— Отдръпнете се! — размаха го ловко над главата си. — Въоръжен съм! Отстъпете назад!
— Извинете за стълкновението. Просто исках да проверя какво става.
Той като че ли се поуспокои и свали леко чадъра. В този миг зад вратата на спалнята, съдейки по звуковото оформление, настъпи нещо страшно. Явно всички котки на Лондон бяха решили веднъж завинаги да решат спорните териториални проблеми без мирни средства.
— Но това е непоносимо — изкряка сър Родерик. — Не мога да си чуя гласа!
— Предполагам, сър — обади се почтително Джийвс, — че животните са се превъзбудили, след като са открили рибата под леглото на господин Устър.
Старият се олюля.
— Риба! Правилно ли ви чух?
— Моля, сър?
— Казахте ли, че под леглото на господин Устър има риба?
— Да, сър.
Сър Родерих простена вяло и се пресегна към шапката си.
— Нима си тръгвате? — разтревожих се аз.
— Да, господин Устър, тръгвам си! Предпочитам да си прекарвам времето в не дотам ексцентрична компания.
— Ама такова! Ще дойда да ви изпратя. Убеден съм, че ще мога да ви обясня всичко. Джийвс, шапката ми!
Джийвс услужливо ми подаде цилиндъра. Аз го поех и си го надянах на главата.
— Боже господи!
Случи се нещо свръхестествено. Цилиндърът ме всмука. Още докато го слагах, ми се стори проветрив и възпросторничък, но в мига, в който го пуснах, той мазно се хлъзна, обгърна ми любовно ушите и се насади върху ми като квачка върху любимо яйце.
— Но това не е моята шапка! — чух гласа си като в тунел.
— Но това е моята шапка! — чух гласа на сър Родерик в същия тунел, но миг по-късно слухът ми се оправи, тъй като той рязко освободи ушите ми от всеобхватния цилиндър. — Същата, която тази сутрин ми беше задигната от главата.
— Ама…
Наполеон или друг от неговия ранг сигурно биха излезли находчиво от стъписването, но на мен ми дойде множко. Затова просто стоях и кокорех очи, докато старият си изхлузваше кофата на главата. После се обърна към Джийвс:
— Ако обичаш да ме придружиш до ъгъла. Искам да ти задам няколко въпроса.
— Много добре, сър.
— Ама такова, чакайте… — проблеях аз, но вече бях сам. А врявата в спалнята се възобнови по- гласовито и отпреди.
Това вече преля чашата. Така де — котки в спалнята! Не знаех как са се наплодили там, пък и вече не ме интересуваше, но нямаше да им позволя да си продължат пикника на воля. Ритнах вратата и пред очите ми се изви космата фъртуна, която профуча покрай мен и право през отворената външна врата, а от груповото мероприятие насред килима остана само една оръфана огромна риба, която ме изгледа строго и аха да ми поиска писмено обяснение.
Изражението й ме вкисна окончателно. Напуснах на пръсти спалнята и затворих вратата. И заднешком налетях връз някого.
— Ах, извинете — чух зад себе си.
Извъртях се рязко. Беше лорд Незнамсикой — същият, който сутринта се компрометира в очите ми в компанията на Клод и Юстис.
— Такова — продължи той извинително. — Не бих желал да ви безпокоя и прочее, но това не бяха ли моите котки? Мярнах ги само за миг, но ми заприличаха на моите котки.
— Бяха в спалнята.
— Значи са моите — тъжно умозаключи той. — Тюх да му се не види.
— Вие ли сложихте котки в спалнята ми?
— Вашият човек, как му беше името, ги сложи. Много вежливо ми каза, че мога да ги оставя там, докато стане време за влака. И аз дойдох да си ги прибера. А ето, че вече ги няма. Е, какво да се прави — философски обобщи той. — В такъв случай ще взема шапката и рибата.
Започнах да изпитвам неприязън към лорда.
— И проклетата риба ли е ваше дело?
— А не — дистанцира се той от сьомгата. — Рибата е на Юстис. А шапката е на Клод.
Приседнах за всеки случай. И без това не ме държаха краката, а стане ли дума за ексцентричните братовчеди, знам, че колкото съм по-седнал, толкова по-безболезнено ще понеса неминуемия удар.
— Защо не ми обясните всичко? — рискувах аз. Онзи ме изгледа с кротко недоумение, после се изчерви обилно. Много му отиваше.
— Ама вие не знаете ли? Ох, в такъв случай нищо чудно, че… Те бяха за „Търсачите“.
— Какви търсачи?
— Това е един клуб, нали се сещате? В Оксфорд. Ние тримата с братовчедите ви много искаме да ни приемат в него. Ама приемат само ако задигнеш нещо. Някакъв сувенир и прочее. Например полицейски шлем или чукало от врата. На годишната вечеря цялата зала се украсява с краденото и се произнасят речи. Голяма веселба пада. Та ние решихме да вложим особено старание и да го направим със замах, затова дойдохме чак в Лондон. И ни провървя още с пристигането! Такъв невероятен късмет! Клод забърса един доста приличен цилиндър от минаваща кола, Юстис мушна в пазвата си една охранена сьомга от „Харъдс“, а аз задигнах три котки — и всичко това още през първия час от пребиваването ни тук! Пърхахме от щастие, както се досещате, но възникна проблемът къде да ги паркираме, докато стане време за влака. Човек бие на очи, като се разхожда из Лондон с котки и риба в ръка. И тогава Юстис се сети за вас и ние взехме такси дотук. Бяхте излезли, но прислужникът ви каза, че няма проблеми. Като ви срещнахме, вие така бързахте, че не успяхме да ви обясним. Е, в такъв случай ще взема шапката, ако не възразявате.
— Няма я.
— Няма я?
— Случайно обядвах с човека, от когото сте я свили. Той се оказа много привързан към нея.
— Горкият Клод ужасно ще се разстрои. А как стои въпросът с охранената сьомга?
— Желаете ли да огледате тленните останки?
Той беше съсипан след огледа на трупа.
— Комисията едва ли ще я приеме — подсмъркна жално. — Не е останало много.
— Котките я харесаха.
Лордът въздъхна съкрушено.
— Ни котки, ни риба, ни шапка. Целият къртовски труд за нищо. На всичкото отгоре… Много ми е неприятно, но не бихте ли ми заели десет лири?
— Десет лири? Защо?
— Ами иска ми се да отскоча до участъка и да платя гаранцията за Клод и Юстис. Арестувани са.
— Божичко!
— Да. Отидохме да отпразнуваме успешно проведената операция и те, горкичките, се пооляха и на излизане от ресторанта решиха да откраднат и един камион. Аз бях против, защото как ще го натоварим във влака за Окфорд, но те не приеха доводите ми. Шофьорът обаче излече много опак, та Клод и Юстис сега гният в участъка на Вайн Стрийт. Затова, ако ми заемете десетачка… Благодаря ви, много сте щедър. Все пак не е редно да ги зарежа там, не смятате ли? В нашия колеж всички много си падат по тях. Страшно са популярни.
— Има си хас — казах аз.
Когато Джийвс се върна след половин час, аз го чаках на черджето в антрето. Търпение нямах да