Испанска балада

молитвите, добрите дела и искреното разкаяние можели да променят тая присъда. И с внезапна решителност продължи:

— Да би поискал само, мой Алфонсо, ти би могъл да ми помогнеш да измоля от господа пълно опрощение. Ти знаеш за бедите на моя народ във Франкия. Не би ли отворил границите за тия мои братя?

Вълна от ярост обля Алфонсо. Ето какво покаяние й бяха наложили нейните свещенослужители. Да го застави в разгара на свещената война да наводни своята страна с неверници, да го раздели с неговия народ и с неговия бог: и срещу това нейният Адонай щеше да й даде опрощение. Заговор бе това, заговор между нея, баща й и свещенослужителите им. То бе най-гадната, най-мръсната сделка, която се бяха осмелявали да му предложат някога. Искаха да го изнудят като най-жалък глупец, трябваше да заплати с душата си заради нейната любов и нейната плът. Но той няма да попадне в клопката на тия измамници, няма да се остави да го подведат, няма да допусне да го изнудят, не, за нищо на света.

С голямо, непосилно напрежение успя да сподави яростните, просташки думи, които напираха на езика му. Вместо това със сурово, разкривено лице и с ясен, повелителен глас, сякаш говореше на група враждебно настроени грандове, кресна в лицето й сдържаните латински думи:

— Не желая да обсъждам държавни дела в Галиана. Не желая да обсъждам държавни дела с теб.

Обърна й рязко гръб и се отдалечи.

Когато през нощта се опита да иде при нея, тя му обясни, че според обичая жените еврейки спят през тия нощи на покаяние сами. Сега вече гневът му срина всички прегради. Какво, нима той е длъжен да се съобразява с нейните глупави суеверия? Или пък това е нова, коварна уловка, за да го изнуди да подпише указа за нейните евреи? Само заради това ли не иска да го допусне при себе си?

Вперил в нея обезумелия си поглед, той каза заплашително тихо:

— Ти ми поставяш условия, така ли? Аз да пусна в страната си твоите еврейски просяци и тогава ти ще ме пуснеш при себе си тази нощ, така ли? Не ще понеса това. Аз съм господарят тук, в тоя дом и в тая страна!

Тя го гледаше с разширените си сиви очи, изпълнени с тъга и с укор, ужасена и все пак безстрашна. Това го накара да излезе от кожата си. Нахвърли се върху нея, повали я на леглото, сграбчи я грубо, като враг. Тя задъхана се съпротивяваше. Притисна я веднъж, и втори път, задържа я под себе си, сам тежко задъхан, разкъса дрехите й на парцали и я облада тъпо, злобно, насилствено, без удоволствие.

Още през същата нощ тя напусна Галиана. Отиде в кастильо Ибн Езра.

Алфонсо чу как тя напусна замъка заедно с дойката си Саад. Пътят нагоре към скалистия Толедски хълм не бе дългът, но и не беше безопасен през нощта. Той се поколеба, сетне изпрати след нея въоръжен придружител. Човекът не можа да я настигне.

„Тъй й се пада! — мислеше отмъстително Алфонсо. — Тя докара нещата дотам. И добре е, че стана така. Значи, тъй е угодно на небесата. Сега вече нищо не може да ме спре. Сега ще потегля на война срещу мюсюлманите. Тя единствена е виновна, че толкова дълго носих безчестието на плещите си. Хлапакът от Арагон се е излъгал в сметките си. Няма да лентяйствувам, докато той води война с мюсюлманите.“

Когато настъпи утрото, реши да бъде великодушен и да прекара в Галиана още един ден. Може би тя щеше да се върне. Въпреки че смяташе гнева си за справедлив, той искаше да се раздели с нея като приятел. Не биваше да завършва тъй нелепо и грозно едно време, донесло със себе си толкова красота.

Бродеше безцелно из дома и из парка, изпълнен с нервна, неестествена радост. Далила бе пожелала да го предаде на филистимляните, ала той не беше глупак като Самсон, не беше допуснал да отнемат силата му. Хубавият живот тук се беше оказал еспехисмо, мираж, отражение в пустинята, но сега свежият вятър го беше отвял, окръжаваше го здрава действителност.

Застана пред месузата, която тя беше наредила да закрепят на вратата, това бе тръбичка от скъпоценен метал, под застъкления й отвор заплашително се чернееше думата Шадай. Изпита силно желание да откъсне тази езическа висулка, но се боеше, че ще си навлече гнева на нейния бог и се задоволи да разбие с пестник стъклото й. Стъклените парченца разраниха дланта му, тя почна да кърви силно, избърса я, тя продължи да кърви, огледа я, избухна в мрачен смях. Ще има да се опулят ония, които смятаха, че той ще се изнежи. Сега той ще влезе в борбата. Ще размаха славния си меч Fulmen Dei. В благочестива, богоугодна мъжествена борба ще пречисти душата си от всички тия глупави мисли, ще пречисти кръвта си от греховете, от съмненията, от всички тия тежки, замайващи езически блянове.

С престорена непринуденост каза на Белардо:

— Може би няма да мине много, любезни мой, и твоите най-хубави надежди ще се изпълнят. Измъквай кожения колчан и кожения шлем на дядо си. Ще ти дам възможност да ги попроветриш.

Градинарят Белардо изглеждаше по-скоро смутен, отколкото зарадван.

— Готов съм да служа на твое величество с всичко, което имам — каза той, — и то се знае и с кожения колчан на моя дядо. Но нали все пак някои трябва да останат тук и да продължат да работят с лопатата. Или ти искаш градината ти да запустее, господарю?

Колебанието на градинаря накара Алфонсо да се позамисли.

— Че аз няма да тръгна утре я — отвърна той озлобено. И сякаш между другото — бяха близо до занемарените цистерни от разрушената машина на раби Ханан — нареди: — Засега ще засипем това тук. Инак нощем някой може да падне вътре.

Тъй като Рахел не се завърна и на следния ден, той възседна коня си и се отправи към Толедо. В замъка, изглежда, знаеха вече, че се е разделил с Рахел, лицата бяха радостни и разведрени.

Залови се здраво за работа.

Беше така, както евреинът бе предсказал: голям разцвет бе настъпил в страната, хазната на Кастилия беше пълна. Може би наистина той имаше право и в това, че парите все още не стигаха, за да се води война с халифа. Но лъжеше се евреинът, ако смяташе, че ще може и занапред да му пречи с такива доводи да изпълни своите свети задължения. Достатъчно се бяха гоили евреите с най-хубавото в тая страна; необходимо бе само да им отнеме парите, както бе сторил братовчед му Филип Август от Франкия, и щеше да разполага с достатъчно средства за война срещу халифа.

Каза на Манрике:

— Не издържам повече да бъда тук eques ad fornacem, „рицар край топлото огнище“, докато целият християнски свят воюва. Пресметнах и размислих, и по моя преценка мога да рискувам.

Дон Манрике отвърна:

— Твоят ескривано, който умее да смята добре, не е на това мнение.

— Нашият евреин — отвърна сприхаво Алфонсо — не поставя в сметките си една важна графа: честта. От чест той разбира толкова, колкото аз от неговия Талмуд.

Дон Манрике се угрижи.

— В края на краищата ти си го назначил, за да бди над твоето стопанство — отвърна той, — и следователно негов дълг е да отговаря за стопанството ти. Не се подвеждай по фанатизма на дон Мартин, дон Алфонсо — замоли го той. — Голямо е изкушението да се започне тоя поход и това изкушение е богоугодно. Но ако не разполагаме с достатъчно пари, за да издържим две години, в един такъв поход нашето кралство може да загине.

Дълбоко в себе си Алфонсо се съмняваше в изчисленията на Ибн Езра. Евреинът търсеше причини да осуети свещената война, защото само в мир можеше да промъкне в тая страна своите франкски евреи. Ала да помисли дори за едно толкова дръзко начинание, евреинът бе почерпил смелост единствено от нечестивата страст на краля и затова Алфонсо се срамуваше да говори пред стария си приятел Манрике за своите подозрения. Вместо това той недоволно изръмжа:

— Вие квакате ли, квакате, а пък пред целия християнски свят се срамя аз!

— Преговаряй с Арагон, дон Алфонсо — посъветва го сухо и обидено дон Манрике. — Споразумей се с дон Педро. Сключи с него искрен съюз.

Кралят отпрати с досада своя приятел и съветник. Непрекъснато се натъкваше все на едно и също препятствие. Разбира се, Манрике беше прав, разбира се, войната бе възможна само след едно искрено разбирателство с Арагон. Трябваше да се постигне ясно споразумение, да се сключи съюз. Но само един човек можеше да постигне това, Леонор.