когато Сътпен се изтягаше в люлката, произнасяйки високомерните си монолози, а Уаш клечеше до стълба, превил се от смях. Сега и двамата сядаха, макар че Сътпен заемаше единствения стол, а Уаш се задоволяваше с някой сандък или буре, зависи кое ще му падне под ръка, но дори и това не траеше много, защото Сътпен скоро стигаше до онази степен на своето безплодно и гневно поражение, при която се изправяше и с олюляване и залитане заявяваше, че отново ще грабне пистолета и черния жребец, ще препусне до Вашингтон и собственоръчно ще застреля Линкълн, вече покойник, и генерал Шерман, вече цивилен гражданин. „Ще ги убия! — крещеше той. — Като кучета ще ги разстрелям, тяхната кучешка…“
„Разбира се, полковник, разбира се!“ — казваше Уаш и прихващаше Сътпен, преди да е паднал. След това спираше първия минаващ фургон или, ако такъв не се зададеше, изминаваше цяла миля до най- близките съседи, взимаше назаем техния и закарваше Сътпен у дома му. Сега вече можеше да влиза в къщата. Той бе правил това толкова дълго — да откарва Сътпен в какъвто фургон му попадне и да го изправя на крака с приказки и гъгниви придумвания, сякаш оня е кон, жребец. Дъщерята ги посрещаше и безмълвно отваряше вратите. Той пренасяше товара си през белия параден едно време вход, над главата му висеше полилеят, внесен парче по парче от Европа, вместо стъкло на единия прозорец бе прикована дъска, минаваше по плюшения килим, чиято мъхавост отдавна бе изчезнала, изкачваше парадното стълбище, сега вече само един бледен призрак от голи дъски между две ивици избеляла боя, и влизаше в спалнята. Тук го сварваше здрачът, той оставяше разперения си товар на леглото, събличаше го и чинно присядаше на съседния стол. След време на вратата се показваше дъщерята. „Вече сме добре — казваше й той, — не се безпокойте, мис Джудит.“
По това време се стъмваше и след малко той лягаше на пода до леглото, но съвсем не за да спи, защото скоро, понякога и преди полунощ, човекът в леглото се размърдваше, изпъшкваше и се обаждаше: „Уаш?“
„Тук съм, полковник. Ти спи! Още не са ни бѝли!“
Още тогава той бе забелязал корделата около кръста на внучката си. Сега тя беше на петнайсет, вече зряла, преждевременно развита като връстниците си. Разбра откъде е тази кордела — нали всеки ден от три години бе виждал къде се продават, тъй че дори да го излъжеше отде е взета, което тя не направи, той изведнъж изпита и смелост, и недоволство, и страх. „Ясно — рече й той, — щом полковникът е пожелал да ти я даде, сигурно ти си имала грижата да му благодариш.“
Когато видя дрехата, наблюдавайки нейното потайно, предизвикателно и уплашено лице, а тя му обясни, че мис Джудит й е помогнала да пришие корделата, сърцето му остана спокойно. Но следобеда, след като затвориха магазина и той последва Сътпен в задната стаичка, на лицето му бе изписана необикновена сериозност.
„Донеси шишето!“ — разпореди се полковникът.
„Почакай — рече Уаш, — има още време.“
Сътпен не отрече за корделата. „Че какво от това?“ — почуди се той.
Но Уаш издържа нахалния му поглед и тихо каза: „Знаем се от има-няма двайсет години. И аз нито един път не съм отказал да сторя каквото си ми поръчал. Вече съм човек на шейсет. А тя какво? Едно момиче на петнайсет.“
„Искаш да кажеш, че мога с нещо да навредя на едно момиче? Аз, дето съм на твоите години?“
„Ако ти беше кой да е друг, щях да кажа, че си на моите години. Стар или не, нямаше да й позволя да носи тая дреха, като знам, че излиза от твоите ръце. Но ти си различен.“
„Как различен? — Но Уаш само го гледаше със светлите си питащи и трезви очи. — Значи, затова се боиш от мене?“
Въпросът бе изчезнал от погледа на Уаш, сега гледаше спокойно, ясно. „Не се боя. Защото ти си храбър. И не защото си бил храбър в един миг или за един ден, та си получил от генерал Лий оная хартия, дето я показваш. А защото си храбър по начало, ти така живееш и дишаш. Ето къде е разликата. Нямам нужда от разни свидетелства, за да го знам. Каквото знам, е това, че с каквото и да се заловиш, каквото и да пипнеш, било то полк войници или едно невежо момиче, че дори и едно куче, всичко ще стане както трябва.“
Сега Сътпен отмести поглед, а после внезапно и рязко се обърна: „Донеси шишето!“
„Слушам, полковник“ — рече Уаш.
И така, в неделното утро две години по-късно, след като видя как акушерката-негърка — бе извървял три мили да я доведе — се шмугна през разкованата врата при стенещата му внучка, той остана със спокойно сърце, но и доста загрижен. Знаеше какви ги дрънкат — негрите из колибите наоколо и белите мъже, които по цял ден висяха пред магазина, тихо наблюдавайки тях тримата: Сътпен, него и внучката му с нейното предизвикателно, ала все по-топящо се нехайство, тъй като с всеки ден положението й ставаше все по-очевидно — наблюдаваха ги като трима актьори, които излизат на сцената и после се скриват. „Знам какво си казват — мислеше той, — просто ги чувам:
Скоро щеше да съмне. От колибата, в която зад платното на вратата мъждукаше лампа, долиташе гласът на внучката му, стон след стон, сякаш управляван от часовников механизъм, а мислите вървяха бавно и страшно, лениви и кой знае защо, примесени с тропота на галопиращи копита, додето най-после от този галоп ненадейно изникна изящната фигура на мъж върху изящната фигура на горд, препуснал жребец; и тогава онова, което възпираше мислите, се счупи, освободи ги, станаха ясни — не за оправдание и не дори за обяснение, а като този апотеоз, самотен, разбираем, извън глупостта на човешкия досег: „Той е по-голям от всички янки, които убиха сина му и жена му, отведоха негрите и разсипаха земята, по-голям от тая прокълната страна, за която живя и която му отказа правото да държи едно селско магазинче; по-голям от отречението, което поднесе до устата си като горчивата чаша в библията. Нима е могло да живея толкова близо до него цели двайсет години и нищо в мен да не се промени? Може да не съм колкото него голям, може никога да не съм препускал на кон. Но най-малкото съм се влачил подире му. Аз и той можем всичко да направим, стига само да ми каже какво трябва да извърша.“
И тогава съмна. В един миг той забеляза колибата и старата негърка на прага. След това схвана, че гласът на внучката му е секнал.
— Момиче — каза негърката. — Ако искаш, иди му кажи — и пак влезе в колибата.
— Момиче — повтори той, — момиче! — Изненадан, дочу галопиращи копита и видя как гордата фигура на конника отново се появява. Стори му се, че я следва с поглед, литнала през превъплъщенията, които бележат натрупването на годините, на времето, за да стигне върха, където префуча под една размахана сабя и едно разкъсано от изстрели знаме и се втурна през небеса с цвета на вряща сяра, и за първи път в живота му мина през ума, че може би и Сътпен е стар като него. „Да се роди момиче — помисли си той изумен; после дойде приятната, почти детска мисъл: — Да, така е. Да пукна, но ми било писано в края на краищата да стана и прадядо.“
Влезе в колибата. Движенията му бяха несръчни, пристъпи на пръсти, сякаш той вече не живее тук, сякаш детето, което току-що бе поело въздух и изплакало в белия ден, го е лишило от колибата, нищо, че е може би от неговата кръв. Върху сламеника не видя нищо, освен размазаното петно на изтощеното женско лице. Приклекнала до огнището, негърката се обади:
— Ако ще му казваш, по-добре върви! Съмна се.
Но това не бе нужно. Още не бе минал ъгъла на пруста, където бе подпрял взетата преди три месеца коса да почисти буренака, когато Сътпен сам се появи на стария жребец. Не се запита как е научил. Стори му се напълно естествено, че тъкмо това е вдигнало другия в този ранен неделен час, застана до него, додето оня слезе от седлото, пое поводите от ръката му, а по мършавото му лице се изписа почти малоумното изражение на изморено тържество.
— Момиче е, полковник! Да пукна, ако не си колкото мен на години…
Но Сътпен го отмина и влезе в колибата. Уаш остана вън с поводите в ръка и чу как Сътпен приближава сламеника. Чу думите на Сътпен и нещо в него като че замря, преди да се е породило.
Слънцето се бе издигнало, пъргавото слънце на Мисисипи, ала му се струваше, че е застанал под едно непознато небе, на чуждо място, където разпознаваш нещата като насън, сън, в който падаш, без да си се издигнал. „Не може да съм чул каквото чух — помисли си той. — Знам, това е невъзможно.“ Въпреки това гласът, познатият глас, който бе изрекъл тия думи, продължаваше да говори, сега на негърката, за някакво жребче, което се родило призори. „Значи, затова е станал толкова рано — рече си той. — Затова! Не за мен
