— Е, тогава всичко е наред. Много ти благодаря. — Ще те закарам с колата.
Дъдли се поколебал. Част от оживлението се свлякло от свежото му младежко лице. Имал вече преки наблюдения върху шофьорския темперамент на госпожица Уикъм и бил изпитал щастието да умре десетина пъти през няколкото кратки секунди, необходими й да измине една миля по най-оживената лондонска улица.
— Ако нямаш нищо против — изломотил той притеснено, — предпочитам с влака.
— Твоя работа. Най-удобният влак е в шест и четвърт. Ще те откара навреме за вечеря.
— От гарата на Ливърпул Стрийт, нали? Само един куфар, предполагам? Чудесно. Слушай, сигурна ли си, че майка ти няма да има нищо против да й се натреса без предупреждение?
— Разбира се, че съм сигурна. Много ще й бъде приятно да се запознае с теб.
— Чудесно! — зарадвал се Дъдли.
Влакът вече потеглял, когато Дъдли се метнал вътре заедно с куфара си. Бил достатъчно неблагоразумен на път за гарата да се отбие в своя клуб „Търтеите“ и да се забърка в спор с две от момчетата, докато се подкрепял на крак в бара. Затова едва успял да грабне куфара от гардероба на клуба и да хукне да гони такси. За късмет попаднал на великолепен шофьор, така че успял — леко задъхан от финалния спринт по перона, но иначе окей във всяко едно отношение. Облегнал се в купето и се замислил. Не след дълго мислите му се прехвърлили от Боби върху майка й. Стига само всичко да минело както трябва, и той бил убеден, че въпросната все още непозната дама в скоро време щяла да се превърне във важна фигура в живота му. При нея именно щял да отиде, след като Боби, със свенливо заровена в рамото му главичка, му прошепнела, че го обичала от мига, в който го зърнала за пръв път.
— Лейди Уикъм — щял да каже той. — Не, не лейди Уикъм! Майко!
Да, добре като начало. А след това вече лесна работа. При условие, разбира се, че майката се окажела жена на място и го одобряла от пръв поглед. Той опитал да си представи лейди Уикъм и тъкмо чертаел портрет на добродушна, миловидна женица, попрехвърлила средната възраст, когато влакът спрял на някаква гара и Дъдли, хвърлил разсеян поглед към един от надписите, внезапно осъзнал, че именно тук трябвало да слезе.
Двадесетина минути по-късно прислужникът поел куфара от ръцете му и икономът го въвел в някаква стая, която много приличала на кабинет.
— Джентълменът, милейди — гръмко оповестил той.
Странно представяне на гостите, помислил Дъдли, но нямал време да разсъждава повече по въпроса, защото от стола зад писалището се надигнала някаква личност със заплашителни размери и стряскаща осанка. Сърцето на Дъдли пропуснало един удар. Образът на добродушната миловидна женица бил все още толкова жив в съзнанието му, че в първия момент заподозрял, че му пробутват подставено лице.
Красотата, както много правилно твърдят поетите, зависи до голяма, степен от субекта, който я съзерцава, затова трябва да изтъкнем незабавно, че красотата на лейди Уикъм хич не допаднала на субекта Дъдли. Той предпочитал женският поглед да не напомня чак до такава степен на комбинация от свредел и рентгенов лъч, а по въпроса за брадичките личният му вкус клонял към по-заоблените форми, които не напомнят за атакуващи тарани. Нищо чудно майката на Боби да му се е зарадвала страшно много (както обещала дъщеря й), но във всеки случай с нищо не се издала. На всичкото отгоре Дъдли изведнъж осъзнал, че карираният му костюм, подбран тъй старателно и с толкова вкус, бил може би една идея твърде крещящ. Когато го избирал при шивача си, а и по-късно сред всеобщото възхищение в „Търтеите“, костюмът му се струвал сладурест и жизнерадостен, ала в този мрачен кабинет нещо го карало да се чувствува като укриващ се от полицията контрабандист.
— Много закъсняхте — сгълчала го лейди Уикъм.
— Така ли? — учудил се Дъдли. Той пък бил останал с впечатлението, че влакът е пристигнал съвсем навреме.
— Очаквах ви рано следобед. Надявам се, че сте взели светкавица.
— Светкавица?
— Не сте ли взели?
Дъдли поклатил безмълвно глава. До този момент с гордост бил смятал, че е авторитет по въпроса какво трябва да носи със себе си всеки млад джентълмен, отишъл да погостува в провинциално имение, а ето, че се оказал неподготвен.
— Не — признал си най-сетне. — Не нося светкавица.
— Как тогава — попитала разгорещено домакинята — възнамерявате да правите снимки по това време?
— Е — опитал се да отговори неопределено Дъдли. — Все някак ще се оправя. Но май няма да ми е лесно, а?
Лейди Уикъм въздъхнала, явно примирена.
— Е, карай да върви. Утре ще изпратят някой за снимките.
— Точно така! — грейнал и Дъдли.
— А междувременно, това е работният ми кабинет.
— Ами! Не думайте!
— Да, да! Всичките си книги съм написала зад това бюро.
— Боже мой! — възкликнал както подобава Дъдли. Сетил се, че Боби била споменала нещо за писателството на майка си.
— Вдъхновението обаче ме озарява главно в градината. Най-често в градината с розите. Обичам да седя там с часове рано сутрин и да размишлявам.
— Колко мило! — възхитил се Дъдли.
Домакинята го изгледала особено. Започнала да усеща, че нещо куца.
— Нали сте от „Будоарът на милейди“? — попитала внезапно.
— Откъде? Бихте ли повторили?
— Нали сте изпратен от главния редактор на списание „Будоарът на милейди“, за да ме интервюирате?
На този въпрос вече Дъдли можел да отговори с увереност.
— Не-казал.
— Не? — откликнала милейди.
— Категорично не! — отсякъл Дъдли.
— И на какво — попитала домакинята с глас, който така му напомнил гласа на баба му, че космите на врата му щръкнали, — на какво дължа честта за вашето посещение?
Дъдли премигнал.
— Ама как? Мислех, че знаете.
— Нищо не знам.
— Боби не ви ли изпрати телеграма?
— Не ми е изпратил никаква телеграма. Нито познавам този Боби.
— Имам предвид госпожица Уикъм. Дъщеря ви Робърта. Каза ми да бързам насам, а тя самата щеше да ви изпрати телеграма, за да подготви почвата, така да се каже. Е, не, това вече на нищо не прилича! Можете ли да си представите — взела, че забравила!
— А, значи сте приятел на дъщеря ми, така ли?
— Ами да, разбира се.
— Ясно. А къде е Робърта?
— Идва с колата.
Лейди Уикъм зацъкала с език.
— Робърта взе да става непоносимо разсеяна.
— Ама аз, таквоз, знаете ли — запритеснявал се Дъдли. — Ако не е удобно, само ми кажете и ще се прехвърля веднага в местната странноприемница. Искам да кажа, че не искам да ви се натрапвам, това искам да кажа.
— Ни най-малко, господин…
— Финч.
— Ни най-малко, господин Финч. Много ми е приятно — погледнала го лейди Уикъм, както би изгледала
