Испанска балада

великия император Шарл. Как Ролан не послушал другаря си, как неговите рицари извършили нечувано смели подвизи и как един след друг били убити. И как Ролан, сам ранен, броди из бойното поле и събира труповете на своите мъртви паладини34, за да ги отнесе за последна благословия на архиепископа Тюрпен. И как накрая, твърде късно, Ролан тръби с чудотворния си рог, от който проехтяват планини и долини. И как бива ранен за втори път, сега вече тежко, и дошъл на себе си след продължителна несвяст, вижда, че е единственият жив на бойното поле, осеяно с трупове. Той забелязва как смъртта приближава, как се спуска от главата към сърцето му. Тогава с усилие бърза да се довлече до един смърч, ляга на зелената трева с глава на юг, към Испания, към врага и вдига дясната си ръкавица нагоре, към бога. И светият архангел Гавраил взима ръкавицата от ръката му.

Рахел слушаше прехласната, удивена като дете. Ала след това се позамисли и каза, че не можела да разбере едно: защо героят Ролан не е протръбил навреме със своя рог; нали тогава той и неговите рицари щели да победят врага и да останат живи и невредими. Това твърде трезво възражение развали настроението на краля. Ала след това Рахел замоли певеца да повтори стиховете за смъртта на Ролан, вълнение и въодушевление сияеха в нейните очи и Алфонсо бе сигурен, че най-сетне величието на рицарството е намерило отклик в душата й.

Това се потвърди и от подаръка, който тя му донесе и за който вече му беше загатвала: арабски рицарски доспехи.

Те бяха от великолепна, синкавочерна стомана и въпреки множеството си подвижни части, леки и елегантни, прекрасно творение на човешката ръка. Светлите очи на Алфонсо сияеха. Тя му помогна да облече Доспехите. Това беше мъжка работа, не му допадна, че тя помагаше. Но не можа да намери у себе си сили да я отпрати.

Тъй, с шеговити забележки, но и с явно въодушевление тя подреди снаряжението му. И ето, той застана пред нея тъмносинкав и героичен, подвижните пластинки на желязната му ризница гъвкаво се издигаха над силната му, дишаща гръд, сияйно блестяха очите му през отворите на наличника. Тя плесна с ръце и с детински възторг извика:

— О, любими, ти си едно от истинските големи божи чудеса!

— И почна да снове е танцови стъпки из стаята, да го обикаля и напевно да произнася арабските стихове:

О, герои!
Могъща стихия сте вие — връхлитате
тъй вихрено, както пороя,
със мечове звънки громите вразите си
и смело летите във боя!
Блажена е тази, която ви гледа,
и пали в гърдите ви плам за победа!

Той я слушаше усмихнат, дълбоко възрадван. Никога досега не му беше пяла бойни стихове. Но ето че бе постигнал това. Тя вече чувствуваше какво значи воин. И сега вече той можеше да й заговори за онова велико и свещено нещо, което ще я свърже с него завинаги.

Запита я направо не би ли желала да чуе заедно е него една литургия.

Тя вдигна очи. Не го бе разбрала. Може би това беше една от неговите странни шеги. Усмихна се колебливо. Усмивката й го огорчи. Ала той бързо се съвзе и с детинска сериозност каза:

— Виждаш ли, моя любима, ако приемеш кръщението, ти ще спасиш не само твоята душа, а ще спасиш от тежък грях и мене. И тогава ще можем да останем заедно завинаги — без грях и без разкаяние.

Но го каза с толкова набожност и непрестореност, че я трогна.

След това обаче до съзнанието й достигна целият мрачен смисъл на неговите думи и тя почувствува жестоката обида. Той не бе доволен от онова, което му даваше тя; с войнствената си недалновидност и ненаситност искаше да я лиши и от безсмъртното наследство на дедите й. Та нима не му бе достатъчно, че тя навличаше върху себе си божия гняв, като говореше, ядеше, къпеше се и спеше с неправоверния? Живото лице на Рахел не скри цялата и болка и обида.

Алфонсо неумело се опита да я убеди. Нейният отпор бе кротък, мълчалив и решителен.

Ала тя знаеше, че той е свикнал да води упорито борба, че няма да се откаже от намерението си и макар да бе сигурна в своята вяра, потърси поддръжка при своите, при баща си и при Муса.

Съобщи на баща си, че Алфонсо настоява тя да Приеме кръщението. Дон Йеуда побледня като платно. Тя каза тихо:

— Моля те, татко, не ме оскърбявай със страх. Нали самият ти ме научи, че съм от рода Ибн Езра и че имам дял във великата книга. Аз го разбрах.

И с Муса поведе напълно откровен разговор. Каза му, че се страхува от упоритата борба, която й предстои.

Хванал ръката й, Муса й разказа за пророка Мохамед и неговите жени еврейки. Отначало Пророкът искал да спечели евреите с добро за своето откровение. Но тъй като те се противели, повел срещу тях борба с меч и избил много евреи. През един от походите му в неговия стан попаднала някаква еврейска девойка на име Зайнаб, чиито баща и братя били избити от мюсюлманските воини. Зайнаб признала, че няма друг бог освен Аллах, започнала да ласкае Пророка и с думи, и с движения, преструвала се на влюбена в него и той я харесал, и спал с нея, и я завел в своя харем, и я предпочитал пред останалите си жени. И Зайнаб го запитала какво обича да яде най-много, и той отговорил: „От плешката на младо агне“. Тогава тя опекла едно агне за него и за приятелите му, и те яли; но плешката на агнето Зайнаб намазала със сок от силна отрова. Един от приятелите на Мохамед ял оттам и умрял. Самият Пророк изплюл още първото късче, което вкусил; но заболял и той. Еврейката Зайнаб обяснила, че искала да даде на Пророка възможност да докаже, че е любимец на Аллаха. На такъв никаква отрова не можела да навреди; ако пък не бил любимец на Аллах, тогава заслужавал да умре. Някои казват, че Пророкът й простил, други, че я осъдил на смърт.

Градът Кайбар, населен почти изключително с евреи, се съпротивлявал особено упорито срещу Мохамед. Повечето мъже от Кайбар загинали в борбата; останалите, шестстотин на брои, Пророкът заповядал да обезглавят, щом градът паднал в ръцете му. Между пленените жени имало и една на име Сафия; мъжът й загинал в боевете, баща й бил обезглавен. Сафия нямала и седемнадесет години и била толкова красива, че Мохамед я приел в харема си, при все че друг мъж преди него вече я бил опознал. Обичал я много, прекланял коляно, за да може тя да се качи по-лесно на камилата, обсипвал я с дарове, не й се наситил до смъртта си; тя обаче го надживяла с четиридесет и пет години.

Тъй разказваше Муса.

— Значи, тези жени са се отрекли от Адонай? — запита Рахел.

— Ако учението на Мохамед беше възхитило девойката Зайнаб — отвърна Муса, — тя едва ли щеше да прави опит да го отрови. А що се отнася до Сафия, тя завещала богатството си на свои роднини, които останали юдеи.

След малко Рахел запита:

— Ти често говориш без дължимата почит за Пророка. Защо си останал тогава привърженик на исляма, чичо Муса?

— Аз вярвам в трите религии — отвърна Муса. — Всяка от тях си има своите добри страни и всяка учи на неща, които разумът се противи да повярва.

Той беше пристъпил към писмения си пулт, рисуваше небрежно кръгове и арабески и подхвърли през рамо:

— Дотогава, докато съм убеден, че вярата на моя народ не е по-лоша от тая на другите, бих се отвращавал сам от себе си, ако напусна общността, сред която съм се родил.

Говореше спокойно, без да повишава глас, и думите му проникваха до самото сърце на Рахел.

Когато остана сам, Муса се приготви да поработи още над своята „История на мюсюлманството“. Ала работата не му спореше, замисли се над онова, което бе казал на Рахел, удивяваше се сам с колко силни