Уилям Фокнър
Уаш
Сътпен стоеше над сламеника, върху който лежаха майката и детето. Светлината на ранното слънце се промъкваше през ивиците между разсъхналите дъски на стената и падаше на дълги черти, които, сякаш нарисувани със светъл молив, се прекършваха на разкрачените му нозе и камшика в ръката му, после преминаваха връз притихналите очертания на майката, вдигнала към него тихи неразгадаеми, свъсени очи, и по детето до нея, увито в къс избеляла, ала чиста материя. Зад тях, до грубото огнище, в което мъждееше невзрачен огнец, клечеше стара негърка.
— Добре, Мили — каза Сътпен, — жалко само, че не си кобила. Щях да ти отделя в яхъра една по- прилична ясла.
Момичето на сламеника не помръдна. Тя просто продължи да го гледа безизразно с младо намръщено, неразгадаемо лице, все още бледо от мъките на раждането. Сътпен се отмести и поднесе в насечените моливни резки светлина своето лице на шейсетгодишен мъж. После се обърна към клекналата негърка и тихо рече:
— Тая сутрин Гризелда се ожреби.
— Мъжко или женско? — попита негърката.
— Мъжко. Едно дяволски чудесно жребче… А това какво е? — И той посочи сламеника с ръката, в която държеше камшика.
— Това е май женско.
— Ха! — рече Сътпен. — Дяволски чудесно жребче. Ще одере кожата на стария Роб Рой, дето го яздих на Север в шейсет и първа. Помниш ли?
— Да, господарю.
— Ха! — И отново погледна сламеника. Сега никой не можеше да каже дали момичето още го гледа. Камшикът отново я посочи. — Виж там от какво имат нужда, каквото можем, ще направим. — Прекрачи прага на разкованата врата и нагази в гъстите бурени (в ъгъла на верандата, все тъй подпряна, стоеше ръждясалата вече коса, която Уаш бе взел от него, за да ги подкастри) — там го чакаше конят му и Уаш с поводите в ръце.
Когато полковник Сътпен яхна коня и замина да се бие с янките, Уаш не го последва. „Оставам да се грижа за къщата на полковника и за негрите му“ — казваше той всекиму, питал или не питал — кльощав, съсипан от маларията човек със светли питащи очи, който изглеждаше на около трийсет и пет, макар всички да знаеха, че има не само дъщеря, ами и осемгодишна внучка. Но той не казваше истината и това бе известно на повечето от тях, малцината останали мъже между осемнайсет и петдесет, макар някои да вярваха, че сам той наистина си вярва, но дори и те смятаха, че е достатъчно умен, за да поставя ума си на изпитание с мисиз Сътпен и Сътпеновите роби. Знаеха, че ако не умен, той е поне твърде мързелив и тежкоподвижен, за да се залови с нещо подобно, че единствената му връзка с плантацията на Сътпен води началото си от даденото му преди години позволение от полковника да клечи в паянтовата колиба край блатото на имението му, която Сътпен бе струпал в ергенските си години да му служи за рибарски подслон и която от неупотреба така бе рухнала, че напомняше някой стар или болен див звяр, пропълзял тук за всеобщ страх да пийне глътка вода в предсмъртната си агония.
Тези думи бяха стигнали и до ушите на Сътпеновите роби. Смяха се. Смееха му се не за първи път и зад гърба му го наричаха „бяла измет“. Срещнеха ли го, сами или на групи, по обраслия път от блатото и стария риболовен стан, питаха го: „Защо не си на война, бели човече?“
Спирайки, той се оглеждаше в пръстена от черни лица и бели очи и зъби, зад които бляскаше подигравка. „Защото имам дъщеря и семейство, нали ги поддържам — казваше той. — Махайте ми се от пътя, черни муцуни!“
„Черни муцуни? — повтаряха те. — Черни муцуни? — и се смееха. — Я го виж ти, той ще ни вика черни муцуни!“
„Да — казваше той, — ако бях отишъл, кой щеше да се грижи за моите хора? Аз си нямам черни муцуни.“
„Че какво ли имаш ти? Само оная колиба там долу, дето полковникът и нас не би пратил да живеем.“
Понякога ще ги изругае, друг път се нахвърляше върху тях, грабнал от земята някоя пръчка, а те се пръсваха пред него и уж се пръсваха, а сякаш все тъй го ограждаха с черния си смях, подигравателен, неизбежен, изплъзнал му се и този път, и той оставаше задъхан, неспособен за нищо, побеснял. Веднъж това се случи в самия заден двор на голямата къща. Беше след неприятната вест, дошла от планините в Тенеси и от Виксбърг, след като генерал Шерман бе прегазил плантацията и повечето от негрите бяха тръгнали след него. С федералните войски бе изчезнало почти всичко и мисиз Сътпен прати да обадят на Уаш, че може да обере мускадиновата лоза, която зрееше по беседката в задния двор. Този път го пресрещна една от слугините, една от малкото останали негри. Отстъпи негърката до кухненските стъпала, застана там и се обърна. „Спри, бели човече! Спри, дето си! Полковникът като си беше тука, по тия стъпала не си минавал. И сега няма да минеш!“
Това беше вярно. Но тук имаше и нещо като гордост: той никога не бе опитвал да влезе в голямата къща, макар да вярваше, че рече ли, Сътпен ще го пусне, ще го приеме. „На никоя черна муцуна няма да позволя да ми казва къде мога и къде не мога — рече си той. — Няма да допусна полковникът заради мене да гълчи негрите.“ Той и Сътпен бяха прекарали заедно не един следобед в онези редки недели, когато къщата се изпразваше. Може би той съзнаваше, че това е ставало само защото Сътпен не е имал какво друго да прави, тъй като беше човек, който едва понасяше и самия себе си. И все пак фактът си беше факт, че те двамата стояха по цял следобед в беседката с мускадиновата лоза — Сътпен в люлката, а Уаш, приклекнал до стълба, между тях ведро с вода от цистерната, а те надигат дамаджана и отпиват по глътка. В останалите дни от седмицата той виждаше изящната фигура на Сътпен — бяха на едни години, само с няколко дни разлика, макар че никой от двамата не се сещаше за това (може би защото Уаш имаше внучка, докато синът на Сътпен бе още ученик) — виждаше изящната му фигура върху изящната фигура на черния жребец да галопира из плантацията. В такъв миг сърцето му биваше спокойно и гордо. Струваше му се, че този свят, в който негрите, за които в библията бе казано, че са били създадени и прокълнати от бога да бъдат наказание и слуги на всички хора с бяла кожа, имат по-свестен подслон над главите и са по-добре облечени от него и семейството му, че този свят, в който навсякъде около себе си долавяше подигравателното ехо на черния присмех, е свят сън, измама, че всъщност истинският свят е този, в който галопира черният чистокръвен жребец и неговият самотен апотеоз; при това той си мислеше за онова място в библията, където се казва, че всички хора са създадени по подобие божие и че най-малкото в божиите очи всички имат един и същ лик; ето защо, сякаш говорейки на себе си, той си казваше: „Какъв чудесен и горд човек! Ако сам господ слезе на земята, ето как ще се постарае да изглежда!“
Сътпен се върна в 1865 на черния жребец. Изглеждаше десет години по-стар. Синът му бе убит на фронта през зимата, когато умря и жена му. С грамота за храброст, написано лично от генерал Лий, той се върна в една разорена плантация, където вече година дъщеря му бе преживявала отчасти покрай мизерната щедрост на човека, комуто преди петнайсет години той бе разрешил да живее в оная порутена рибарска колиба, чието съществуване бе вече забравил. Уаш го посрещна все същият, все тъй изпит и без възраст, със светлите питащи очи, малко неуверен, малко угодлив, малко фамилиарен. „Е, полковник — рече той, — избиха ни, ама още не са ни били, нали?“
Цели пет години разговаряха за това. Сега вече пиеха долнокачествено уиски от едно камениново шише и вече не в беседката с лозата. Събираха се в задната половина на магазинчето, което Сътпен сколаса да отвори на шосето — една стая с лавици по стените, където Уаш бе и служител, и носач, и в която продаваше газ и опаковани храни, застояли и безвкусни сладкиши и евтини мъниста и кордели на негрите и бедните бели от чергата на Уаш — те идваха пешком или на дръгливи мулета, пазаряха се отегчително за даймове и четвъртинки с човека, който навремето можеше да препуска (черният жребец бе още жив; яхърът, в който живееше ревнуваното животно, бе в по-добро състояние от къщата на господаря) десетки мили в собствените си плодородни земи, човека, който храбро бе водил войниците в боя; накрая Сътпен гневно изгонваше всички от магазина, затваряше и заключваше вратите отвътре. И тогава той и Уаш се оттегляха в задната половина при шишето. Само че сега разговорите не бяха спокойни както едно време,
