Дъдли изстенал.
— Знам, не ми казвай. Прекалено често ходи на кино. Типичен случай. Даваш на иконома почивен ден, а той се вмъква в първия срещнат киносалон, откъдето излиза с болно въображение, убеден, че е главното действащо лице в „Ръката на удушвача“. Завързани чаршафи! Как не го е срам! — Дъдли бил тъй потресен, че за малко да добави нещо повече. — Та този човек е опасен за околните! Би ли ми обяснила човешки защо тази отрепка не може да ме пусне през вратата като едно редовно човешко същество?
— Толкова ли не можеш да проумееш? — опитала се госпожица Уикъм да вкара малко ум и разум в главата му. — Как ще обясни тогава на мама? Тя трябва да остане с убеждението, че ти си се измъкнал въпреки неговата бдителност.
Макар умствените способности на Дъдли да били крайно притъпени, той все пак смътно доловил някаква логика в тези доводи. Затова спрял да протестира. Боби махнала на чакащия Симънс. Парите сменили собственика си. Икономът любезно помогнал в подготовката за бягството.
— Малко по-стегнато, сър — услужливо съветвал той, оглеждайки с критично око възлите на Дъдли. — Няма да ви е никак приятно, ако паднете и се утрепете, ха-ха-ха!
— Ха-ха ли каза?
— Аз наистина се осмелих…
— За последен път!
— Много добре, сър. — Икономът надзърнал през прозореца. — Боя се, че чаршафите не стигат чак до долу, сър.
— Обаче — побързала да добави Боби — като скочиш, ще паднеш в най-меката и пухкава леха.
Чак няколко минути по-късно, когато стигнал края на чаршафа и след дълги колебания го пуснал, за да завърши пътешествието си като парашутист, чийто парашут е отказал да се отвори, Дъдли установил, че описанието на терена, дадено от госпожица Уикъм, не отговаряло изцяло на истината. Чудната пухкава леха, която Боби му препоръчала с прелестно моминско въодушевление, наистина се оказала на посоченото място, ала тя била пропуснала да спомене, че е засадена на равни интервали с бодливи рози. Дъдли се спуснал като падаща звезда право върху един от тези розови храсти и дълго време не могъл да се освободи от прегръдките му. През живота си не бил допускал, че и други растения освен кактусите са въоръжени с такива дълги, остри и многобройни бодли.
Криво-ляво се отскубнал от лехата и, застанал на огряната от луната алея, взел да произнася с много чувство тих монолог. Горе от прозореца щръкнала нечия глава.
— Добре ли сте, сър? — заинтересувал се Симънс.
Дъдли не отвърнал, а се отдалечил с всичкото достойнство на мъж, надупчен на стотина интимни места. Тъкмо стигнал асфалтираната алея за колите и закуцукал по нея към главната порта, от която се излизало на пътя, водещ към гарата и разнасящия млякото влак за Лондон, когато тишината на нощта била внезапно издънена от оглушителен трясък. Нещо неописуемо по-болезнено от надупчилите го неотдавна тръни настигнало Дъдли в месеста горна част на левия крак. Напомняло за нажежено желязо и въздействието му върху младия мъж било чудотворно. Миг преди това той се тътрел бавно по алеята — един разбит и свършен човек. А ето че сега подскочил като ударен от електрически ток. Надал зверски писък, счупил аматьорския рекорд на висок скок от място, след това на дълъг скок без засилване, а оттам нататък видял сметката и на рекорда за професионалисти на сто метра гладко бягане.
Телефонът до главата на легналия Дъдли вече доста време звънял, без да може да го събуди. Завръщайки се в апартамента си на Джърмин Стрийт малко преди седем часа сутринта, той утолил глада си с обилна закуска и се пъхнал със стенания между чаршафите. Сега, както установил след бърз поглед към часовника, било пет часа следобед.
— Ало? — изграчил той.
— Ах, Дъдли! — замъркала госпожица Уикъм. — Добре ли си, душко?
— Дотолкова — ледено отвърнал господин Финч, — доколкото може да е добре един мъж, чиято коса е побеляла, след като е бил уморен от глад, изритан през прозореца върху рози с десетсантиметрови бодли, преследван, тормозен, прострелян в крака…
Загрижено възклицание прекъснало красноречието му:
— Ах, Дъдли! Нима те улучи?
— Улучи ме!
— Но той ми обеща да не се цели!
— Тогава следващия път, когато вземе да стреля по гостите ви, помоли го да се прицели по възможност най-старателно. Може би така те ще имат някакъв шанс.
— Какво мога да направя за теб?
— Не виждам какво — освен да ми поднесеш главата на този тип върху сребърен поднос.
— Той така настоя да стреля! Това бе условието, което постави. Нали си спомняш, че имаше и едно условие? Аз ти споменах.
— Спомних си! Едно съвсем-съвсем дребно и незначително условие, за което не биваше изобщо да се тревожа.
— Само колкото мама да повярва.
— Надявам се майка ти да е доволна — учтиво рекъл Дъдли.
— Ах, Дъдли, така ми се иска да направя нещо за теб! Много ми се ще да дойда да те полекувам, но съм в немилост заради колата и ми е забранено да ходя в Лондон. Обаждам ти се от селото. Обаче се надявам другата събота да успея да се измъкна. Да дойда ли?
— Непременно — откликнал сърдечно Дъдли.
— Тогава чудесно! Пада се на седемнайсети. Значи, ще пристигна сутринта. Къде ще се видим?
— Изобщо няма да се видим — твърдо отсякъл Дъдли. — По обяд на седемнайсети аз ще съм на път за Австралия. Сбогом!
Той затворил телефона и се пъхнал обратно в леглото, изпълнен с величествени мисли.
Информация за текста
© 1925 П. Г. Удхаус
© 1997 Жечка Георгиева, превод от английски
P. G. Wodehouse
The Awful Gladness of the Mater, 1925
Сканиране: NomaD, 2007
Разпознаване и редакция: sir_Ivanhoe, 2007
Публикация:
П. Г. Удхаус
СТРИХНИН В СУПАТА…
И МНОГО ДРУГИ ИСТОРИИ
Английска
Подбор и превод от английски: Жечка Георгиева
Художествено оформление: Момчил Колчев
Печатни коли 38. Формат 84/108/16
ИК „КОЛИБРИ“, София, 1997
Печат: „АБАГАР“ ЕООД, В. Търново
ISBN 954-529-065-X
P. G. WODEHOUSE
Very Good Jeeves
