подноса, взима бутилката и я обръща с дъното нагоре над главата си. Тапата липсва и течността веднага руква по ръката му, ръкава, на пода. Той сякаш не разбира какво върши. Гласът му е напрегнат, едва разбираем.)
ГАУЪН:
Помогни ми, Иисусе! Помогни ми!…
(Само след миг Стивънз също оставя чашата си и без да се суети, се обръща, взима си шапката, заобикаля канапето, насочва се към вратата и излиза. Гауън стои още малко с навирената бутилка, вече празна. Сетне потръпва, въздъхва дълбоко, идва сякаш на себе си, оставя шишето на масата, забелязва непобутнатата си чаша, взема я, постоява, после се обръща и я запраща със сила към камината, право в горящия пламък на газовата горелка, застава с гръб към публиката, отново си поема дъх и прокарва дланите си по лицето. Поглежда мокрия ръкав, изважда носната си кърпа и връщайки се към масата, се мъчи да попие влагата от ръкава. После прибира кърпата, за да вземе неразтворената салфетка от малкия поднос, обърсва си ръкава, разбира, че нищо не прави и хвърля салфетката, вече смачкана, на масата. Сега, външно отново спокоен, като че нищо не се е случило, събира чашите върху големия поднос, слага в него и малкия заедно със солницата и салфетката, вдига ги и тихо тръгва към вратата на трапезарията. Светлините почват да гаснат една по една.)
Цялата сцена е потънала в мрак.
Миг и отново всичко е залято от светлина.
Всекидневната на семейство Стивънз. 22,00 часът. Единайсети март. Стаята е в същия вид, в какъвто я знаем отпреди четири месеца, само че сега гори само лампата на масата, а канапето е преместено тъй, че е почти обърнато към публиката. В него, загърнат с одеяло, лежи малък неподвижен предмет. Един от столовете е така поставен между лампата и канапето, че сянката на облегалото да пада върху предмета под одеялото, от което той е едва различим. Двойната врата на трапезарията сега е затворена. Телефонът се намира на малката стойка, където сме го видели и в Сцена втора. Вратата откъм хола се отваря. Влиза Темпъл, следвана от Стивънз. Сега, е облечена с дълъг пеньоар; прибрана отзад, косата й е привързана с панделка, очевидно приготвена вече за леглото. Този път Стивънз носи палтото и шапката си в ръка. Костюмът му е друг. Явно тя вече го е предупредила да пази тишина, това личи в поведението му. Тя спира и го пропуска да мине пред нея. Той оглежда стаята, вижда канапето и се заглежда в него.
СТИВЪНЗ:
Ето, това е истината.
(Доближава канапето — Темпъл го следи с поглед — и спира, навел очи към вързопа в сянка. Тихо изтегля встрани заслепяващия стол и зад него се показва момченцето на около четири години, заспало под одеялото.)
ТЕМПЪЛ:
И защо не? Нали философите и разните там гинеколози непрекъснато разправят, че жената не подбира с какво оръжие ще отвърне на удара, дори ако то е собственото й дете.
СТИВЪНЗ:
Включително и сънотворния хап, който ми каза, че си дала на Гауън?
ТЕМПЪЛ:
Да. (Прави няколко крачки към масата.) Ако повече не се съпротивлявам, кажи, колко време можем да спечелим? Върнах се от Калифорния, а все като че не мога да се съглася. Вярваш ли в съвпадения?
СТИВЪНЗ:
(Обръща се към нея) Не, освен ако не се налага.
ТЕМПЪЛ:
(Вдига от масата сгънатата телеграма, разгъва я и чете)
Джеферсън, шести март. До тринайсети имаш още една седмица. А после?
Подпис: Гейвин. (Сгъва отново телеграмата и я оставя на мястото й върху масата. Стивънз непрекъснато я наблюдава.)
СТИВЪНЗ:
Е? Днес сме единайсети. Това ли е съвпадението?
ТЕМПЪЛ:
Не. То беше на шести, следобед. Бяхме с Бъки на плажа. Аз чета, а той непрестанно нещо бърбори, нали знаеш, „Мамо, далече ли е Калифорния от Джеферсън?“; казвам му „Да, миличък“ и пак чета, по-скоро мъча се да чета, а той пак: „Много ли ще стоим в Калифорния?“ „Докато ни омръзне“, казвам, а той пак пита „Тука ли ще бъдем, когато обесят Нанси?“ И сега вече е твърде късно. Трябваше да предвидя, но сега вече става късно и му викам: „Да, миличък.“ И тогава да чуеш от тия уста, дето още на мляко миришат: „А после?“ После се връщаме в хотела и там ме чака твоята телеграма. Какво ще кажеш?
СТИВЪНЗ:
Какво да кажа?
ТЕМПЪЛ:
Нищо. Дай да свършваме, за бога! (Отива до един от столовете.) Вече и така и така съм тук, не знам по чия вина, ами по-добре кажи какво искаш. Нещо за пиене? Ще пиеш ли? И поне хвърли това палто и шапката.
СТИВЪНЗ:
Още не зная. Ти нали затуй се върна.
ТЕМПЪЛ:
(Прекъсва го) Аз съм се върнала? Не бях аз…
