гол охлюв, прекъснал полета на вдъхновението й в розовата градина. — Радвам се, че сте тук. — Тя натиснала звънеца. — Симънс — обърнала се към влезлия иконом, — в коя стая отнесе багажа на господин Финч?
— В Синята стая, милейди.
— Тогава би ли му я показал? Време е да се преобличаме за вечеря. — И додала към Дъдли: — Вечеряме в осем.
— Чудесно! — зарадвал се той. Взел да се поотпуска. Колкото и страшен вид да имала дъртата, тя несъмнено щяла да се разтопи, щом го зърнела издокаран в безупречното му официално облекло — в това Дъдли не се съмнявал нито за миг. Готов бил да заложи и главата си срещу успеха на официалния си костюм. Има шивачи в Лондон, на които ако им дадеш парче плат, игла и конец, може и да ви съшият нещо, наподобяващо костюм, но един-единствен измежду тях конструира дрехата така, че тя да се слива с фигурата и да й придава вид, прекрасен като росно утро. Същият този шивач имал щастието да бъде предпочитан от Дъдли. Да, повторил си младежът, влизайки в Синята стая. След около двайсет минути на мадам Баскервилски пес дъхът й щял да секне.
В кратката секунда преди да щракне ключа и да запали лампата, той зърнал разстлания върху леглото безупречен костюм и се почувствал като пътешественик, завърнал се най-сетне у дома. Миг по-късно стаята се обляла в светлина, а Дъдли останал закован на прага премигващ, със зейнала уста.
Ала колкото и да мигал, страшната гледка, разкрила се пред погледа му, отказвала да се промени поне частично. Костюмът, старателно метнат върху леглото от разопаковалия багажа иконом, не бил лелеяното официално облекло, а безформена сбирщина от дрипи, която взорът му срещал за първи и — дай Боже! — последен път. Премигнал още веднъж, макар да не хранел повече надежди, и пристъпил, олюлявайки се, напред.
Заоглеждал със смразено сърце гнусотата. Отляво надясно различил следните предмети: чифт три четвърти бели вълнени чорапки, алена вратовръзка-фльонга с петорни размери, нещо като моряшка блузка, тъмносини кадифени панталонки с копченца за под коляното и най-накрая — и именно този последен предмет правел всичко тъй безнадеждно — миниатюрна моряшка шапчица с широка синя лента, върху която с едри бели букви било изписано: „Кораб на Нейно величество «Издрайфах си червата».“
На пода го чакали и грижливо приготвени кафяви обувки с огромни катарами. Размерът им бил твърде просторен — най-малко четирийсет и осми номер.
Дъдли се метнал към звънеца. След малко се появил прислужникът.
— Да, сър?
— Какво — попитал Дъдли с обезумял поглед — е всичко това?
— Намерих ги в куфара ви, сър.
— А къде е официалният ми костюм?
— Такъв нямаше, сър.
Тук Дъдли бил осенен от възпоминание. Спорът, в който се бил забъркал в „Търтеите“, както сега си спомнил, бил на тема карнавално облекло. Онези двамата, с които спорил, се канели да ходят на карнавал и единият поискал от Дъдли да го подкрепи и да разясни на другия, че благоразумният мъж при такъв повод играе на сигурна карта и се издокарва като арлекин. Вторият твърдял, че предпочита да го видят мъртъв в някоя канавка, отколкото да си надене подобен лишен от въображение костюм. Той щял да се появи като малко момченце и сега Дъдли с болка си спомнил как го подиграл и му предрекъл, че ще мяза на пръв глупак в моряшкото си костюмче. След което препуснал към гардероба и явно бил грабнал куфара на въпросния дръвник вместо своя собствен.
— Ама виж какво — започнал той. — Не мога да се появя с тези дрехи.
— Нима, сър? — попитал прислужникът почтително, но с липса на топло човешко съчувствие.
— Я по-добре изтичай до стаята на старата… искам да кажа, стаята на лейди Уикъм, и я уведоми, че господин Финч много съжалява, че си е забравил официалното облекло, и затова ще се появи на вечеря с досегашния си костюм.
— Много добре, сър.
— Слушай! — Страшна мисъл преминала като ток през мозъка на Дъдли. — Нали ще сме само ние на вечеря? Искам да кажа, нали не се очакват гости?
— О, да, сър — бодро го осведомил прислужникът. — Очакват се доста гости.
Четвърт час по-късно в трапезарията се дотътрил един смазан и деморализиран Дъдли. Макар мъдреците да твърдят обратното, чистата съвест съвсем не е в състояние да накара един мъж да се измъкне с гордо вирната глава от всяка житейска криза. Възпитанието, насадено в съзнанието на Дъдли, било твърде безкомпромисно и фактът, че вечерял в чужда къща в крещящо кариран костюм, му вдъхвал гузност, с която неуспешно се стараел да се пребори.
Иронията на положението била, че при нормални обстоятелства той би се присмивал високомерно на облеклото на останалите присъстващи на масата, което тъй очебийно отстъпвало по качество на собствените му официални дрехи. Например ръкавът на съседа му отляво се бръчкал най-позорно в горния си край. А онзи до момичето в розово може и да имал златно сърце, но жилетката му можела да обгърне още няколко също толкова златни сърца. Що се отнасяло до вратовръзката на седналия до лейди Уикъм, то тя изобщо нямала правото да се нарича вратовръзка — в най-добрия случай била едно смешно недоразумение. Но при сегашното положение Дъдли завиждал със свито сърце на всички тези дрипльовци.
Почти не хапнал. Като правило апетитът му бил неутолим и той често дамгосвал като неправдоподобни всички романи, чиито герои оставят храната си недокосната. До тази вечер не допускал, че подобен подвиг е в кръга на възможното. А ето че интересът му към обилно поднасяната храна бил сведен до нулата. Душата му копнеела единствено за края на тези мъки, за да може да се свие в своето скромно ъгълче насаме с мъката си. Компанията явно се канела след вечеря да продължи веселието в гостната, но тя нямало да бъде ощастливена от присъствието на Дъдли Финч. На Дъдли Финч му дайте само да се уединява в Синята стая.
Та както си седял два часа по-късно във въпросната стая, изведнъж нещо проблеснало в мислите му — нещо, споменато от Робърта: как Роналд Атуотър си тръгнал скоропостижно с влака, разнасящ млякото. На времето не обърнал внимание на тези думи, ала ето че сега взела да го спохожда с нарастваща сила мисълта, че разнасящият мляко влак май щял да изиграе съществена роля в живота му. Тази гадна къща явно била навикнала да я напускат по този начин и нещо му подсказало, че няма да е зле да е подготвен за една такава евентуалност.
Още веднъж натиснал звънеца.
— Да, сър? — появил се прислужникът.
— Слушай — започнал Дъдли, — в колко часа тръгва влакът, с който разнасят млякото?
— Кой влак, сър?
— Онзи, с който разнасят млякото.
— Мляко ли желаете, сър?
— Не! — Дъдли сподавил неудържимото желание да зашемети този тъпанар с една от обувките четирийсет и осми номер. — Просто се интересувам в колко часа тръгва влакът, с който разнасят млякото. В случай, че се наложи… ъ-ъ… да си тръгна внезапно.
— Ще попитам, сър.
И се запътил с голямата новина право към щабквартирата на прислугата.
— Познайте какво ми се случи!
— Казвай, Томас — снизходително го насърчил икономът Симънс.
— Големия фасон (защото под главното стълбище, където било царството на прислугата, Дъдли вече бил известен под това име), възнамерява да духне с влака, дето разнася млякото!
— Какво! — надигнал Симънс от креслото въззакръглените си форми. Той съвсем не споделял веселието на своя подчинен. — Трябва незабавно да уведомя милейди. Незабавно!
Последният гост вече се бил сбогувал с лейди Уикъм и тя се канела да се оттегли към напълно заслуженото си легло, когато в салона нахълтал угриженият и разтревожен Симънс.
— Мога ли да кажа нещо на милейди?
— Какво има, Симънс?
