изпуснеш.
— Какво правите в Лондон?
— Ами бръмчим нагоре-надолу. Неофициално мимолетно посещение. Връщаме се с влака в три и десет. А сега във връзка с обяда, който така любезно предложи да ни черпиш, къде ще бъде? В „Риц“? „Савой“? „Карлтън“? Ако си член на „Сайрос“ или „Ембаси“, и те ще свършат работа.
— Не мога да ви дам обяд. Поел съм ангажимент. О, боже! — рекох, като хвърлих едно око на часовника. — Вече закъснявам. — Махнах на едно такси. — Извинете ме.
— Дай тогава пет лири — каза Юстис.
Нямах време за спорове, простих се с петарата и скокнах в таксито. Пристигнах у дома чак в два без двайсет. Метнах се в салона, но вътре нямаше никой.
Отнякъде изникна Джийвс.
— Сър Родерик още не е дошъл, сър.
— Уф! — изпъшках с облекчение, — Аз пък мислех, че от нерви вече е изпотрошил мебелите.
От личен опит знам, че колкото по-малко е желан даден гост, толкова по-точен е той в появата си.
— Всичко наред ли е?
— Приключих с подготовката за посрещането на госта, сър.
— С какво ще ни храниш?
— Студено консоме, агнешки котлети и плодов сладолед.
— Е, не би трябвало да му навреди. Само не се увличай и внимавай да не поднесеш кафе.
— Да, сър.
На вратата се позвъни.
— Джийвс, не ме оставяй! — пребледнях аз.
8
СЪР РОДЕРИК ИДВА НА ОБЯД
Познавах сър Родерик Глосъп отпреди, разбира се, но го бях виждал само в компанията на Хонория, а в нейна компания всеки друг в радиус от две стаи изглежда маломерен, малотраен и несъществен. До тази наша среща не бях и подозирал колко е внушителен, дори монументален. А чифт буйни рошави вежди придаваха на погледа му крещяща пронизителност, която ме дообезсили, както си бях на празен стомах. Природата не се беше стискала ни на височина, ни на ширина, а главата колкото кофа, без нито едно косъмче, ме заслепи като кубето на „Свети Павел“. За сетен път се убедих, че големият мозък само загрозява човека.
— Здравейте, здравейте, здравейте — започнах аз речовито в желанието си да демонстрирам благоразположение, но още докато отварях уста се сетих, че бях предупреден да се въздържам именно от това. Колко е трудно едно начало. Жителят на квартира в Лондон е с вързани ръце. Ако бях млад земевладелец, приветстващ гост в имението си, щях да започна с „Добре дошли в Медоусуийт Хол“ или нещо не по-малко сочно. А аз можех да кажа единствено „Добре дошли в Крайтън Маншънс, апартамент шест «А» на Бъркли Стрийт, W1“.
— Извинете за закъснението — каза той, докато сядахме на масата. — Бях задържан в моя клуб от лорд Алистър Хънгърфорд, синът на херцог Рамфърлайн. Той ме обезпокои с новината, че херцогът отново проявява симптомите, които причиняват такива тревога на цялото семейство. Нямаше как да го изоставя, затова мога само да се надявам, че моето закъснение не ви е нарушило плановете.
— Ами, ни най-малко. Значи на херцога му се е раздрънкала етажерката?
— Изразът, употребен от вас, не е буквално същият, който аз бих използвал по отношение на главата на едно от най-благородните семейства в Англия, но за жалост известна мозъчна превъзбудимост действително измъчва Негова светлост. — Той въздъхна, доколкото това е възможно с уста, пълна с агнешки котлет. — Професия като моята носи огромно, огромно напрежение. Понякога се ужасявам от това, което наблюдавам край себе си. — Той изведнъж млъкна и се скова. — Имате ли котка, господин Устър?
— Ъ? Какво? Котка ли? Не, нямам котка.
— Определено чух котешко мяукане и то съвсем наблизо.
— Трябва да е такси откъм улицата.
— Боя се, че не ви разбирам.
— И такситата издават мечещи звуци.
— Не бях забелязал приликата — заяви той доста хладно.
— Да ви налея ли лимонада?
— Благодаря. Половин чаша, ако обичате. — Питието изглежда му вля сили, защото продължи с по- човечен тон: — Изпитвам особена неприязън към котките. Та за какво говорех? Ах, да… Понякога направо се ужасявам от това, което наблюдавам около себе си. Не говоря само за случаите, които професионално привличат вниманието ми. Вече имам чувството, че цял Лондон е умствено неуравновесен. Тази сутрин например, докато пътувах с колата си към моя клуб, ми се случи нещо рядко обезпокоително. Тъй като времето беше предразполагащо, помолих шофьора да свали гюрука и, облегнат назад, се препичах с наслада на пролетното слънце, когато попаднахме в едно от неизбежните задръствания в центъра на Лондон.
Изглежда се бях заблеял, защото когато той млъкна, за да отпие от лимонадата, аз не знам защо реших, че слушам лекция и от мен се очаква реплика.
— Напълно съм съгласен — побързах да кажа.
— Моля?
— Не, нищо. И какво стана?
— Моторните средства, идващи насреща, също бяха временно възпрепятствани да продължат, но в един момент ги пуснаха. Аз бях потънал в дълбок размисъл, когато най-внезапно шапката ми бе грабната право от главата ми! Обърнах се и какво да видя — някой я размахваше триумфално от вътрешността на едно такси, което изчезна зад завоя.
Не се изхилих, но напрежението ми излезе скъпо, защото няколко плаващи ребра се откотвиха и сега вече наистина заплаваха.
— Просто шега — чух гласа си. Предположението не допадна на събеседника ми.
— Не съм лишен от чувство за хумор — нагло излъга той, — но в случая не успях да видя нищо забавно. Това бе действие на умствено дебалансиран индивид. Душевните заболявания се проявяват по най- разнообразни начини. Херцог Рамфърлайн, за когото вече стана дума, страда например от самозаблудата, че е канарче. Тазсутрешният му пристъп, както загрижено сподели с мен лорд Алистър, се дължал на факта, че безотговорен прислужник забравил да му даде сутрешната дажба просо. Има също така многобройни случаи, когато мъже причакват от засада жени и им отрязват кичури от косата. Твърде е допустимо моят тазсутришен нападател да страда от разновидност на тази маниакална лудост. Мога само да се надявам, че ще получи професионална помощ, преди да… Господин Устър, тук някъде действително има котка. Мяукането се чува от съседната стая.
Този път бях принуден да се съглася с него. От съседната стая несъмнено звучеше котешко мяукане. Натиснах звънеца и Джийвс се появи с изражение на почтително преклонение.
— Да, сър?
— Джийвс, има ли котки в апартамента?
— Само трите екземпляра във вашата спалня, сър.
— Какво!
— Котки в спалнята! — прошепна шашардисаният сър Родерик и очите му ме простреляха смъртоносно.
— Какви… три котки в спалнята? — опитах се да изясня аз.
— Черната, сиамската и малкото рижо коте, сър.
— Какво по дяволите…
Аз се юрнах по посока на мяукането. За жалост, в същия миг сър. Родерик също реши да се насочи натам, в резултат на което се треснахме на прага и едновременно залитнахме в коридора. Той се окопити по-бързо от мен и сграбчи един чадър от поставката.
