— Заспал! — Лицето на младия мъж се сгърчило в страховита гримаса. — Че нима някой изобщо заспива в тази къща? — Той се наклонил напред и снишил глас: — Слушай, вашият иконом, да го вземат мътните, нещо се чална.
— Какво?
— Стои на стража пред вратата ми с огромен топ в ръка. А преди малко, като си подадох носа навън, така ми се развика…
— Боя се — рекла Робърта и прибрала връвта с куката, — че те мисли за крадец.
— Крадец? Та нали казах на майка ти, и то съвсем членоразделно, че съм твой приятел!
Нещо почти като смущение споходило трудносмутимата госпожица Уикъм.
— Да, тъкмо за това исках да говоря с теб. Работата е там, че…
— Слушай, ти кога пристигна? — прекъснал я Дъдли, тъй като този въпрос осенил неотложно крайно замътения му мозък.
— Преди половин час.
— Какво?
— Вмъкнах се през прозорчето на килера. И първото, на което се натъкнах, беше мама по пеньоар. — Тя потреперила при този спомен. — Не си виждал мама по пеньоар — додала с крехко гласче.
— И още как! — уверил я Дъдли. — Това може би е изживяване, на което трябва да се подложи поне веднъж в живота ри всеки истински мъж, но от мен да знаеш — веднъж ми е предостатъчно!
— На идване направих катастрофа — продължила госпожица Уикъм, погълната от собствените си проблеми и затова твърде безчувствена към неговите. — Един кръгъл идиот с камион ме остави, моля ти се, да се блъсна в него! Колата ми е куп тенекии. Няколко часа не можах да се измъкна, а на всичкото отгоре влакът, който взех, спираше на всяка керемида!
Като доказателство (ако изобщо е имало нужда от такова) за напрежението, на което бил подложен Дъдли Финч през онази нощ, може да послужи фактът, че сведението за пътния инцидент, изживян от голямата му любов, ни най-малко не му причинило болезнената загриженост, която несъмнено би изпитал двайсет и четири часа по-рано. Дори го посрещнал с невъзмутимо хладнокръвие.
— Добре де, а като видя майка си, не й ли каза, че съм ти приятел? — попитал нетърпеливо.
Госпожица Уикъм се поколебала с отговора.
— Ами нали това се опитвам да ти обясня — изрекла най-сетне. — Виж каква беше работата. Първо трябваше да я осведомя по възможност най-тактично, че колата не е застрахована. Не бих казала, че остана очарована. А след това тя ми разказа за теб и… Дъдли, рожбо, какви си ги забъркал? Майка ми твърди, че поведението ти било, меко казано, оригинално.
— Признавам, че съм взел по погрешка чужд куфар и не можах да се облека официално за вечеря, но като оставим това, не виждам нищо особено в поведението си.
— От самото начало те заподозряла.
— Ако й беше изпратила обещаната телеграма, с която да я известиш за пристигането ми…
Госпожица Уикъм зацъкала с език, изпълнена с угризения.
— Знаех си, че съм забравила нещо. Ох, Дъдли, много съжалявам.
— Няма за какво — горчиво отвърнал той. — По твоя вина откаченият ви иконом сигурно ще ми отнесе главата с топа си, но важното е ти да не се тревожиш. Та какво казваше?
— Ах, да! Значи, натъкнах се на мама… Нали разбираш, Дъдли, миличък, колко ми беше трудно! Съобщавам й, че колата не е застрахована, а тя изведнъж ме пита дали съм те поканила тук. Тъкмо да кажа „да“, и тя заговори за теб с такава горчивина и яд, че моментът някак ми се видя неподходящ. Затова, като ме попита дали си мой приятел…
— Ти й каза, че съм, нали?
— Е, не буквално…
— Тоест?
— Нали разбираш, трябваше да бъда крайно дипломатична.
— Е и?
— Затова й казах, че през живота си не съм те виждала.
Дъдли издал странен звук, напомнящ вятър, който въздиша в клоните на вековна топола.
— Но всичко е наред — побързала да го увери госпожица Уикъм.
— Да, нали? И аз останах със същото впечатление.
— Ще поговоря със Симънс и ще му обясня, че трябва да те пусне да избягаш. И всичко ще се уреди прекрасно. Има един чуден влак, който разнася…
— Знам всичко за този влак, много ти благодаря.
— Ей сега ще поговоря с него. Ти не се тревожи, душко.
— Да се тревожа? Аз? Че за какво да се тревожа?
Госпожица Уикъм изчезнала. Дъдли се махнал от прозореца. Откъм коридора се дочули приглушени гласове. После някой потропал тихо на вратата. Дъдли отворил и на прага застанала посланичката. В дъното на коридора, оттеглил се тактично зад кулисите, икономът Симънс стискал пушка в ръце.
— Дъдли — прошепнала госпожица Уикъм, — имаш ли пари?
— Да, малко.
— Пет лири ще намериш ли? За Симънс.
Дъдли усетил как войнственият дух на Финчови заврял в жилите му. Кръвното му налягане рязко отскочило нагоре.
— Да не би след всичко, което се случи, този мръсник да има наглостта да очаква от мен бакшиш?
Той изгледал зверски през рамото й мъжа с пушката, който почтително и предвзето му се усмихнал. Явно обяснението на Боби го било убедило, че се е отнесъл несправедливо към Дъдли, тъй като доскорошната подчертана враждебност изцяло липсвала в поведението му.
— Ама виж каква е работата — заобяснявала Боби. — Горкият Симънс е крайно разтревожен.
— Много се радвам — отмъстително изпръхтял Дъдли. — Дано тези тревоги го отнесат в гроба.
— Страх го е да не би мама да му се разсърди, като разбере, че си се измъкнал. Не иска да загуби службата си.
— Още едно доказателство, че не е с всичкия си, щом като не иска час по-скоро да се изнесе от тази къща.
— Затова настоява да получи нещо на ръка — в случай че мама се разбеснее и го уволни поради липса на бдителност. Той, ако искаш да знаеш, ми поиска десетачка, но аз свалих цената на пет лири. Затова дай парите, Дъдли, миличък, и да пристъпим към действия.
Дъдли извадил банкнотата и я изпратил с дълъг поглед, свидетелстващ за дълбока привързаност и още по-дълбоко съжаление.
— Ето! Дано си купи с нея алкохол, да препие, да се спъне и да си строши врата!
— Благодаря — рекла Боби. — Има още едно съвсем нищожно условие, което той постави, но няма защо да се тревожиш за него.
— Какво условие?
— А, съвсем дребна работа. Не че трябва да правиш нещо — ни най-малко. Излишно е да се тревожиш. По-добре започни веднага да завързваш чаршафите.
Дъдли се облещил изумено.
— Да завързвам?! Чаршафите?!
— За да се спуснеш по тях от прозореца.
Основно правило в живота на Дъдли било никога след като си е вчесал и намазал с брилянтин косата, да не я докосва с ръка. Ала през тази страшна нощ правилата на цивилизования живот се сгромолясвали едно подир друго. Той посегнал нагоре, напълнил си шепата с коса и заскубал. Никакъв друг жест не можел да изрази достатъчно красноречиво огорчението му.
— Нали не говориш сериозно? Нали не допускаш, че ще се покатеря на ръба на прозореца и ще се спусна чак до долу по завързани чаршафи? — едва чуто промълвил той.
— Боя се, че се налага. Симънс много настоява.
— Но защо?
— Ами…
