Уаш

и не за нея! И за своите не би се вдигнал.“

Сътпен излезе. Нагази буренака и тръгна с оная тежка решителност, която на младини щеше да бъде пъргавина. Без да вдига поглед към Уаш, каза:

— Дайси ще остане да я гледа. А ти по-добре…

След това сякаш разбра, че Уаш е пред него и млъкна.

— Какво има?

— Ти каза… — В ушите на Уаш собственият му глас прозвуча плоско, като на патица, като гласа на глух човек. — Каза, че ако е кобила, щял си да й дадеш подходяща ясла в яхъра…

— Е? — каза Сътпен. Очите му се разшириха, после се свиха, досущ като юмруци, които се стягат и разпускат. Уаш пристъпваше към него леко приведен напред. Изненадата накара Сътпен да се закове за миг: цели двайсет години този човек не бе направил ни едно движение, ако не му заповядаш, беше като конете, които яздиш. Очите му отново се свиха и разшириха и без да помръдне, той сякаш отстъпи.

— Стой там! — внезапно и остро извика Сътпен. — Не ме пипай!

— Ще те пипна, полковник! — каза Уаш с равния тих, почти мек глас и продължи да пристъпва.

Сътпен вдигна ръката с камшика; старата негърка надникна иззад разкованата врата с черното си чудовищно птиче лице на изнурен гном.

— Не мърдай, Уаш! — извика Сътпен и замахна. Старата негърка скочи в буренака с бързината на коза и побягна. Сътпен удари повторно и камшикът се плъзна от лицето до коленете на Уаш. Когато Уаш се надигна и отново тръгна напред, в ръцете му се поклащаше косата, която Сътпен му бе заел преди три месеца и от която вече нямаше да има нужда.

Като влезе в колибата, внучката му се разшава на сламеника и го повика с раздразнен глас:

— Какво беше всичко това?

— Кое, моето момиче?

— Тази шумотевица навън.

— А, това ли? Нищо — рече той. Коленичи и несръчно докосна челото й. — Искаш ли нещо?

— Глътка вода — сърдито каза тя. — Откога искам глътка вода, а никой не ми обръща внимание.

— Ей-сегичка — утеши я той. Изправи се вдървено, взе канчето с вода и подигна главата й да пие, после я пусна и тя се обърна към детето с каменно лице. Само миг след това видя, че тя плаче. — Хайде, хайде — каза той. — Я виж мене, плача ли? Дайси вика, че бебето било в ред. Нали всичко мина? Сега няма за какво да плачеш.

Но тя продължи тихо да хълца. Тогава Уаш застана над сламеника и неловка, мисълта му за миг се върна към жена му, която също бе лежала тъй, после си спомни дъщеря си: „Жени. Пълна загадка. Уж ги искат, а като се родят, плачат. Загадка. За всеки мъж.“ Отдръпна се, приближи един стол до прозореца и седна.

Така в очакване той прекара целия безкраен, светъл и слънчев предиобед. Сегиз-тогиз ставаше и приближаваше сламеника, на пръсти. Но сега внучката му спеше, уж сърдита, а със спокойно и уморено лице; детето дремеше в гънката на ръката й. После се връщаше на стола, отново сядаше и зачакваше, питайки се защо се бавят. Най-сетне си спомни, че е неделя. Следобедът преваляше, когато иззад колибата се показа някакво момченце, налетя на трупа, извика сподавено, вдигна очи като омагьосано и забеляза Уаш на прозореца, обърна се и хукна. Тогава Уаш се надигна и отново приближи сламеника. Внучката му беше будна, стресната може би от вика на момчето.

— Гладна ли си, Мили? — попита я той.

Тя не отговори, само извърна лице. Уаш стъкна огъня и се зае да сготви — предния ден бе донесъл малко сланина и студен царевичен хляб; наля вода в клеясалия кафеник и я стопли. Но като й поднесе паницата, тя отказа да яде. Седна и хапна сам, тих и самотен, остави съдовете както си бяха и се върна до прозореца.

Сега вече, изглежда, почувства, просто усети мъжете, които се стичат отвсякъде с коне, пушки и кучета — любопитните и отмъстителните, мъже от породата на Сътпен, които са му правили компания на масата, когато Уаш не е смеел да се приближи до къщата повече от беседката с мускадиновата лоза, мъже, които са показали на низшите как се воюва, които може би също имат подписани от генерали документи, свидетелстващи, че са били измежду първите храбреци, които в старо време също са галопирали нахални и горди на изящни коне из своите изящни плантации — техните символи на възхищение и надежда и причинители на тяхното отчаяние и покруса.

Може би те очакваха, че той ще избяга именно от това. Струваше му се, че сега вече, ако бяга, то няма да е от нещо, а към нещо. Рече ли да избяга, то значеше просто да смени една тълпа самонадеяни и зли сенки с друга като нея, защото те бяха досущ еднакви по целия познат нему свят, а беше и стар, твърде стар, за да избяга надалеч. От тях никога не би избягал, колкото и бързо да тича, колкото и надалеч да отиде. А човек на шейсет не може да стигне далеч. Не достатъчно далеч, та да се измъкне извън границите на света, в който тези хора живеят, определят реда и владеят живота. Стори му се, че сега за пръв път след пет години разбира как са могли да ги надвият не само янките, но и всяка друга армия от човеци, да надвият тях: безстрашните, славните, гордите, признати и избрани като най-достойни измежду всички да носят смелостта, честта и гордостта. Може би, ако бе отишъл на война, щеше по-рано да схване това. Но ако беше го схванал по-рано, как щеше да живее отпосле? Как би могъл пет години да помни предишния си живот?

Слънцето клонеше на заник. Детето се разплака. Пристъпи до сламеника и видя, че внучката му го кърми, все тъй сърдита, непроницаема и безжизнена.

— Не си ли гладна? — попита я той.

— Нищо не искам.

— Трябва да ядеш.

Този път тя не отвърна. Погледът й бе прикован в детето. Той се върна на стола и видя, че слънцето е залязло. „Няма да чакам много“ — помисли си Уаш. Сега вече ги усещаше съвсем наблизо — любопитните и отмъстителните. Дори му се стори, че ги чува какво си говорят за него, при което любопитството им далеч надминаваше непосредствения гняв: Старият Уаш Джоунз най-после рухна. Смяташе, че е надхитрил Сътпен, ала Сътпен го излъга. Мислеше, че е пипнал полковника да се ожени за внучката или да си плати, ама полковникът се измъкна. „Но аз никога не съм очаквал това, полковник!“ — извика той, уплаши се от собствения си глас и погледна назад — внучката го наблюдаваше.

— С кого говориш? — попита тя.

— С никого. Мислех си нещо, пък то излезе на глас.

Лицето й отново стана неясно и сърдито петно в полумрака.

— И аз тъй мисля. Мисля, че трябва да викаш по-силно, иначе няма да те чуе горе в къщата. И ще трябва май не само да викаш; как другояче ще го накараш да слезе тук?

— Добре, добре — каза той. — Ти само не се безпокой. — И мислите му отново потекоха: „Нали знаеш, че аз не се безпокоя. Знаеш, че никога нито съм очаквал, нито съм искал нещо от кой да е жив човек. Но от теб съм очаквал. Само дето никога не съм ти казал. Казвал съм си: «От нищо не се нуждая. От какво може да се нуждае човек като Уаш Джоунз, защо трябва да се съмнява в човека, комуто генерал Лий сам е дал писмено свидетелство, че е храбрец?» Храбрец ли? По-добре да не беше се връщал в шейсет и пета. Такива като него и мене не е трябвало да вдишват въздуха на тая земя. Този от нас, който остане, най-добре да изчезне от лицето на земята, та да не може някой друг Уаш Джоунз със собствените си очи да види как животът му се изтръгва от него и се гърчи като суха съчка, хвърлена в огъня.“

Мислите му спряха. Внезапно и ясно чу конете; след малко видя фенер и движението на мъже, блясъка на цеви. Но не се отмести. Беше съвсем тъмно, вслуша се в гласовете и шума на тревите — заграждаха колибата. Фенерът приближи, светлината му падна върху стихналото тяло в буренака и спря. Конете бяха високи, като сенки. Някой слезе от тях, наведе се до фенера над трупа, в ръката му имаше револвер; после се изправи и погледна към колибата.

— Джоунз! — извика той.

— Тук съм — тихо рече Уаш от прозореца. — Ти ли си, майоре?

— Излез!

— Сега — тихо каза той. — Само да видя как е внучката.

— Ние ще видим. Излизай!

— Сега, майоре, минутка.