Реквием за една светица

И изведнъж, за отплата…

ГАУЪН:

Виж какво, чичо Гейвин, защо наистина не си тръгваш? Иди си у дома, по дяволите, където искаш…

СТИВЪНЗ:

Още малко, тръгвам. Затова ли мислиш, че тя е длъжна да умре?

ГАУЪН:

Не аз. Аз нямам нищо общо с тая работа. Не съм аз прокурорът. Нито пък съм инсценирал — така ли се казваше — този процес. Едничката ми връзка с тая история е, че по една случайност съм баща на детето, което тя… Кой, за бога, е нарекъл тази гадост напитка?

(Захвърля уискито заедно с чашата в купата за лед, моментално грабва една от празните чаши и вдига пълната бутилка да я напълни. В началото уж мълчи, но внезапно става ясно, че се смее: смях, който почва достатъчно нормално, но в следващия миг е вече извън неговия контрол, превръща се в истерично хихикане; уискито продължава да тече и чашата всеки миг ще прелее. Стивънз се пресяга, отнема му бутилката.)

СТИВЪНЗ:

Спри де! Стига ти толкова!

(Оставя шишето на масата, вдига пълната чаша и прелива половината й съдържание в другата; сега вече подава на Гауън една далеч по-разумна доза. Гауън я взима, млъква. Очевидно се е овладял.)

ГАУЪН:

(Без да вкуси от питието) Осем години. Осем години въздържание и ето каква отплата: детето ми да умре от ръцете на една черна наркоманка, уличница и прочие, която и да бяга дори не е посмяла, та поне да я беше застрелял някой полицай като бясно куче… Разбираш, нали? Осем години без капка. Каквото ми трябваше, получих, но си го и платих и сега отново мога да се пропия. Нали? А не ми се пие. Сякаш онова, което съм получил, не е било това, което искам, сякаш съм платил за нещо, което нищо не е струвало. И ми става смешно. Това е то да тържествуваш: сделката е отлична, без да си я искал. С намалена лихва. Две деца имах. И трябваше да заплатя за едното, та да осъзная, че всъщност нищо не ми е струвало. Половин цена: едно дете и една черна уличница на бесилото. Толкова ми струва имунитетът.

СТИВЪНЗ:

Няма такова нещо.

ГАУЪН:

В миналото. В лудата ми глава. В моето пиянство, в страха ми ако искаш…

СТИВЪНЗ:

И минало няма.

ГАУЪН:

Как сега да не се смееш? Само че по-тихо, нали? Да не смущаваме дамите, да не смущаваме мис Дрейк, мис Темпъл Дрейк… Разбира се, защо не и страх? Само че за благозвучие да го наричаме чисто и просто пре-трениране. Знаеш, нали? Гауън Стивънз, научен във Вирджиния да пие като джентълмен, се напива като джентълмен, като десет джентълмени и повлича една селска колежанка, момиче, а кой знае, може би и девствено, повлича го с колата си на мач в колежа от съседната околия, напива се повече и от двайсет джентълмени, изгубва пътя, още пие, повече от четирийсет джентълмени, блъска автомобила, с което надминава осемдесет джентълмени, и изпада в пълно безсъзнание, а девственицата в това време е отвлечена в един публичен дом в Мемфис… (произнася нещо неразбираемо)

СТИВЪНЗ:

Какво?

ГАУЪН:

Разбира се, страх. Наречи го страх. Какво значение има благозвучието за женените хора?

СТИВЪНЗ:

Само че никой не те е карал след това да се жениш за нея.

ГАУЪН:

Естествено. Женитбата беше в най-чист вирджински стил. Сто и шейсет джентълмени.

СТИВЪНЗ:

Най-малкото намерението. Отвлечена в един публичен дом. И после?

ГАУЪН:

Къде ти е чашата? (Посяга към нея.) Вземи, глътни тая помия, на̀…

СТИВЪНЗ:

(Хваща чашата) Стига ми. Какво значи това: отвлечена в един публичен дом?

ГАУЪН:

(Рязко) Толкоз! Колкото си чул…

СТИВЪНЗ:

Ти май рече, че й допаднало. Затова ли никога няма да можеш да й простиш? Не за туй, че е била причина да дойде в живота ти миг, който нито някога ще си спомниш, нито ще го забравиш, нито ще си го обясниш, нито ще се утешиш, пък и да мислиш за него няма никога да престанеш, а само защото тя самата дори не е страдала, а напротив: дори й допаднало, допаднал й този месец и нещо; напомня ми епизод от един стар филм: бялото момиче попада пленница в шатрата на бедуинския принц. Че ти е трябвало да изгубиш не само ергенската си свобода, но и своето мъжко самоуважение заради добродетелността на своята съпруга и на детето си; да заплатиш за нещо, което жена ти дори не е изгубвала, още по-малко съжалявала за него? И за това ли трябва да умре тази бедна, осъдена и нещастна негърка?

ГАУЪН:

(Напрегнато) Тръгвай си! Хайде!

СТИВЪНЗ:

Минутка… Иначе можеш да си пръснеш черепа. Спри да помниш, забрави, че не можеш да забравяш! Нищо. Потъни в нищото, удави се завинаги в него, да не ти трябва да помниш, да не се пробуждаш нощем в гърчове и в пот, защото не можеш да забравиш. И какво друго се е случило през този месец, когато оня безумец я заключил като пленница в онзи Мемфиски дом, какво, какво, което никой друг освен ти и тя не знае? А може би и ти не всичко знаеш.

(Все тъй неоткъсващ очи от Стивънз, бавно и пресметливо Гауън си оставя чашата на