появила се начаса, тя вече тичаше през лехите. Скочи в колата, без да отваря, завъртя се на седалката, наведе се, цялата изпъната и обладана от стремителност — като животно, което бяга.
„Бързо! — каза тя. — Бързо! По-бързо!“
Но той задържа колата още миг.
„Нали помниш? Казах ти, върна ли се, това ще значи нещо… Нали?“
„Чух. Не ме е страх да рискувам. Само побързай!“
И сега, десет часа по-късно, когато знаците, сочещи към Милз Сити, зачестяваха с безвъзвратното намаляване на разстоянието, тя отново попита:
— Значи, няма да се ожениш за мен? Не искаш?
— Откога ти повтарям.
— Да, но не ти вярвам. Не ти вярвам. Мислех, че след като… след като… а сега вече нямам какво повече да ти дам.
— Нямаш — каза той.
— Нямам — повтори тя. И се разсмя. Гласът й ставаше все по-невъздържан.
— Млъкни, Ели!
— Добре, добре — каза тя. — Сетих се само за баба. Бях я забравила.
Забавяйки се на завоя на стълбището, Ели долови разговор в стаята долу — там, с вуйчо й и леля й, бе останал Пол. Спря смълчана и умислена, сякаш дева-монахиня, която позира, сякаш за миг бе попаднала на място, където забравяш откъде идваш и накъде си искал да отидеш. Часовникът в хола удари единайсет и тя отново се раздвижи. Изкачи тихо стъпалата, приближи стаята на братовчедка си, в която щеше да нощува, и влезе. Недалеч от тоалетната масичка, безразборно покрита с обичайните вещи на всяко младо момиче — стъкълца, пухчета за пудра, фотографии, цяла редица покани за танци, затъкнати една до друга в рамката на огледалото, — на нисък стол седеше баба й. Ели спря. Двете кръстосаха погледи и додето старицата заговори, сякаш мина цяла минута.
— Не ти стига, дето мамиш родители и приятели, ами водиш негър в къщата на сина ми.
— Бабо! — извика Ели.
— Да ме караш да сядам на една маса с черен!
— Бабо! — Ели извика със съскащ шепот, а лицето й се изкриви, бледо и уморено. Ослуша се. По стъпалата идваха нозе, гласове, чу леля си, после Пол. — Шшшт! — прошепна тя, после изкрещя: — Тихо!
— Какво? Какво каза?
Ели се спусна към стола, наведе се и сложи ръка върху тънките и обезкръвени устни на старицата; едната обезумяла от упоритост, другата обезумяла от неумолимост, двете се гледаха в очите, а гласовете отминаха вратата и замлъкнаха. Ели дръпна ръка. После грабна една от картичките, пъхнати в рамката на огледалото, завъртя я на копринената й панделка и съгледа късото моливче. На гърба на картичката написа:
Той не е негър. Бил е във Вирджиния, следвал е в Харвард.
Баба й прочете написаното и вдигна поглед.
— Харвард разбирам, ама Вирджиния… Виж му косата, ноктите. Щом имаш нужда от доказателства. Аз нямам. Четири поколения носят неговото име. Познавам ги — и върна картичката. — Този човек не може да спи под нашия покрив.
Ели измъкна втора картичка и бързо надраска:
Ще спи. Той е мой гост. Аз го поканих. Ти си ми баба и не бива да ми позволяваш да се отнасям с гостите си като с кучета.
Баба й прочете и това.
— С него не се връщам в Джеферсън. И крака си няма да сложа в колата му. Ти също. Ще се върнем с влака. Никой от моята кръв няма да пътува с него.
Ели дръпна трета картичка и вбесена написа:
Аз ще пътувам! Не можеш да ме спреш. Само опитай!
Баба й прочете написаното и я погледна.
— Тогава ще кажа на баща ти.
Ели вече пишеше наново. Още несвършила, тикна картичката към баба си, но в същия миг се помъчи да си я върне. Ала старицата вече бе успяла да хване ъгълчето и сега се облещиха една срещу друга, а картичката ги съединяваше като някаква необикновена пъпна връв.
— Пусни — извика Ели. — Пусни я!
— Не дърпай! — каза старицата.
— Почакай — проплака Ели с шепнещ глас и отново затегли, извивайки картичката. — Сбърках нещо. Аз… — С изненадващо движение бабата прегъна картончето нагоре и Ели го изпусна.
— Аха! — каза баба й и прочете на глас. —
— Да — каза Ели и заговори с яден шепот: — Кажи му! Кажи му, че тази сутрин се скрихме в една горичка и останахме там цели два часа! Кажи му! — Баба й грижливо и безшумно сгъна картичката и се надигна. — Бабо! — извика Ели.
— Бастона ми! — рече бабата. — Ей го там, до стената.
Като остана сама, Ели отиде до вратата, превъртя ключа и отново прекоси стаята. С тихи движения измъкна от гардероба на братовчедка си една роба и бавно, като спираше да се прозее от ужас, се съблече. „Господи, уморена съм“ — каза си и пак се прозя. После седна пред тоалетката и се залови да лакира ноктите си с принадлежностите на братовчедката. На масичката имаше малък часовник от слонова кост. Отвреме-навреме хвърляше към него бърз поглед.
След малко часовникът долу удари полунощ. Подпряла глава на лъскавите си нокти, тя изчака последния звън, погледна пак часовника от слонова кост и си помисли: „Не искам да пътувам с влака.“ А на лицето й отново изплува умореното отчаяние от следобеда. Отвори вратата и излезе в тъмния хол. Застана в мрака, боса, с наведена глава, хленчейки тихо със замаяното самоокайване на малко дете. „Всичко е против мене — мислеше тя. — Всичко.“ Когато се отмести, нозете й не издадоха никакъв звук. Тръгна в тъмното с протегнати напред ръце. От усилието да види нещо, стори й се, че слепи и празни, очите й се обръщат навътре. Влезе в банята и заключи. Сега отново я обзе настойчивост и припряност. Долепи се до ъгъла на стената, отвъд която беше стаята за гости, наведе се, направи с дланите си фуния и прошепна:
— Пол! Пол!
Замиращ и настойчив, нейният шепот пропадна зад студената мазилка и тя затаи дъх. Наведе се пак, несръчна в чуждата роба, а очите й се напрягаха слепи и с растящо отчаяние в мрака. Напипа в тъмното крана и пусна водата да капе умерено, с пронизваща монотонност. После отвори вратата и застана на прага. Долу часовникът удари половината час. Леко трепереща като от студ, тя не помръдна, докато не удари един.
Чу, че Пол излиза от гостната. Чу го как се приближава през хола. Чу ръката му, която търсеше ключа на лампата. И когато светна, разбра, че е затворила очи.
— Какво е това? — попита Пол. Беше облякъл една от пижамите на вуйчо й. — Какво по дяволите…
— Заключи вратата! — прошепна тя.
— Глупости! Глупачка такава! Проклета глупачка!
— Пол! — Хвана го, сякаш се боеше да не избяга. После затвори вратата зад гърба му и заопипва за ключа, но той хвана китката й. — Изведи ме от тук! — Отпусна се, все тъй разтреперана, и отново го хвана. Очите й бяха празни. — Тя ще каже на татко! Чуваш ли, Пол, утре ще му каже. — В недомлъвките на шепота й водата продължаваше да капе в бавна, миньорна последователност.
— Какво ще му каже? Какво знае тя?
