Испанска балада

убиваха.»

Странно бе да се слуша как невзрачният раби разказваше в тоя тих, разкошен и спокоен дом за страшните бедствия, сполетели евреите. Дълго и убедително говори раби Товия. Но дон Йеуда го слушаше съсредоточено. В живото си въображение той виждаше осезаемо случките, описвани от раби. Пробудиха се у него и собствените му, мрачни спомени. На времето, преди около четири десетилетия, мюсюлманите в неговата Севиля бяха вършили същото, каквото правеха днес християните във Франкия. И те се бяха нахвърлили най-напред върху най-близките «неверници», върху евреите, и ги бяха заставили да избират или да преминат към тяхната вяра, или да умрат. Много добре знаеше Йеуда как се чувствуваха ония, които бяха нападнати днес.

— Засега — каза раби Товия — все още ни подпомагат графовете и бароните от независимите земи. Но миропомазаният злодей ги притиска и те не ще могат да му се съпротивяват дълго. Техните сърца не са зли, но не са и добри и те не ще поведат война срещу франкския крал заради справедливост, нито заради евреите. Не е далеч времето, когато ще бъдем принудени да продължим преселението си, а то няма да бъде леко; защото ние спасихме само собствената си кожа и няколко свитъка от древната тора.

Мир владееше тук, разкош и спокойствие имаше в красивия дом. Ласкаво ромоляха водоскоците; златни, сини и червени сияеха от стените буквите на възвишените стихове. От тънките, бледи устни на странно неподвижното лице на раби се отронваха монотонно думите. Ала Йеуда виждаше пред себе си множеството, безбройните евреи, виждаше ги как странствуваха с морните си нозе, как спираха да почиват край пътя, оглеждайки се страхливо да не ги заплашва някаква нова опасност, виждаше ги как посягат към дългите тояги, откършени от някое дърво, и как тръгват отново на път.

Грижата за франкските евреи бе разтревожила Йеуда още в Бургос и неговият бърз ум вече бе обмислил някои възможности да им се помогне. Ала сега, докато слушаше разказа на раби Товия, у него се оформи нов план; смелост ще трябва за изпълнението му, трудно ще бъде. Но само така можеше да се помогне истински. Видът на невзрачния раби, който не молеше й дори не увещаваше, нито искаше, подтикна към действие Йеуда.

Когато на следния ден Ефраим Бар Абба дойде в кастильо Ибн Езра, дон Йеуда беше взел вече решението си.

Трогнат от разказа на раби Товия, дон Ефраим искаше да събере един фонд от десет хиляди златни мараведи за преследваните франкски евреи; самият той възнамеряваше да даде хиляда златни мараведи и замоли дон Йеуда да направи вноска и той.

Ала Йеуда му отвърна:

— Няма да бъде голяма помощ за изгнаниците, ако дадем за насъщните им нужди пари, които ще им стигнат за няколко месеца или дори година. Графовете и бароните, в чиито градове са се приютили те сега, ще отстъпят пред краля и отново ще ги прогонят, и те безцелно ще се скитат по цялата земя, попадайки на нови и нови врагове и обречени в края на краищата на гибел. Само една помощ има: да бъдат заселени някъде на сигурно място, където ще могат да останат.

Старейшината на алхамата бе неприятно изненадан. Лоши последствия трябваше да се очакват, ако се привлечаха в страната тълпи от бедни евреи сега, когато се водеше свещена война. Архиепископът, отново щеше да почне да насъсква срещу тях с проповедите си и цялата страна щеше да му даде право. Толедските евреи бяха образовани, богати, цивилизовани, бяха спечелили уважението на християните; да допуснеш сега тук стотици, може би хиляди франкски евреи, докарани до просяшка тояга, люде, непознаващи езика и обичаите на страната, които щяха да привличат вниманието чрез облеклото си и чрез своите странни, лоши маниери, това не значеше да им помогнеш, а да подложиш на опасност себе си.

Ала дон Ефраим се опасяваше, че подобни възражения само още повече ще засилят намерението на безумно смелия Ибн Езра. Ето защо той ги замени с други:

— А дали тия франкски евреи ще се почувствуват някога тук у дома си? — запита той. — Те са незначителни хорица. Търгували са с вино и плахо са се впускали в дребни парични сделки, познават само жалката амбулантна търговия на своята Франкия, мисълта им е ограничена, нищо не разбират от големи търговски начинания. Не ги укорявам за това; те са били принудени да водят беден, суров живот, мнозина от тях са синове на хора, които е трябвало да бягат от немските земи или дори сами са преживели гоненията в Германия. Не виждам как тия мрачни, наплашени хора ще намерят мястото си в нашия свят.

Йеуда мълчеше; на старейшината се стори, че той едва доловимо се усмихва. Още по-настойчиво продължи дон Ефраим:

— Нашият висок гост е благочестив човек, учен, който с право е спечелил славата си. Но макар книгите му да са написани дълбокомислено и великолепно, много неща в тях ме поразиха неприятно. Аз имам по- строги схващания от теб за нравствеността и за съблюдаването на заповедите, дон Йеуда, обаче този наш господар и учител Товия превръща живота от край до край в покаяние. Той и неговите привърженици не мерят с нашите мерки. Мисля, че братята ни от Франкия няма да могат да се разберат добре с нас, нито пък ние — с тях.

Това, което дон Ефраим премълча, но което целеше да припомни на дон Йеуда, на тоя мешумад, вероотстъпник, бе, че раби Товия с най-жестоки слова осъждаше именно нему подобните, тия, които се бяха отрекли от своята вяра. Той не знаеше милост дори и за анусим, за людете, принудени да приемат кръщение под заплахата на смъртта, макар и да се бяха върнали по-късно в лоното на юдейството. Дон Йеуда, който съвсем доброволно и без да бъде заплашен, бе служил толкова дълго на чуждия бог, трябваше да знае, че в очите на раби Товия и неговите привърженици подлежи за този свой грях на наказанието «изтребване», така че и душата да загине заедно с тялото му. Нима той желаеше да нахлузи на шията на алхамата и на собствената си шия хора, които мислеха за него така?

— Естествено — каза удивителният дон Йеуда — този велик човек се различава от нас. Хора като нас може би са чужди на душата му. Хора като мен може би дори го отвращават. И едва ли са малцина неговите последователи, които се ръководят от същите мрачни мисли. Но и ония преследвани братя, приютени в страната ни навремето си от моя чичо, дон Йеуда Ибн Езра А-Наси, княза, твърде са се отличавали от тукашните и съвсем неизвестно е било дали ще се нагодят към живота в Кастилия. Но те са се нагодили. Благоденствуват и процъфтяват. Аз мисля, че ако сериозно се постараем, ние ще свикнем с характера на нашите франкски братя.

Дон Ефраим седеше дребничък в широките си дрехи, пресмяташе, потънал в дълбока загриженост.

— Аз бях горд — каза той, — че можем да отпуснем десет хиляди златни мараведи за франкските бежанци. Ако ги доведем тук, в една обстановка, гдето не могат да изкарват прехраната си, тогава грижата за тях ще трябва да поемем ние, за години наред, а може би и завинаги. Тогава десет хиляди златни мараведи не ще стигнат задълго. Освен това ние трябва да плащаме и Саладиновия десятък. Не забравяй и фонда за откупване на пленници. Той вече доста отъня, а напоследък по-често от когато и да било става нужда да се прибягва към него. Свещената война дава навсякъде по света удобен предлог за синовете на Едом и за синовете на Агар да хвърлят евреите в тъмници и да ни изнудват с високи откупи. Писанието заповядва да се освобождават пленниците. Струва ми се, че е по-наложително да се изпълнява тая свята заповед. Не ми се вижда толкова важно да се докарват тук твоите хиляди франкски бедняци. Това би било проява на милосърдие, но — прости ми откровените думи — би било неразумно и безотговорно.

Дон Йеуда не изглеждаше засегнат.

— Не съм начетен в писанието — рече той, — но в ушите и в сърцето ми звучи заповедта на нашия учител, Мойсей: «Ако някой от братята ти обеднее и отпадне край теб, ти трябва да го привдигнеш и да му помогнеш, за да живее като теб!» Впрочем смятам, че можем да си позволим да изпълним едното си задължение, без да занемаряваме другото. Докато ми се удава — и сега гласът му звучеше колкото приветливо, толкова и надменно — да държа нашата Кастилия настрана от войната, дотогава и приходите на алхамата ще бъдат толкова богати, че не ще става нужда тя да прибягва до фонда за освобождаване на пленниците, за да дава хляб и подслон на няколко хиляди франкски евреи.

Все по-угнетителен страх сграбчваше сърцето на дон Ефраим. Тоя надменен човек просто не искаше да разбере колко рисковано бе това негово начинание, а може би и наистина не го съзнаваше. Ефраим не смогваше да се владее повече, трябваше да изкаже дълбокия страх, който се таеше в сърцето му.

— А помислил ли си, брате и господарю мой, дон Йеуда — рече той, — колко силно оръжие ще даде в