истината, а единствено със закона, и тя го каза, едва тогава съдебните заседатели можаха да я обвинят, че лъже и така всичко отново тръгна по вода. Тъй си мислеха, защото сега повече нямаше какво да я питат. На пак сгрешиха. Когато заседателите оповестиха „виновна“, а съдията рече „бесило“ и всеки вече си слагаше шапката да си върви, съдията казва „Бог да се смили над душата ти“, а тя — „Дай боже“ вика!
(Извръща се внезапно, рязко и тази припряност е тъй силна, че дори след като забелязва и разпознава Гауън, седнал там, където тя очаква да е губернаторът, продължава да говори, без да има време да реагира.)
И този път това е всичко. И сега вече ни кажете. Знам, че няма да я спасите, но поне кажете. Няма да ви струва много. Само една дума…
(Млъква, вцепенява се, но след миг се окопитва.)
Господи!
(Гауън се изправя, Темпъл се обръща към Стивънз.)
Защо тая вечна твоя мания да правиш клопки? Нима е нужно? Или просто така трябва? Защото си юрист?… Не, не съм права, прости ми! Аз бях тази, която почнах играта на криеница, нали? (Към Гауън) Ясно, ти изобщо не си гълтал приспивателното. А това значи, че изобщо не е трябвало да идваш тук и да принуждаваш губернатора да те крие зад вратата или под писалището, да те крие, за да подслушваш, защото по този начин опетняваш доброто му име на джентълмен, каквото би искал да има всеки губернатор на южен щат…
СТИВЪНЗ:
(Към Темпъл) Стига!
ГАУЪН:
А нима ние с теб не се крием цели осем години? И то не под писалище, а като че ли в бездънни ями, едната на Северния, другата на Южния полюс.
ТЕМПЪЛ:
Добре. Нямах криенето предвид. Съжалявам.
ГАУЪН:
Няма защо. Можеш само да си изтеглиш лихвите за осем години. (Към Стивънз) Ясно, ясно, кажи ми и на мен да млъкна! Всъщност сега е може би моментът аз да почна да се извинявам за следващите осем години. Дайте ми само малко време. Осем години благодарност е навик, с който трудно се скъсва. И така… (Към Темпъл) Съжалявам. Прости ми, забрави!
ТЕМПЪЛ:
Това аз трябва да ти кажа.
ГАУЪН:
Вече го каза. Сега го забрави! Не виждаш ли колко е лесно? Можеше да го правиш сама през тия осем години. Всеки път щом те молех да ми повтаряш, че съжаляваш, трябваше да ми отвръщаш „Да, а сега забрави!“ (Към Стивънз) Смятам, че това е всичко, а? Можем да си ходим. (Излиза иззад писалището.)
ТЕМПЪЛ:
Чакай! (Гауън спира) Къде отиваш?
ГАУЪН:
У дома, нали казах? Да вземем Бъки и да го занесем на неговото легло. (Споглеждат се.) Дори не ме питаш къде е той сега? Къде си оставяхме децата, когато ни хрумнеше да излезем?…
СТИВЪНЗ:
(Към Гауън) Сега ще ти кажа да мълчиш.
ГАУЪН:
Само ме остави да довърша. При „най-удобните“ роднини… (Към Темпъл) Оставих го при леля Маги.
СТИВЪНЗ:
(Размърдва се) Мисля, че сега можем да тръгваме. Хайде.
ГАУЪН:
Хайде. (Към Темпъл) Решавай: с мен ли ще дойдеш или с колата на Гейвин?
СТИВЪНЗ:
(Към Гауън) Ти тръгвай! Върви да вземеш Бъки.
ГАУЪН:
Правилно. (Обръща се и тръгва към стъпалата отпред, по които преди това дохождат Стивънз и Темпъл, но спира.)
Не! Май ще трябва пак през шпионски вход да се измъкна.
(Обръща се и отново се отправя към писалището и вратата в дъното, вижда ръкавиците и чантата на Темпъл върху него, взима ги и протяга ръка към нея. Говори едва ли не грубо.)
Вземи. Това хората наричат доказателства! Не си ги забравяй!
(Темпъл поема нещата си, Гауън продължава към вратата в дъното.)
ТЕМПЪЛ:
(След него) Ти палто и шапка нямаш ли? (Но той излиза, без да отговори.) Господи!
СТИВЪНЗ:
(Докосва ръката й) Хайде.
ТЕМПЪЛ:
(Все още неподвижна) Утре, и пак утре, и пак утре…
СТИВЪНЗ:
(Доизказва мисълта й) И някой ден той отново ще разбие колата в някое дърво, не на място и не навреме, а ти отново ще трябва да му прощаваш в продължение на още осем години, докато още веднъж блъсне автомобила в някое дърво.
ТЕМПЪЛ:
И аз карах: Известно разстояние и аз бях на кормилото.
СТИВЪНЗ:
Тогаз утешавай се с това. (Хваща я за ръката и я обръща към стъпалата.) Хайде, късно е.
