П. Г. Удхаус
Майка страшно ще се зарадва
— А сетне — каза господин Мълинър — последва случая с Дъдли Финч. Той погледна въпросително към чашата си, установи, че е почти пълна, и продължи сагата за своята племенница Робърта:
— Представям ви Дъдли Финч в момента, в който седял във фоайето на хотел „Кларидж“1 и поглеждал гладно и жадно часовника си. Стрелките показвали вече два и пет, а Робърта била обещала да се срещнат точно в един и половина. Той въздъхнал жално и в душата му взело да се прокрадва бледо чувство на недоволство. Макар и само мисълта, че този ангел Робърта изобщо може да има слабости, да била истинско светотатство, все пак трябвало да признае, че тази нейна склонност да кара хората да я чакат за обяд би могла да се назове едва ли не недостатък-в иначе безупречния й характер. Той станал от стола си, дотътрил сгърченото си от глад тяло до вратата и като същинско олицетворение на очакването взел да зяпа нагоре-надолу по улицата.
Така застанал насред тротоара на Брук Стрийт, Дъдли Финч определено впечатлявал с вида си. Защото облеклото му било изпипано до последното конче. Без капка надежда и за най-придирчивия критик — той бил самото съвършенство от върха на напомадените си коси до сияйните обувки, от дискретно бежовите гамаши до вратовръзката с герба на Итън. Да би могъл само някой да го види как стои, ей така, на прага на хотела, би си помислил, че щом подобни млади мъже обядват в ресторанта на „Кларидж“, то старият Кларидж е невиждан късметлия.
Ала минаващият покрай него забързан и замислен младеж с мека шапка се сепнал и спрял не от възхищение. Бил изненадан. Вперил изблещени очи в Дъдли.
— О, Боже! — възкликнал. — Аз пък си мислех, че вече си на път за Австралия.
— Не — успокоил го Дъдли. — Не съм. — И смръщил гладко чело. — Не бива да се развяваш из Лондон в такъв вид. Я си виж шапката! — Роналд Атуотър бил негов братовчед, а досадно е все пак твой личен роднина да препуска из столицата с вид на нещо, тайно внесено в къщи от котката. — На всичкото отгоре чорапите ти не са в тон с вратовръзката.
И той поклатил глава. Роналд бил литератор, дори нещо по-страшно — бил получил образованието си в едно второразрядно училище — ако не му изневерявала паметта, името му било нещо като Хароу2 — Дъдли не можел точно да си спомни. Но въпреки това би трябвало да има непоклатимо изградени възгледи за важните неща в живота.
— Не се захващай с шапката ми — не се отклонил от темата Роналд, — а кажи защо не си на път за Австралия.
— Успокой се, всичко е наред. Броудхърст получи телеграма и не можем да отпътуваме преди петнайсети.
Роналд Атуотър въздъхнал с облекчение. И той като всички сериозни люде в рода бил дълбоко загрижен за бъдещето на братовчед си. В миналото между тях дори имало леки търкания, тъй като било невъзможно да примирят коренно противоположните си светогледи. Семейството настоявало Дъдли да се включи в бизнеса на чичо Джон, а Дъдли не искал друго, освен някой роднина с широки възгледи върху живота да му подхвърли няколко стотачки, за да може той да открие клуб за танци. За щастие се стигнало до компромисно решение: кръстникът му господин Броудхърст пристигнал внезапно от Австралия и предложил да го вземе със себе си и да го обучи за овцевъд. За късмет Дъдли бил голям почитател на романите, в които все някой заминавал за Австралия, тутакси натрупвал състояние и го завещавал на героя. Затова заявил официално пред семейния съвет, че нямал нищо против Австралия и щял да й предостави възможността да го обогати.
— Слава Богу! — въздъхнал Роналд. — Аз пък се изплаших, че в последния момент си се отказал.
Дъдли се усмихнал.
— Какво съвпадение, че каза това. Защото точно това съм решил.
— Какво?!
— Точно така. Работата е там, Рони — доверително прошепнал той, — че тези дни се запознах с едно страхотно момиче. И като си помисля само, че на петнайсети трябва да отплавам и ще бъдем разделени от хиляди левги вода, иде ми да завия като ранен вълк. Та затова си помислих — защо да не зарежа стареца да си тръгне сам, а аз да остана на родна земя.
— Но това е ужасно! И през ум да не ти…
— Тя е направо вълшебна! Освен това те познава. Казва се Робърта Уикъм, но ми разрешава да я наричам Боби. Тя е…
Той млъкнал, очите му се премрежили и се зареяли през рамото на Роналд, изпълнени със свещения блясък на обожанието. Устните му се разтеглили в ослепителна усмивка.
— Ю-ху! — изкрещял господин Финч.
Момичето се приближило — усмихнато и непринудено.
— Нали не съм закъсняла? — попитало то.
— Никак — загукал размекнатият от любов Дъдли. — Ни най-малко. Аз самият току-що пристигам.
— Чудесно — отбелязала госпожица Уикъм. — Как си, Роналд?
— Много добре, благодаря — сухо отвърнал Роналд Атуотър.
— Честито — продължила тя.
— Какво му честитиш? — озадачил се Дъдли.
— Годежа, разбира се.
— А, годежа — пренебрежително рекъл Дъдли. Той знаел, че братовчед му се е сгодил за Люси Морзби, и недоумявал как е възможно човек, познаващ божествената Робърта, да вземе да се обвърже с такъв далеч по-второстепенен екземпляр.
— Желая ти много щастие — продължила Боби.
— Благодаря — все тъй сухо отвърнал Роналд. — Е, аз да тръгвам. Радвам се, че ви видях.
И се запътил към Гроувнър Скуеър. Държането му силно впечатлило Дъдли.
— Не бих казал, че старият Рони прелива от сърдечност — отбелязал той, докато сядал на масата. — Не ти ли направи впечатление, че се държа някак рязко?
Госпожица Уикъм въздъхнала.
— Боя се, че Роналд никак не ме харесва.
— Не те харесва! — разтреперил се от възмущение Дъдли и глътнал един картоф, за който в по-спокоен момент би си дал сметка, че превишава с трийсетина градуса допустимата дъвкателна температура. — Не те харесва! — повторил с насълзени очи. — Значи, не е наред с главата.
— По едно време бяхме добри приятели — тъжно разяснила Робърта. Но след случката със змията…
— Каква случка?
— Роналд имаше една змия и аз я взех със себе си, когато го поканих да прекара един уикенд при нас в Хартфордшир. Сложих я в леглото на един от гостите, а майка ми остана с впечатлението, че Роналд е сторил това, та му се наложи да изчезне посред нощ с бавния влак, дето разнася млякото. Боя се, че още не ми е простил.
— Че какво друго си можела да направиш? — разпалено я защитил Дъдли. — В края на краищата, ако някой има змия, какво по-естествено от това да я пъхне в леглото на някой друг?
— И аз така разсъждавах.
— Все пак на човек тъй рядко му се предоставя сгоден случай. Щом ти падне змия, няма да я прахосаш я!
— Именно. Роналд обаче не прие доводите ми. Нито пък — спомнила си тя — майка ми.
— Слушай — сетил се Дъдли, — искам да се запозная с нея.
— Ами аз се прибирам довечера у дома. Защо не дойдеш с мен?
— Ами? Може ли? Наистина?
— Разбира се.
— Не е ли малко непредвидено за майка ти? Няма ли да се изненада?
— О, няма никакво значение. Ще й пратя телеграма. Много ще й бъде приятно да се запознае с теб.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Страшно ще се зарадва.
