— Прегърни ме, Пол.
— Стига, по дяволите! Да се махаме.
— Хайде! Ти можеш да помогнеш. Само ти можеш да й попречиш.
— Как да й попреча? Вятър! Пусни ме!
— Нека каже, но тогава вече няма да има значение! Обещай ми, Пол! Кажи, че ще го направиш.
— Кое? Да се оженя за тебе? За това ли приказваш? Вчера ти казах, че няма. Пусни ме, казвам ти!
— Добре, добре. Сега ти вярвам. В началото не вярвах, но сега вярвам. Няма защо да се жениш за мен. Можеш да помогнеш и без това — притисна се о него, а косите и тялото й натежаха от замайваща похот. — Няма да се ожениш за мен. Но ще го направиш ли?
— Кое?
— Слушай. Нали помниш оня завой с малката бяла ограда, дето пропастта е страшно дълбока? На това място ако някой автомобил прескочи оградата…
— Да, та какво?
— Чуй! Ти и тя ще тръгнете с колата. Тя няма да знае, просто няма да има време да се усъмни. А старата оградка няма да може нищо да спре и после всички ще кажат, че е било злополука. Стара е, много не й трябва. Възможно е само от сътресението… а ти си млад, кой знае… Пол! Пол! — С всяка дума гласът й сякаш заглъхваше, замираше от отчаянието и настойчивостта, преминаващ в умирающ финал, а той гледаше побелялото лице, очите, обещаващи някаква отчаяна плътска наслада. — Пол!
— А ти къде ще бъдеш през това време? — Тя остана неподвижна, с лице на сомнамбул. — Разбирам. Ти ще се върнеш с влака. Така ли?
— Пол — повтори тя с провлачен и замиращ шепот. — Пол!
В мига на удара ръката му като че отказа да се подчини на волята, отвори се и докосна лицето й с бавно, изтръпнало движение, почти милувка. Като я хвана за врата, той наново понечи да я удари, ала и този път ръката кой знае как отказа. Когато я отблъсна, тя се препъна и залитна към стената. Той застина и водата изпълни тишината с постоянния си небързащ звук. След малко часовникът удари два, тя се раздвижи уморено и тежко и затвори крана.
Но това, изглежда, не прекъсна звука на водата. Тя продължаваше да капе в тишината и след като Ели се изпъна по гръб на леглото, без да спи, без дори да размишлява. Тя все тъй капеше и когато, надянала замръзналата гримаса на болката, слезе и взе участие в обреда на закуската и сбогуването. На единствената предна седалка баба й седна между нея и Пол. Дори шумът от автомобила не можа да удави капките. Най-сетне тя внезапно се сети, че това са крайпътните табели и се загледа в тях — сега те редееха в обратната посока. „Спомням си тази; значи остават към две мили — помисли си тя. — Ще почакам до следващата; и тогава… не, сега, сега!“
— Пол — каза тя, — ще се ожениш ли за мене?
— Не. — Тя дори не го погледна в лицето. Гледаше ръцете му, които леко и непрекъснато въртяха кормилото. Между тях баба й седеше изправена и вдървена, със старовремското черно боне, и гледаше право напред; профилът и бе сякаш изрязан от пергамент.
— Ще те питам още веднъж. След това ще бъде късно. Чуваш ли, Пол, след това ще бъде много късно… Пол?
— Не! Казах вече. Ти не ме обичаш. И аз не те обичам. Никога не сме си казвали, че се обичаме.
— Нищо. Тогава без любов. Няма ли да се ожениш без любов? Помни, ще бъде късно!
— Няма.
— Но защо? Защо, Пол? — Той замълча. Автомобилът летеше. Ето я първата табела! „Значи сме съвсем близо — помисли тя. Другия завой.“ — И продължи на глас, а думите й прескачаха глухите уши на старицата. — Защо не, Пол? Ако става дума за оная история с негърската кръв, аз не вярвам. Не ме е грижа. — „Да — помисли си тя, — ето го завоя.“ Пътят навлизаше в завоя с наклон. Тя се облегна и забеляза, че баба й е обърнала лице към нея. Но сега не направи опит да заблуди израза в очите си, нали и без това не се стараеше да не я чуе. — Ами ако родя дете?
— Ако родиш ли? Нищо не мога да сторя. Да си мислила по-рано. Не забравяй, ти ме повика. Аз не съм настоявал.
— Разбира се, не си настоявал. Аз те повиках. Аз те накарах. И това е за последен път. Казвай — да или не! Бързо!
— Не.
— Чудесно — каза тя. Облегна се. На това място пътят сякаш стихваше да си почине, преди да се спусне стръмно надолу към пропастта; бялата ограда полетя край тях. Когато Ели запретна поли, видя, че баба й все тъй я наблюдава; и когато полегна над коленете на старицата, лицата им се разминаха очи в очи — изтощеното разочаровано момиче и старата жена, чийто слух отдавна пропускаше всичко, но от чийто поглед нищо не можеше да избяга, — разминаха се в едно мигновение на отчаяно, изпратено отдън душа предупреждение и неумолим отказ. — Тогава умрете! — извика тя в лицето на старицата. — Умрете! — И сграбчи кормилото; Пол се помъчи да я отблъсне. Но тя успя да провре лакът в кръга на волана и отпусна цялата си тежест, просна се върху тялото на баба си и здраво пипна кормилото. Пол я удари през устата с юмрук. — О! — изкрещя Ели. — Ти ме удари! Удари ме! — Когато автомобилът се блъсна в оградата, тя се освободи от кормилото и след миг, като птица, която каца, леко се свлече върху гърдите на Пол, с отворена уста, със закръглени от изненада очи. — Ти ме удари! — проплака тя. След това полетя свободна и сама в пълната и мирна тишина, в някакво безвъздушно пространство. Лицето на Пол, баба й, автомобилът — всичко изчезна, стопи се като по магия; пред погледа й мина строшената ограда, после ронещият се ръб на пропастта, на който с шепот се надигна кълбо прах, увисна като детско балонче и безмълвно се завдига към небето.
Някъде горе премина и замря звук — бръмченето на мотор, продължителното съскане на гуми в едрия пясък; след това вятърът отново завъздиша в дърветата и върховете им затрептяха в небето. До дънера на едно от тях в неразличима и плътно споена купчина лежеше автомобилът, а Ели седеше на килим от счупено стъкло и тъпо се оглеждаше. „Нещо стана — хленчейки, мислеше тя. — Той ме удари. А сега са мъртви. Аз съм ранена, но никой няма да дойде. — Изстена и отново захълца. След малко, зашеметена от удивление, тя вдигна ръка. Дланта й бе червена и мокра. Хлипайки тихо, тя почна като малоумна да чопли раната си. — Влязло е стъкло, а не мога да го видя — рече си тя, взря се в дланта си, а топлата кръв бавно обагряше полата й. Високо горе отново се разнесе натрапчивият рев на мотор и заглъхна. Тя вдигна очи и проследи звука. — Още един минава — и изхълца. — Не искат да спрат, поне да видят не съм ли ранена.“
Информация за текста
© 1934 Уилям Фокнър
© 1993 Кръстан Дянков, превод от английски
William Faulkner
Elly, 1934
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009
Издание:
Уилям Фокнър, Слез на земята, Моисей
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983
Художник: Антон Радевски, 1983
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12960]
Последна редакция: 2009-08-31 21:30:00
