можах! Как можах! Не искам никакъв мъж! Нищо не искам.“
Когато баща й слезе за закуска, тя вече чакаше в трапезарията. Но той нищо не каза, очевидно не знаеше. „Сигурно е казала на мама“ — помисли Ели. Но след малко се появи и тя и направо замина за града, без да спомене каквото и да било. „Значи, още не е казала“ — рече си Ели и се изкачи по стълбите. Вратата на баба й беше затворена. Открехна я и видя старицата — седнала в леглото си, четеше вестник; тя вдигна студен, смълчан, неумолим поглед, а Ели закрещя в празната къща:
„Какво друго мога да направя в това мъртво и безнадеждно градче? Ще отида да работя. Не искам да безделнича. Само ми намерете работа — всякаква, където и да е, само да е по-далеч, та вече никога да не чувам тази дума Джеферсън! — Бе кръстена на баба си, Ейлантия, макар че баба й не бе чувала ни своето име, нито името на внучката си кажи-речи петнайсет години, освен ако не й крещяха, както сега крещеше Ели: — Снощи не можа нищо да се случи! Не вярваш ли? Така е! Нищо не стана! Най-малкото щях… щях… — А другата я наблюдаваше с хладното, неподвижно и втренчено изражение на глухия. — Добре! — извика Ели. — Тогава ще се омъжа! Ще бъдеш ли доволна?“
Същия следобед тя се срещна с Пол в града.
„Как мина снощи? — попита я той. — Защо, какво има? Нима те…“
„Не, Пол. Хайде да се венчаем. — Седяха в дъното на дръгстора, почти скрити от рецептурната маса, макар че всеки момент зад нея можеше да се появи някой. Тя се облегна на гърдите му с изпито, ала напрегнато лице, а начервените й устни напомняха открита рана. — Ожени се за мен, Пол. Инак… инак ще стане твърде късно.“
„Аз не се женя — рече Пол. — Хайде, съвземи се!“
Натежала и обещаваща, тя се облягаше на него. Гласът й бе отслабнал, но настойчив:
„Но ние снощи… Ако се оженим, ще се съглася.“
„Ще се съгласиш? Преди или след?“
„Да. Още сега. Когато поискаш.“
„Съжалявам“ — каза той.
„Дори ако се съглася сега?“
„Остави! Съвземи се!“
„О, говориш, но не ти вярвам. А ме е страх сама да опитам.“ — Заплака. Той говореше с лека, растяща досада:
„Стига, казвам ти!“
„Добре. Няма, няма повече. Значи, не искаш. Аз пък ти казвам, после ще бъде късно, много късно.“
„По дяволите! Аз не се женя, вече чу.“
„Добре тогава. Значи, сбогом. Завинаги.“
„Съгласен съм. Щом смяташ, че е най-добре. Видим ли се някой ден, знаеш какво те чака. Но не и сватба. И ще се погрижа следващия път да няма публика.“
„Следващ път няма да има“ — каза Ели.
На следния ден той си замина. Седмица по-късно вестниците в Мемфис обявиха годежа й с някакъв млад мъж, когото познаваше още от детинство. Помощник-касиер в банката, за него разправяха, че един ден щял да стане директор. Сериозен и трезв, той имаше безукорен характер и навици и близо цяла година я посещаваше строго официално. Всяка неделна вечер го канеха на вечеря, а пристигнеха ли в града редките пътуващи трупи, винаги купуваше билети за себе си, Ели и майка й. Дойдеше ли на гости, дори след като обявиха годежа, те никога не сядаха на затъмнената веранда. Може би не знаеше, че там в полумрака са седели други. Сега там изобщо не се излизаше и Ели прекарваше еднообразните си дни в тъпо смирение. Понякога си поплакваше нощем, но вече не тъй често. Отвреме-навреме оглеждаше устата си в огледалото и хленчеше тихо от кротко отчаяние и униние. „Както и да е, сега поне мога спокойно да живуркам — мислеше си тя, — мога да дочакам края на този мъртвешки живот тъй спокойно, сякаш вече съм умряла.“
Един ден, без никакво предупреждение, като че ли и тя бе приела примирението и капитулацията й, бабата замина при сина си в Милз Сити. Къщата сякаш се уголеми, стана по-празна, а Ели изпита чувството, че баба й е била единственото друго същество в нея. Сега всеки ден идваха шивачки да приготовляват чеиза, но Ели безшумно и безцелно се носеше от празна стая в празна стая като в някакво пусто пространство, без мисъл, без разум, примирила се с едно бъдеще, твърде познато и твърде безметежно, за да бъде все още опечаляващо. Часове наред стоеше на прозореца в спалнята на майка си, наблюдаваше бавните и нежни мустачета на повета, който с наближаването на лятото пълзеше и закриваше покрива на верандата. Така изтекоха два месеца; до сватбата оставаха три седмици. Един ден майка й съобщи: „Баба ти иска да се върне в неделя. Идете с Филип до Милз Сити, ще изкарате събота вечер при вуйчо си и в неделя ще я доведете.“ Пет минути по-късно Ели стоеше пред огледалото, гледаше отражението си, както се гледа човек, току-що избавил се от страшна опасност, и си мислеше: „Боже мой! Какво трябваше да направя? Какво трябваше?…“
След един час намери Пол по телефона — обади се отвън, избяга, взе всички мерки, каквито в бързината можеше да вземе, да не я усетят.
„В събота сутрин ли?“ — попита той.
„Да. На мама ще кажа, че Фил… че той иска да тръгнем рано, на разсъмване. Няма да те познаят. И колата няма да различат. Аз ще бъда готова и веднага тръгваме.“
„Добре — тя чуваше сякаш жицата, разстоянието; изпитваше чувството на избавление, на неописуема радост. — Но ти знаеш какво значи това. Както ти казах.“
„Не ме е страх. Не ти вярвам, но сега не ме е страх.“
И отново чу жицата:
„Аз няма да се оженя за теб, Ели.“
„Добре, мили. Нали ти казвам, сега не се боя. Точно на разсъмване. Чакам те.“
Оттам отиде направо в банката. След малко Филип се освободи и дойде при нея — тя го чакаше с изопнато и пребледняло под грима лице, със светнали, но твърди очи.
„Трябва да направиш нещо за мен. Не ми е лесно да те помоля и, струва ми се, трудно е да се извърши.“
„Какво е то? Разбира се, ще го направя.“
„Баба се връща в неделя. Мама иска да идем в събота да я доведем.“
„Чудесно. В събота ще се освободя.“
„Да. Но, разбираш ли, нали ти казвам, че не е тъй лесно. Не искам да идваш.“
„Не искаш да идвам?… — Той се вгледа в нейното измъчено, прибеляло лице. — Искаш да идеш сама? — Тя не отвърна. В миг само се приближи и се притисна о него, заучено, машинално. Пое ръката му и я постави на кръста си. — Аха! — каза той. — Разбирам. Искаш да отидеш с друг.“
„Да. Сега не мога да ти обясня. По-късно. Мама никога няма да разбере. И няма да ме пусне, ако знае, че не си ти.“
„Ясно — тя държеше безжизнената му ръка. — Искаш да заминеш с друг мъж.“
Тя се засмя невисоко и кратко.
„Не бъди глупав. Така е. В играта участва още един мъж. Човек, когото не познаваш и когото едва ли вече ще видя, като се оженим. Но мама няма да ме разбере. Затова моля теб. Съгласен ли си?“
„Да. Разбира се. Ако не си вярваме един другиму, за какво ни е да се женим.“
„Точно така. Трябва да си вярваме — тя пусна ръката му. После го погледна изпитателно, със студено и заинтригувано презрение. — И ще накараш мама да повярва…“
„Имай доверие. Знаеш.“
„Да. Знам, че мога да ти вярвам — и тя внезапно му протегна ръка. — Сбогом!“
„Сбогом?“
Тя отново се наведе към него и го целуна.
„Внимавай — смъмра я той, — може да видят…“
„Тогаз до скоро виждане! Докато ти обясня — и тя се дръпна, изгледа го внимателно, но с угаснали очи и добави: — Надявам се това да бъде последната неприятност, която ти причинявам. Но може би си струваше да я преживееш. Сбогом!“
Това бе в четвъртък следобед. На разсъмване в събота, когато Пол спря пред още тъмната къща,
