— Ще я компенсирам — немощно изфъфли леля.
— На твое място бих го направил, без много да се мая, а на нейно място не бих приел по-малко от двайсет лири. Но най ме възмущава несправедливото отношение към този човечец и начина, по който щеше да лепнеш петното на позора на челото на хотела му…
— Да, дявол да го тръшне! Тюх, да му се не види! — гръмогласно задейства косматият безразборен набор от недоусвоен английски. — Вие небрежна стара жена! Даваш на хотела лоши имена, да бъдеш, или да не бъдеш? Утре навън от хотела ми, чумата да го вземе!
И още в този дух — все силни като презряло козе сирене идиоматични изрази. Щом се изчерпа, забърса момичето и се изнесе. Последното стискаше като в менгеме хрускава двайсетачка. Нищо чудно отвън да са я поделили. Един управител на френски хотел не би допуснал да не го включат в преразпределението на благата.
Обърнах се към леля Агата. Тя имаше вид на човек, който както си бере маргаритки сред релсите, изведнъж вижда, че бързият влак му диша във врата.
— Не че искам да ти натяквам, лельо — не пропуснах да й натякна, — но все пак не мога да не привлека вниманието ти към факта, че момичето, което ти отмъкна перлите, е същото, за което ми скъси живота от мига, в който стъпих тук. О, боже! Даваш ли си сметка, чо ако бе постигнала своето, аз вероятно щях да народя деца, които да ми крадат часовника, докато ги друсам на коленете си? Не съм от вечно жалващите се, но все пак ще те помоля друг път да си по-предпазлива, като ме ръчкаш да се женя наляво и надясно!
Впих в очите й триумфален поглед, обърнах се на пета и напуснах стаята.
— Нощта е ведра, часът е десет и на хоризонта всичко е безоблачно, Джийвс — заявих аз, щом се прибрах в апартамента.
— Радвам се да го чуя, сър.
— Надявам се тези двайсет лири да ти свършат работа.
— Много съм ви благодарен, сър.
Настъпи пауза. Е, нямаше как. Кръв ми капеше от душата, но се насилих да размотая аления пояс и да му го подам.
— Да го изгладя ли желаете, сър?
Аз впих последен, лепкав от копнеж поглед в жизнерадостната коприна.
— Не — въздъхнах. — Дай го на някой заслужил бедняк. Нивга вече не ще си го сложа.
— Благодаря ви, сър.
5
НАРАНЕНА Е ГОРДОСТТА НАУСТЪРОВИ
Едно нещо поставям над всичко в този живот и то е спокойствието. Не съм от онези, които се чувстват смазани от неспокойство, ако постоянно не им се случват случки. Нищо не може да е прекалено хрисимо за мен. Дайте ми редовно хранене, чат-пат някое сочно представление с хубава музика, двама-трима приятели, с които да се размотавам из града, и повече нищо не искам.
Затова ударът, когато ме настигна, беше крайно болезнен. Бях се завърнал от Ровил с убеждението, че оттук нататък нищо не ще помрачи ведрото ми ежедневие. На леля Агата, мислех си аз, ще са й нужни месеци, за да се съвземе от аферата Хеминг, а като изключим тази моя леля, никой не може да предизвика нежелани вълни върху кроткото езеро на иначе безоблачното ми съществувание. Тъй че заживях с увереността, че небесата са сини и Господ бди над моя свят.
О каква заблуда! Ритникът ме е дебнел още на гарата.
Веднъж в годината Джийвс, неблагодарникът, си дава две-три седмици отдих, като че ли много се е преуморил, и се смотава нейде из морските курорти. А на мен лошо ми се пише, докато го няма. Но трябва да се търпи, така че аз стискам зъби, още повече, че той обикновено успява да си намери що-годе сносен заместник, който да се грижи за мен по време на отсъствието му.
Е, този момент отново ме връхлетя и Джийвс сега беше в кухнята, където даваше наставления на дубльора си относно неговите задължения. Тъй като пишех писмо и ми потрябва марка, аз се запътих натам да му я искам и понеже това магаре беше оставило кухненската врата отворена, гласът му ме хласна по тъпанчето.
— Веднага ще ви стане ясно — казваше той на заместителя, — че господин Устър е много приятен и благовъзпитан джентълмен, но съвсем не е гигант на мисълта. Не, не бих го причислил към големите умове на тази нация. В умствено отношение природата се е отнесла към него с престъпна небрежност.
Ама не, таквоз… как може!
Вероятно трябваше да нахълтам вътре и да му продъня слуха с находчиви възражения, но едва ли нещо е в състояние да извади Джийвс от равновесие. Да ви кажа правичката, не ми и стискаше. Затова си поисках шапката, нахлупих я с подчетано засегнат вид и почти тряснах вратата след себе си. Но споменът, сами разбирате, ме гложди през целия ден. Ние Устърови не забравяме. Е, само някои неща като насрочени срещи, рождени дни, писма за пускане и всичко останало, но не и подобно непростимо оскърбление. Затова бродех из улиците навъсен и невесел.
Все тъй намусен се отбих в бара „При Бък“ за един бърз ободрител. Последният беше от ключово значение, тъй като се бях запътил към дома на леля Агата, където бях канен на обяд. Изпитание не за всяка нервна система, макар да ме крепеше мисълта, че след премеждието в Ровил тя е в омекотено и благоразположено състояние на духа. Затова излочих едно набързо и второ на по-отмерени глътки и вече се чувствах кажи-речи човешки, когато от североизточнапосока ме приветства глух глас и, обръщайки се натам, лицезрях младия Бинго, разположил се на ъглова маса и нагъващ сирене с хляб.
— Здрасти — поздравих го аз. — Откога не съм те виждал. Май те нямаше напоследък.
— Така е. Живея от известно време в провинцията.
— Ъ! — гръмнах се аз. Бинговата ненавист към провинцията е пословична. — Къде по-точно?
— В Хампшир. Мястото се нарича Дитъредж.
— Сериозно? Мои познати имат там имение. Семейство Глосъп. Знаеш ли ги?
— Ами нали при тях съм отседнал. Сега съм частен учител на малкото Глосъпче.
— Че от какъв зор? — недоумявах аз. Пък и не го виждах в ролята на учител. Вярно, че има някаква диплома от Оксфорд и ако се напъне, би могъл да заблуди човека, че го бива за нещо.
— От какъв зор ли? От паричен, какъв друг? При второто надбягване в Хейдок Парк моят реши да си попасе встрани от пистата — додаде Бинго с нескрито огорчение, — та профуках целомесечната си дажба. Не ми стискаше да щипна чичо за още, та се наложи да търча при агентите да ми търсят платена работа. Вече три седмици съм там.
— Не познавам малкото Глосъпче.
— И недей! — лаконично ме посъветва Бинго.
— Всъщност най съм близък с момичето — продължих аз, но още не бях изрекъл тези думи и лицето на Бинго претърпя изумителна метаморфоза. Очите му се озвериха, бузките му порозовяха, а адамовата му ябълка заподскача като топка на ластик.
— Ах, Бърти! — сподавено изхриптя той.
Огледах го тревожно. Колкото и да го познавам, колкото да ми е известно, че е готов да хлътне по всяко срещнато момиче, все пак дори той не би могъл да се влюби в Хонория Глосъп. За мен тя бе буркан с отрова. Едро, мозъчно, енергично, динамично момиче, с каквито е фрашкана напоследък столицата. Беше завършила колежа в Гъртън, където не стига че наддаде излишно на мозъчна обиколка, ами се впусна във всеки възможен спорт, в резултат на което физиката й трудно търпеше сравнение освен с борец полутежка категория. Въздействието й върху мен беше такова, че където и да се появеше, аз се спотайвах долу в мазето и само чаках да свирят отбой.
А ето че Бинго, както по всичко личеше, си падаше силно по нея. Всички признаци бяха налице. Любовта просто бликаше от очите на това глупаво магаре.
— Аз я боготворя, Бърти! Целувам земята, по която стъпват неземните й крачета! — продължи болникът с гръмък глас, който изпълни и най-затънтените кътчета нп „Бък“. Фред Томсън тъкмо бе нахълтал в заведението заедно с още двама-трима познати, а Макгари, дето обслужва бара, беше разпънал уши като платноходки, сакън да не изпусне нещо. Бърти обаче не е от дискретните. Дай му като на оперетен герой да
