Понятно било за нея, продължи доня Леонор, че дон Педро се колебае да сключи съюз с един човек, от когото се чувствува обиден. Но може би Алфонсо ще се съгласи да разсее съмненията на дон Педро с дела.
Точно както беше очаквала, дон Педро запита какви биха могли да бъдат тия дела. А тя си беше предначертала вече плаж Алфонсо отвърна тя, би могъл да признае сюзеренната власт на Арагон над барон де Кастро и за да докаже добрата си воля да плати на барон Гутиере де Кастро голяма сума като обезщетение за убития му брат; може би дори Алфонсо ще се окаже склонен да върне на барон Гутиере неговия кастильо в Толедо.
Тя разчиташе, че Алфонсо в никакъв случай не ще провали участието си в кръстоносния поход, като се възпротиви срещу едно такова обезщетение; а отнемеше ли на Йеуда кастильото, тогава неимоверната наглост на евреина неминуемо щеше да доведе до разрив между краля и семейството Ибн Езра.
Дон Педро бе смутен. Подобна отстъпка действително би поправила много нещо. Почувствува върху себе си умолителния поглед на благородната дама. Дълбоко в душата му бе проникнал намекът, че ако изтръгне Алфонсо от ноктите на сатаната, за доня Леонор това ще бъде равностойно на рицарско служене пред дамата на сърцето. Силно го трогнаха сериозността и благостта на тая нежна и печална кралица. Той й целуна ръка и каза, че ще обмисли с приятелска благосклонност предложението й и че не би могъл да си пожелае по-красива участ от тая да потегли на война заради Христа и заради нея, доня Леонор.
Дон Алфонсо чувствуваше, че откак Рахел се беше завърнала в Ла Галиана, той я обича повече от когато и да било. Погледнеше ли благородното й лице, той се срамуваше понякога от низостта, с която се бе нахвърлил върху нея; тя беше дама, дамата на сърцето му, а той бе упражнил върху нея насилие, бе постъпил безчестно. Ала имаше и мигове, когато му доставяше злобна радост именно споменът за това как я бе обладал въпреки нейната отчаяна съпротива. Обхващаше го необуздан копнеж да я унизи отново. И когато тя се забравяше в прегръдките му с повече всеотдайност от него, той го изживяваше като мрачна победа.
Все пак благодарен й бе, че не припомняше нито с дума, нито с най-дребно движение за оня злощастен час. Веднага след завръщането си тя уплашено го беше запитала каква е тая рана на ръката му; защото одраскванията от счупените парченца стъкло на месузата зарастваха бавно. Той й бе отговорил уклончиво и облекчено си бе отдъхнал, когато тя не запита нищо повече; не запита и защо са засипани цистерните на раби Ханан.
Тя съвсем не беше забравила ония минути. Ала бе станало нещо, за което беше копняла и от което се бе страхувала: доближеше ли се до нея той, обидата преставаше да бъде обида, недостойното не бе недостойно. Понякога дори, когато лежеше в обятията му, тя копнееше за онова диво изражение, което имаше лицето на Алфонсо през ония безумни минути.
Напразен се бе оказал стремежът й да го промени, да превърне рицаря в човек — напразен като удар на вълна в скалата. Това не й причиняваше мъка: тя обичаше рицаря. Безсмисленият му героизъм, сухото, костеливо, сякаш изрязано с грубо длето мъжествено лице, смесицата от изтънченост и животинска грубост непрестанно я вълнуваха.
От всички книги на Библията сега тя обикна най-много „Песен на песните“. Нареди да окачат по стените на спалнята й стихове от нея.
Тя преведе на Алфонсо стиховете, той слушаше със сериозно изражение. Накара я да му ги повтори, да му ги каже с еврейски думи.
— Не звучи лошо — каза той. — Хубаво е.
Откакто му бе подарила арабските доспехи, той знаеше, че тя обича война Алфонсо. Но ревността, която изпитваше към нейния баща и към стария Муса, го караше да долавя, че и сега, както преди, нейният разум не искаше да признае у него онова, което беше добро и героично. Опитваше се да й се разкрие стремително, почти страстно. Войната — това е божия повеля, а бойната слава — най-възвишеното, което може да постигне един мъж. Едва през войната излиза наяве доброто в един мъж, в един народ.
Та нима и евреите не са имали своя Самсон и Гедеон, своя Давид и Юда Макавей? И как може да владее един крал, без да воюва? Кралят се нуждае от верни последователи, те очакват от него награда, и с право. Следователно той постоянно трябва да има нови земи, за да възнаграждава ония, които са му служили вярно, а откъде ще вземе тия земи, ако не от врага? Кралят е поставен от бога, за да печели от войната плячка и да уголемява страната си. Той, Алфонсо, имал чувство за мярка, не бил алчен като тъста си Хенри Английски или като владетеля на Свещената римска империя Фридрих, не искал да завладее целия свят. Отказал се от всичко отвъд Пиренеите. Искал само Испания, но я искал цяла — и християнската, и мюсюлманската.
Отчаяно дръзновен и злокобен се струваше той на Рахел. Привлекателност и неизмерима заплаха се излъчваше от тоя потомък на франкските и готските варвари, който бе убеден, че нему и единствено нему бог е предопределил господството над целия полуостров.
Той й разказа за голямото, благородно военно изкуство. Изучил го бил из основи и до най-малките тънкости и макар досега да не станал нито Александър, нито Цезар, все пак бил роден за пълководец. Чувствувал инстинктивно кога трябва да пусне в бой леката конница и кога тежката, можел да прецени от пръв поглед изгодите на бойното поле, никой не умеел по-добре от него да избере място за засада, за да издебне противника. И ако не винаги е побеждавал, то било само защото му липсвала
Когато й разказваше колко кървави битки е водил и колко врагове е погубил, тя рядко отвръщаше тъй, както той бе очаквал. Обратното, питаше например:
— Колко казваш? Три хиляди противникови и две хиляди твои войници?
Във въпроса й не проличаваше укор, а по-скоро удивление, болезнено смайване. Сетне тя отново се затваряше в себе си, потъваше в своята самота, от която той не бе в състояние да я изтръгне. Най-лошото бе, когато само го гледаше и мълчеше. Красноречиво беше това мълчание, уязвяваше го по-болезнено, отколкото ако гневно му противоречеше.
Веднъж, когато тя пак мълчеше така, той внезапно запита враждебно:
— Знаеш ли кой разби стъклото на твоя амулет, на твоята месуза? Аз. Ето, с тая ръка. И цистерните на твоя раби Ханан пак аз заповядах да ги засипят. Тъй да знаеш!
Тя не отвърна нищо. Той дишаше тежко, стана, отдалечи се на няколко крачки, върна се, седна отново до нея, заговори за друго. Прекъсна се сам. Поиска да се извини. Тя нежно сложи ръка на устата му.
Колкото и да мразеше чуждото в Рахел, Алфонсо знаеше, че е запленен от нея, и то завинаги.
— Et nunc et semper, et in saecula saeculorum, amen39 — промърмори богохулно на себе си той.
Проиграл бе спасението на своята душа; защото сега вече беше наясно, че никога не ще може да спечели Рахел за християнската вяра. И се бе примирил с това. Престана да излиза от омагьосания кръг, в който сам се беше заточил, упорито се затвори в своя грях.
Каноникът дон Родриге не говореше вече с него за Галиана. Не би имало и смисъл; бяха си казали всичко, което човек може да каже другиму по такива въпроси. Но при все че смяташе своя грях за кралска привилегия, която никой свещенослужител няма право да му оспори, угнетяваше го безмълвната скръб на тоя мъж, на неговия приятел; често мислеше как би могъл да му засвидетелствува своята обич и
