— Първо бих искал милейди да ми позволи да попитам дали… ъ-ъ… младият джентълмен с костюма от туид е личен приятел на милейди.
Лейди Уикъм се стъписала. Не било в навиците на Симънс да довтасва при нея и да завързва дружеска беседа по повод гостите й, така че в първия миг се изкушила да му каже, че това не е негова работа. Ала нещо й подсказало, че в такъв случай току-виж изпуснала някое интересно сведение.
— Каза, че е приятел на госпожица Робърта — снизходително отвърнала тя.
— Каза? — многозначително повторил икономът и този път зловещият смисъл, вложен в тази думичка, не оставил и капка съмнение.
— Какво имаш предвид, Симънс?
— Моля да ме извините, милейди, но аз съм убеден, че този господин е пристигнал тук с престъпни намерения. Томас ми докладва, че куфарът на същия съдържа пълен комплект маскировка и всякакъв криминален реквизит.
— Маскировка? Каква маскировка?
— Сведението, получено от Томас, не беше особено конкретно, милей-ди, но все пак останах с впечатлението, че става дума за маскировка от инфантилно естество. А преди малко, милейди, същият господин е правил допитвания относно часа на отпътуването на влака, който разнася млякото.
— Млякото!
— Освен това Томас ме осведоми, че този господин останал неприятно изненадан, когато научил за пристигането на още гости. Според мен, милейди, той е възнамерявал да обере набързо къщата веднага след вечеря и да избяга с влака в девет и петдесет и седем минути. Тъй като присъствието на други гости е осуетило намерението му, той ще се опита да го доведе до успешен завършек някъде в малките часове на нощта и да се измъкне с влака, който разнася млякото.
— Симънс!
— Това е моето мнение, милейди.
— Боже мой! Сега се сещам… той ми каза, че госпожица Робърта щяла да пристигне тази вечер, а нея никаква я няма!
— Номер, милейди, за да спечели доверието ви и да приспи вашата бдителност.
— Симънс! — изревала лейди Уикъм, вземайки положението в ръце, както подобава на една властна жена. — Тази нощ няма да си лягаш!
— И ще бдя с пушка в ръка, милейди! — додал икономът, в чиито жили течала рядко упражнявана ловна кръв.
— Точно така, вземи и пушката. Ако го чуеш да шари из къщата, веднага ела да ме събудиш.
— Много добре, милейди.
— Трябва да бъдеш много безшумен и предпазлив, разбира се.
— Като мишленце, милейди.
Междувременно Дъдли, усамотен в Синята стая, вече съжалявал — и то все по-остро с всяка изминала минута, — че допуснал притесненията и неприятностите да го докарат дотам, че да се отнесе пренебрежително към поднесената вечеря. Покоят, царящ в Синята стая, се отразил добре на нервите му, а успокоението го накарало да си даде сметка, че е умопомрачително гладен. Имало нещо почти свръхестествено в начина, по който съдбата се била постарала през изминалия ден да го лиши от полагаемата се дажба въглехидрати и белтъчини. Колкото и да умирал от глад, докато чакал Робърта пред „Кларидж“, щом я зърнал, любовта му попречила да се съсредоточи върху менюто и той едва си бил наложил да преглътне една-две хапки.
Погледнал часовника. Оказало се далеч по-късно, отколкото предполагал. Твърде късно, за да натисне звънеца и да поръча да му донесат сандвичи — дори ако допуснел, че престижът му в тази къща можел да издействува удовлетворение на молбата му.
Той се метнал обратно в леглото и се опитал да се унесе в сън. Прислужникът бил казал, че влакът с млякото потеглял в три и петнайсет и той имал твърдото намерение да го хване. Колкото по-скоро се махнел оттук, толкова по-добре. А междувременно душата му копнеела за малко храна. Каква да е! Целият му организъм бил вдигнат на крак и врещял неистово за препитание.
Няколко минути по-късно лейди Уикъм, чакаща напрегната в спалнята си, била уведомена с почукване на вратата, че часът е ударил.
— Да? — прошепнала тя и безшумно натиснала бравата, за да надникне навън.
— Онзи тип, милейди — едва чуто докладвал Симънс в тъмнината.
— Взе ли да шари из къщата?
— Да, милейди.
Негостоприемната домакиня на Дъдли била твърда и решителна жена. От най-крехка възраст имала пристрастие към лова и към други напрегнати спортове, практикувани от аристокрацията в английската провинция. И макар преследването на престъпни елементи да не присъствало до този момент в практиката й, тя се впуснала в този нов вид спорт, без да й мигне окото. Махнала с ръка на иконома да я следва, увила се плътно с пеньоара и поела с твърда стъпка по коридора.
Към целта я насочвал доста обилен шум. Пътят на Дъдли от спалнята до трапезарията, където върху долапа се намирали плодовете и бисквитите — негова крайна цел и въжделение, — съвсем не можел да се нарече безшумен. Веднъж се препънал в стол, а в момента, в който домакинята и нейният спътник заслизали по стълбите, Дъдли се сблъскал с един параван и го прекатурил. Тъкмо щял да вдигне крак, промушен ловко през паравана, когато над главата му прозвучал тих глас:
— Виждаш ли го, Симънс?
— Да, милейди. Смътно, но достатъчно ясно.
— Тогава, ако помръдне, стреляй.
— Много добре, милейди.
Дъдли освободил крака си и ужасен се завзирал нагоре.
— Ама чакайте! — разтреперил се той. — Аз съм! Такова…
Светлина окъпала стаята.
— Аз съм, аз! — продължил да твърди трескаво Дъдли. При вида на огромната пушка, стисната в ръцете на иконома, температурата му се била покачила до един твърде болезнен градус.
— Какво правите тук, господин Финч? — хладно се заинтересувала лейди Уикъм.
Дъдли бил обзет от нарастващо предусещане за деликатността на положението, в което бил изпаднал. Понеже много държал на приличието и условностите, той си дал ясна сметка, че в случая трябва да подходи крайно тактично. Никак не е вежливо, решил той, някой гост, комуто домакинята само преди няколко часа е поднесла обилна вечеря, да я извести, че гладът го е принудил да тършува из къщата с надеждата да открие нещо за хапване. Затова известно време стоял замислен, като само си облизвал устните. После обаче го споходило вдъхновение.
— Работата е там — обяснил той, — че не можех да заспя.
— Може би щяхте да постигнете по-добър успех — хладно забелязала лейди Уикъм, — ако си бяхте легнали в леглото. Или може би възнамерявате цяла нощ да сновете из къщата?
— Не, не, ни най-малко. Не можах да заспя и… ъ-ъ… реших да потърся нещо за четене.
— А, книга ли искате?
— Да, точно така. Книга. Много добре го казахте.
— Ще ви заведа в библиотеката.
Колкото и строго да не одобрявала този мошеник, вмъкнал се с измама в чужд дом с цел да го ограби, лейди Уикъм поомекнала при въвеждането на тази литературна нотка. Била неуморна писателка на романи и с удоволствие навирала произведенията си дори в ръцете на най-недостойните. Така че вкарала Дъдли в библиотеката, светнала лампата и се отправила без колебание към третата лавица отгоре надолу до камината. Избрала една от редицата книги в ярки обложки и му я подала.
— Може би това ще ви достави удоволствие.
Дъдли огледал четивото с нескрито съмнение.
— А, не, и дума да не става! — запротестирал той. — Това е от Джордж Мастърман.
— Е, и? — попитала ледено лейди Уикъм.
— Всичките му писания са страхотна бълвоч — пояснил Дъдли. — Не мислите ми?
