Реквием за една светица

ТЕМПЪЛ:

(Дърпа се) Почакай. Той каза „не“.

СТИВЪНЗ: Да.

ТЕМПЪЛ:

А обясни ли защо?

СТИВЪНЗ:

Да. Не може.

ТЕМПЪЛ:

Не може? Губернатор на щат, комуто законът дава право да помилва? Той да не може?

СТИВЪНЗ:

Така е по закон. Ако беше само до закона, можех по всяко време да я обявя за невменяема и да не те водя тук посред нощ…

ТЕМПЪЛ:

Не само мен. И другия родител, не забравяй. Още не разбирам как го измайстори… А, да, Гауън е бил тук преди нас. Правил се е на заспал, като отнесох Бъки в леглото му. Да, тъкмо това ти наричаш изпускащ вентил, за да спрем на бензиностанцията за поправка, а Гауън да ни задмине.

СТИВЪНЗ:

Добре. А той за справедливост изобщо дума не каза. Въпросът беше за едно дете, за едно момченце…

ТЕМПЪЛ:

Точно така. Направете го добро. Онова същото момченце, заради чийто нормален дом убийцата, черната наркоманка и уличница не се поколеба да хвърли и последния си зар — своя собствен мизерен и евтин живот. Да, зная и това, и за него тази нощ стана дума: че децата не бива да страдат. И от злото може да произтече добро…

СТИВЪНЗ:

Не само че може, а трябва.

ТЕМПЪЛ:

Трогната съм. Но какъв нормален дом може да има това момче, когато баща му може всеки миг да му каже, че не му е баща?

СТИВЪНЗ:

Всеки ден в продължение на шест години ти сама отговаряше на този въпрос. Не ти ли отговори и Нанси, когато ти казваше, че се противиш не заради себе си, а заради него? Не да покажеш на бащата, че греши, нито да доказваш на малкия, че баща му греши, а да оставиш момчето само, с очите си да види, че нищо, което може да се случи в този дом, нищо не би му сторило зло.

ТЕМПЪЛ:

Но се отказах. Нанси и за това разказа.

СТИВЪНЗ:

Сега тя не мисли така. Това ли ще докаже в петък сутринта?

ТЕМПЪЛ:

Петък! Черният ден. Денят, в който човек не бива да тръгва на път. Само че пътят на Нанси няма да почне в изгрева или в развиделяването на този ден, както биха се изразили по-тактичните или поетични души; той е почнал в онази утрин преди осем години, когато слязох от влака… Боже мой, тогава също беше петък! Мачовете ставаха в петък… Виждаш ли?… Не разбираш ли? Ясно е, че няма да я спасим. Ако той я беше спасил, всичко щеше да свърши: Гауън щеше да ме изхвърли, което би могъл и сега да направи, или аз щях да изхвърля Гауън, но вече не мога, сега е твърде късно, завинаги късно; или пък някой съдия щеше да ни изхвърли и да прати Бъки в приют за сираци и край. Сега обаче може да се продължи. Утре, и пак утре, и пак утре. Завинаги…

СТИВЪНЗ:

(Опитва се да я раздвижи) Хайде, Темпъл…

ТЕМПЪЛ:

(Пак се дърпа) Кажи ми точно какво рече той. Не тази нощ. Не може да е било тази нощ… Или пък по телефона и не е било нужно…

СТИВЪНЗ:

Каза го още преди седмица…

ТЕМПЪЛ:

А-ха, когато ми прати телеграмата. И какво каза?

СТИВЪНЗ:

(Цитира) „Кой съм аз, та да мога с безсрамно безразсъдство да поставя нищожните права на своя пост в едни везни с тази проста, но неотклонима постъпка? Кой съм аз да унищожавам и да анулирам онова, което тя е купила с цената на своя беден, заплетен, изгубен и обезценен живот?“

ТЕМПЪЛ:

Много хубаво! Значи, съм дошла тук в два часа среднощ не дори и заради надеждата, че мога да спася живота й. Нито да ми се каже онова, което вече е решил. Не и да направя самопризнания пред мъжа си, а пред двама чужди — нещо, което цели осем години се мъча да откупя, та дано съпругът ми никога не узнае. Ето, виждаш ли — това е то страданието. Не за какво да е. Чистото страдание!

СТИВЪНЗ:

Ти дойде тук, за да потвърдиш онова, което със смъртта си утре Нанси ще узакони: че децата, малките деца, докато са малки, трябва да си останат непокътнати, необременени, неразкъсвани, далеч от ужаса.

ТЕМПЪЛ:

(Тихо) Добре. Направих го. Можем ли сега да си отиваме?

СТИВЪНЗ:

Да.

(Тя се обръща и тръгва към стъпалата. Стивънз върви до нея. На първото стъпало тя се