички, за да се опитам да редактирам впечатлението й.
— Ама не…
— Той каза, че си го бутнал, пък и аз нали те видях. Нищо, Бърти, не ти се сърдя. Толкова си сладък. Време и обаче да те взема в ръце. Нагледал си се на излишно много филми. Няма да се учудя, ако следващото ти хрумване включва подпалване на къщата, за да ме спасиш от пожара. — Тя ме огледа частнособственически. — Мисля, че ще успея да направя нещо от теб. Вярно, че животът ти до този момент е безвъзвратно прахосан, но още си млад и в теб има нещо добро.
— Няма!
— Има, има. Просто трябва да го накараме да изпъкне. Хайде, тичай да се преоблечеш, че да не вземеш да ми настинеш.
Майчинството в гласа й ми подсказа повече от всякакви думи, че с Бъртрам е свършено.
Докато слизах по стълбите, след като се преоблякох, налетях на младия Бинго.
— Бърти! — кресна той. — Теб търсех! Бърти, случи се нещо вълшебно!
— Ах ти, непрокопсанико! — избухнах аз. — Къде беше? Знаеш ли, че…
— За онези храсти ли говориш? Нямах време да ти кажа какво стана. Отказваме се от плановете.
— Как така се отказваме?
— Бърти, тъкмо да се завра в гъсталака и стана чудо! Зърнах на поляната най-вълшебното, най- прелестното създание на този свят. Като нея няма втора тъй прекрасна! Бърти, вярваш ли в любов от пръв поглед? Нали вярваш в любовта от пръв поглед, Бърти, стари приятелю? Още щом я съзрях и тя ме привлече неудържимо. Забравих всичко. Бяхме само тя и аз в един свят, изпълнен с музика, лъчи. Отидох при нея. Заприказвах я. Казва се госпожица Брейтуейт, Бърти — Дафни Брейтуейт. Чувал ли си нещо по- красиво? В мига, в които очите ни се срещнаха, осъзнах, че Хонория Глосъп е била само мимолетно увлечение. Бърти, нали вярваш в любовта от пръв поглед? Тя е тъй прекрасна, тъй сърдечна. Като нежна богиня…
Аз се отдалечих.
Два дни по-късно получих писмо от Джипвс.
„Времето“, завършваше то, „продължава да е благоприятно. Къпя се в морето и се надявам и вие да си почивате добре.“
Изсмях се кухо, невесело и слязох долу при Хонория. Имахме среща във всекидневната. Щеше да ми чете Кант.
7
КЛОД И ЮСТИС
Ударът се стовари в един часа и четирийсет и пет минути лятно време. Икономът на леля Агата тъкмо ми подаваше блюдото с пържените картофи, а аз така се шашнах, че изтървах пет-шест на покривката. Бях разлюлян из основи.
Не бива да се забравя, че и без това мъжеството ми бе подкопано. Вече две седмици бях сгоден за Хонория Глосъп и ден не беше минал, без тя да ме оформя, по думите на леля Агата, не щадейки сили и време. Четох сериозна литература, докато останах без очи, избродих километри картинни галерии, бях подложен всяка вечер на концерти класическа музика, та чак намразих ушите си. Така че никак не бях във форма за каквито и да било удари, най-малко под кръста. Хонория ме бе завлякла на обяд при леля Агата и докато аз си рецитирах наум Шекспир (който също не ми беше спестен през тези две седмици), и по-
