помнех това, щях да бъда принуден да ти заповядам цял месец да не се мяркаш пред очите ми.
Още същия ден извика при себе си Йеуда.
— Няма да предоставя евреите на църквата — съобщи му решението си той. — Ще ги запазя като своя собственост. Ще плащат десятъка си
Няколко дни по-късно доня Леонор роди момче.
Безпределна бе радостта на дон Алфонсо. Божията благословия най-тържествено потвърди, че е прав. Правилно беше сторил, като, вслушвайки се във вътрешния си глас, не бе отстъпил на църквата нито едно от кралските си права. Правилно бе постъпил и когато беше принудил младия Педро да целуне ръката му в знак на васалната си зависимост. Ако беше изчакал, ако преди това бе сгодил момчето от Арагон за младата инфанта, то сега, когато очакваното наследство пропадаше, щяха да настъпят още по-лоши разногласия.
Алфонсо коленичи в параклиса на своя замък, изпълнен с благочестива благодарност към бога за това, че Кастилия най-сетне има престолонаследник от негова кръв. Той, Алфонсо, въпреки всичко ще води своята велика война, ще победи за слава на бога и Севиля, и Кордова, и Гранада. Ще увеличи кралството си, ще премести със сила границите му на юг и ако сам не извоюва обратно целия полуостров, то, по милост божия, неговото дело ще завърши синът му.
Дълбоко щастие изпълваше и Йеуда. Въпреки привидното си спокойствие той през цялото време се бе измъчвал от опасението, че кралицата пак ще роди дъщеря; че в края на краищата тя ще склони дон Педро, като го сгоди за инфантата Беренгария; а тогава съюзът и великата война бяха неизбежни. Сега тази опасност вече не съществуваше.
Дон Йеуда очакваше, че всеки ще сподели радостта му, и най-вече доброжелателният, мъдър държавник дон Манрике. Ала той сурово го смъмри:
— Не забравяй, че говориш с християнски рицар! Аз се радвам, че нашият господар, кралят, сега има наследник, но по-голямата част от радостта ми е помрачена, защото вече може би завинаги се отлага нашата славна война. Мислиш ли, че спокойно ще легна в гроба, без да потегля още веднъж на борба с неверниците? Мислиш ли, че на един кастилски рицар е приятно да гледа как кралят му си седи на топло край печката, докато целият християнски свят води свещена война? Твоите думи ме оскърбиха, евреино!
Йеуда се оттегли посрамен. Ала с толкова по-голяма благодарност осъзна от каква страшна опасност всемогъщият бе спасил полуострова Сефарад и народа на Израил чрез раждането на тоя инфант.
Алфонсо уреди великолепно кръщение на сина си и покани в Бургос всички свои придворни. Не покани само доня Рахел.
Затова пък проявяваше особено внимание към пажа дон Аласар. Често го викаше при себе си и явно го предпочиташе пред останалите пажове. Веднъж му направи впечатление колко малка прилика има всъщност между свежото, красиво лице на Аласар и това на сестра му. Учуди се, че изобщо му хрумваше такова нещо, отхвърли от себе си тая мисъл.
По случай кръщението Йеуда изпрати отбрани дарове на краля и на доня Леонор, не забрави и инфантата Беренгария. Бе забелязал, че тя е разочарована и печална. Сигурно все още се беше надявала, че ще се ожени за дон Педро, виждала бе в мечтите пред себе си короната на Кастилия и Арагон, на обединена Испания. Сега тая надежда бе рухнала.
С много тържественост и блясък инфантът бе кръстен с името Фернан Енрике.
След това Йеуда се завърна в Толедо.
Седма глава
Още при първия кръстоносен поход християнските войни се нахвърлиха най-напред върху неверниците в собствените си страни — върху евреите.
Вождовете на движението не бяха желали това; тяхната цел бе само да се освободи светата земя от игото на неверниците, и нищо повече. Ала към кръстоносците се бяха присъединили множество люде, ръководени не само от религиозни подбуди; към пламенната вяра в бога се бяха примесили и жажда за приключения, и корист. Рицари, чийто стремеж към подвизи биваше обуздаван чрез законите в родината им, очакваха, че в мюсюлманските земи ще намерят плячка и бойна слава. Крепостни селяни взимаха кръста, за да се отърват от гнета на крепостничеството и от даждията. „Безчислена паплач — съобщава богобоязливият летописец Албертус Аквентис — се присъедини към кръстоносните войски по-скоро за да върши нови прегрешения, отколкото да изкупва стари.“
Някой си Гийом ле Карпантйе от околностите на Труа, необуздан оратор и побойник, събрал голяма тълпа от войнствено настроени поклонници и потеглил с тях към Рейн. Все повече и повече люде се присъединявали към него, скоро станали близо сто хиляди. В крайрейнските страни наричали тия съмнителни последователи на кръстоносците „братята поклонници“.
Надигна се — пише един тогавашен еврейски летописец — дива, необуздана, жестока маса народ, смесица от франки и немци, и потегли към светия град, за да прогони оттам синовете на Измаила. Всеки от тия безбожници заши на своята дреха знака на кръста и те се събираха на големи тълпи — мъже, жени и деца.
А един от тях, Вилхелм Дърводелеца30 — проклето да е името на тоя злодей! — ги насъска и каза: „Ето, ние потегляме, за да мъстим на синовете на Измаила. Но не се ли намират тук, при нас, тия евреи, чиито деди са разпънали на кръст нашия бог? Нека отмъстим най-напред на тях! От корен да бъде изтръгнато името Юдово, ако те продължават да се противят и не признаят Исус за Месия!“ И те се вслушаха в думите му и си рекоха един другиму: „Да сторим тъй, както ни казва.“ И се нахвърлиха върху народа на светия съюз.
Най-напред на шести ияр31, една събота, избиха евреите от града Шпайер. Три дни по-късно тия от града Вормс. След това потеглиха към Кьолн. Там епископ Херман се опита да защити своите евреи. „Ала вратите на милосърдието бяха затворени — съобщава летописецът. — Злодеите избиха войниците и добиха власт над евреите. Мнозина, за да избягнат кръщението с вода — мъже, жени и деца, — се хвърляха в Рейн, привързали към телата си камъни, и викаха: «Чуй ни, Израил, няма друг бог освен нашия Адонай!»
Подобни неща се случиха и в Трир, а също и в Майнц.
За събитията в Майнц летописецът съобщава:
«На третия ден на сиван32, за който навремето си нашият учител Мойсей е казал: „Гответе се за третия ден, когато аз ще се върна от Синай“ — на същия този трети ден от сиван, около обяд, към града настъпи с цялата си дружина Емихо от Лайнинген — проклето да бъде името на злодея! — и гражданите му отвориха портите. И злодеите си казаха един другиму: „Отмъстете сега за кръвта на разпнатия!“ Синовете на светия съюз бяха грабнали оръжия, за да се блазнят; ала отслабнали от тревога и от дълъг пост, те не можаха да устоят на врага. Успяха да удържат за известно време срещу бандитите яката порта на най-вътрешния двор в замъка на епископа; но поради многото наши прегрешения не им беше дадено да се сравняват по сила с тях. И като видяха, че съдбата им е решена, почнаха да си вдъхват смелост една другиму и казваха: „Сега нашите врагове ще ни избият, но душите ни ще останат непокътнати и ще се преселят в лъчезарната градина на Еден. Блажен е оня, който умре заради единствения бог!“ И решиха: „Да принесем жертва за слава на бога.“ Когато нахлуха в двора, враговете видяха мъжете, застанали неподвижни, загърнати в своите молитвени одежди. Злодеите помислиха, че това е хитрост. Започнаха да хвърлят върху тях камъни и да ги обстрелват със стрели. Мъжете с молитвените одежди не се помръдваха. Тогава те ги изклаха с мечовете си. А онези, които бяха избягали във вътрешността на замъка, се избиха един други. През тоя трети ден на сиван евреите от Майнц наистина издържаха изпитанието, на което някога бог подложил нашия праотец Авраам. Тъй както той казал: „Ето ме!“ и бил готов да пожертвува сина си Исак, тъй и те принесоха в жертва децата и близките си. Бащата
