Уилям Фокнър
Ели
Скована покрай стръмния спусък на пропастта, дървената ограда приличаше на детска играчка. Тя следваше извивката на пътя като прегръдка, тънка като косъм, и летеше край автомобила, размазана в крехко продълговато петно. След миг изхвърча назад и изчезна, сякаш ножица бе срязала опната лента.
След малко се разминаха с табелата, първата табела
— Е, Пол — каза тя, — какво да направя, за да се ожениш за мен? — И си помисли: „На оная нива имаше орач, видя ни, като излизахме от горичката, Пол носеше онова одеяло, а после се качихме в колата.“ Мислеше разсеяно, с не особено внимание, защото сега имаше нещо друго, което бе заличило предишното. „Нещо страхотно, което забравям — наблюдаваше бързите зачестяващи табели, които приближаваха Милз Сити, — нещо ужасно, ще се сетя след малко.“ И добави на глас, но тихо: — Нищо не мога да сторя, нали?
Пол все тъй гледаше напред.
— Нищо — каза той, — нищо не можеш да сториш.
Сега тя си спомни какво е забравила. Спомни си баба си, старицата с мъртъв слух и неотвратимите студени очи, която сега я чака в Милз Сити безмълвна и недоумяващо отчаяна. „Как можах да я забравя? Как можах? Как?“
Осемнайсетгодишна, тя живееше с баща си, майка си и бабата на двеста мили оттук, в Джеферсън; къщата им не беше от малките. Имаше дълбока, затулена с лози веранда, тъмна и неосветена. И почти всяка нощ се излягаше в тази сянка с различни — най-напред с момчета и младежи от града, а по-късно едва ли не с всеки, който би минал през градчето и когото би срещнала или умишлено, или случайно, стига само да изглежда почтен на вид. Нощно време никога не се возеше с техните автомобили и скоро всички повярваха, че знаят защо, макар че не винаги губеха кураж от първия път, докато най-сетне часовникът на съда не удареше единайсет. Пет минути след това те, които всъщност са мълчали час, час и нещо, вече разговаряха с настойчив шепот:
„А сега си тръгвай.“
„Не. Не сега.“
„Да. Сега!“
„Защо?“
„Ей тъй. Уморена съм. Спи ми се.“
„Аха. Толкова пъти, а нищо не става. Така ли?“
„Може би.“
И тя се вдървяваше в сянката, хладна, вече отсъстваща, неподвижна, оттеглила се сякаш в своето потайно царство на присмеха. Той си тръгваше, а тя ще влезе в помръкналата къща, ще вдигне поглед към самотния квадрат светлина, падаща над горната площадка на стълбите, и напълно ще се промени. Уморена, с походката на старица, изкачваше стъпалата и минаваше покрай отворената врата на осветената стая, в която седеше баба й, изправена, с разтворена книга в ръце и обърнати към хола очи. Обикновено не поглеждаше към стаята. Но сегиз-тогиз надзърташе. Тогава в миг и двете заставаха лице в лице: старата студена, с пронизващ поглед; момичето — уморено, капнало, с безплодна омраза, изписана по лицето и в тъмните разширени очи. След това продължаваше, влизаше в стаята си, облягаше се на вратата, за да чуе след малко как баба й ще угаси лампата си, понякога тихо и безнадеждно плачеше, шептейки: „Стара кучка!“ Минаваше и това. Събличаше се, поглеждаше лицето си в огледалото, изучаваше устата си — бледа, с изтрито червило, натежала и малко сплескана (така й се струваше), изтощена и затъпяла от целувки, и си помисляше: „Боже мой! Защо го правя? Какво ми е?“ След това се питаше как утре отново ще се яви пред старата жена със следите от последната нощ, останали на устните й като драскотина, с чувството за безцелността и празнотата на живота, сега още по-дълбоко от гнева или от мисълта, че е преследвана.
Така един следобед тя се запозна с Пол де Монтини, беше на гости у своя приятелка. Когато той си отиде, двете момичета останаха сами. Погледнаха се безмълвно в очите като дуеланти с фехтовачни мрежи на лицата.
„Значи го харесваш — каза приятелката. — Странен вкус имаш, не мислиш ли?“
„Кой? — попита Ели. — Не разбирам за кого говориш.“
„О, така ли? — рече приятелката. — Тогава значи не си забелязала косата му. Като плетена шапчица. А устните? Едни такива подути.“ — Ели я погледна.
„Какви ги приказваш?“ — каза тя.
„Никакви — отвърна приятелката. Огледа се, после извади от пазвата си цигара и я запали. — Нищо не знам. Само чух. Как на времето чичо му убил един човек и го обвинили, че има негърска кръв.“
„Лъжеш!“ — каза Ели.
„Добре — рече другата и изпусна дим. — Питай баба си за неговото семейство. Нали е живяла в Лузиана?“
„А ти? — сопна се Ели. — Ти го каниш у дома си.“
„Но не се крия в килера да ме целува.“
„Тъй значи? — каза Ели. — Може би не можеш.“
„Да, докато не си махнеш мутрата от пътя ми“ — отговори другата.
Нея нощ тя и Пол бяха на засенчената веранда. Ала в единайсет тя се вдърви и настойчиво каза:
„Не, не! Моля ти се, недей!“
„Хайде и ти! Страх ли те е?“
„Да, страх ме е. Иди си, моля те!“
„Тогава утре?“
„Не. И утре не. Никога.“
„Значи, утре.“
Като минаваше този път покрай вратата на баба си, не погледна. Нито се облегна на своята врата да поплаче. Задъхана, в едва доловима възбуда, тя си повтаряше полугласно: „Негър! Негър! Чудно, какво ли би казала, ако знаеше.“
На другия ден следобед Пол се качи на верандата. Ели седеше на люлеещ се стол, баба й — на разкрач от нея. Надигна се да посрещне Пол на стъпалата.
„Защо идваш тук? — попита го тя. — Защо?“ — После се обърна и сякаш наблюдавайки се какво върши, тръгна и го поведе към съсухрената старица, която седеше изправена, твърда и неумолимо целомъдрена в това населено с духове потайно място, духове безбройни и безименни, в отделни мигове сякаш превъплъщения на Ели, говорещи като че през една уста. Тя се наведе и изкрещя: „Това, бабо, е мистър де Монтини!“
„Какво?“
„Мистър де Монтини! От Лузиана!“ — извика тя и видя как баба й рязко се дръпна назад, само от кръста нагоре, като змия, която се готви да клъвне. Това стана следобед. Тази нощ Ели за първи път изостави верандата. Отидоха с Пол в гъстака на поляната. В този див и гъст мрак Ели за миг се почувствува загубена, кръвта й закрещя от отчаяние, тържествуване и оправдание и някъде вътре в нея, на самата граница на отстъплението, й говореше: „Ах, сега да е тук да види! Да е тук да види!“ В този момент — досега бе тихо — някой извика и тя като полудяла несръчно подскочи. Точно отзад, над тях, стоеше баба й. Кога е дошла и колко време е стояла не разбраха. Но тя бе там, безмълвна; в продължителното спадане на напрежението Пол се откъсна от нея, без да бърза, а Ели се изправи с глупавата мисъл „Хванаха ме в грях, преди да съм съгрешила.“ След това се прибра в стаята си, облегна се на вратата, мъчейки се да успокои дъха си, ослуша се да чуе кога бабата ще се изкачи по стъпалата и ще се прибере. Но стъпките на старицата спряха пред нейната врата. Ели изтича до леглото и се просна с дрехи, запъхтяна, с незамлъкваща кръв. „Ясно — мислеше си тя, — утре, утре сутрин тя ще му каже.“ Почна да се гърчи, мяташе се олекнала встрани: „Дори не успях да съгреша — задъхано си казваше тя с учудващо съжаление. — А тя си мисли, че съм. И ще ме обади, а си останах девствена. Тя ме тласна към това, а в последния миг ми попречи. — Слънцето огря в очите й и я намери все тъй облечена в леглото. — Тази сутрин — мислеше си тя, — днес! Боже мой! Как
