признателност.
Без да взима мнението на архиепископа, той издаде указ, с който премахваше в своите земи испанското леточисление и го заместваше с римското, възприето от целия останал Западен свят.
Признателен и доволен в своята укорна печал, дон Родриге одобрително каза:
— Правилно постъпи, дон Алфонсо.
Тъй като архиепископът не се осмеляваше да кори краля за разпътното му поведение, толкова по-буйни бяха словата, с който порица указа за датирането на писмата. Той укори Алфонсо, че без да е необходимо, а просто за да спести малко замисляне на неколцина чужденци, е пожертвувал една от най-важните привилегии на испанската църква. Никой от неговите предци нямало с толкова лека ръка да захвърли едно тъй ценно богатство. Алфонсо знаеше, че не указът, а Галиана разпалваше тъй яростта на архиепископа и затова строго постави намясто укорителя. След като той, Алфонсо, бил принуден да отхвърли някои несправедливи искания на папата, радвал се, че може да угоди на светия отец в едно такова маловажно нещо. Освен това Рим имал право. Истинска надменност, и то чужда на християнския дух, било испанците да водят леточислението си според най-великото събитие от своята собствена история; колкото и важна да била датата, когато император Август им дал граждански права, трябвало да се признае, че Рождество Христово било далеч по-значително събитие за целия свят, следователно и за Полуострова.
Ала радостта от удовлетворението, което бе доставил на загрижения дон Родриге, не продължи много. Грехът, който беше заключил в гръдта си, не преставаше да гнети Алфонсо. Един ден, след утринната литургия, той запита изненадания капелан на кралския замък:
— Кажи ми, достопочтени братко, какво е всъщност грях?
Свещенослужителят, още сравнително млад човек, бе поласкан от необикновения въпрос на дон Алфонсо.
— Позволи ми, господарю — отвърна той, — да ти цитирам мнението на свети Августин. Грях — според неговите думи — е извършването на постъпки, за които човек знае, че са забранени и нему е предоставена свободата да ги извърши или да се въздържи.
— Благодаря ти, достопочтени братко! — отвърна кралят.
Размишлява дълго над определението на великия църковен отец, сетне сви рамене и си каза, че и без това чрез кръстоносния поход грехът му, ако изобщо е грях, ще бъде опростен.
— Макар че никой не смееше да хули краля открито, все пак носеха се множество злобни слухове. Градинарят Белардо разказа на Алфонсо, че зли хора наричали — нашата господарка доня Рахел — дяволско изчадие и твърдели, че била омагьосала краля.
Тия слухове само още повече затвърдиха решението на Алфонсо да отстоява любовта си към доня Рахел. Сега вече той направо държеше тя да минава в открита носилка краткия път от Галиана до кастильо Ибн Езра. Случваше се тогава някои да й се хилят право в лицето, а един или друг да подвикне: „Дяволско изчадие, вещица такава!“ Но Рахел никак не приличаше на пратеничка на ада; сега вече момчешкото у нея почти се беше загубило, придобила бе нова, одухотворена, съдбовна красота и всички виждаха това. Единици бяха ония, които я хулеха; повечето люде не намираха чудно, че кралят бе избрал за своя приятелка тая изключителна хубавица, намираха го за правилно.
— Хей, Хубавице! — викаха й те, радваха й се и я зовяха La Fermosa, Красавицата, и пееха дружелюбни, прочувствени, възторжени романси за взаимната любов между нея и краля.
Алфонсо не се отказваше от удоволствието да придружава понякога Рахел в града. Яздеше край нейната носилка, а възгласите „Да живее благородният Алфонсо!“ и „Да живее Красавицата!“ се сливаха.
Тъкмо тия възгласи на народа накараха Рахел да осъзнае, че тя бе
Алфансо все повече привикваше с живота в Ла Галиана. Убеден бе, че бог го е взел под своя особена закрила и че въпреки всички криволичения, по които го тласка, в края на краищата провидението ще го отведе до целта.
Не избягваше вече да урежда държавни дела в летния си замък. Повечето от неговите грандове считаха, че им е оказана кралска милост и благоволение, ако ги призовеше в Галиана. Случваше се наистина някои от тях да застане леко недоумяващ пред месузата. Тогава Алфонсо усмихнато обясняваше:
— Това е полезен амулет. Предпазва от зли погледи и не позволява да ме подвеждат.
Но имаше и грандове, които намираха неубедителни предлози и страняха от Галиана. Алфонсо си отбелязваше имената им.
С деловито любезно послание доня Леонор съобщи на краля за посещението на дон Педро и за своето впечатление, че въпреки всички пречки един съюз с Арагон, и следователно походът срещу неверниците, е възможен. Тя на драго сърце щяла сама да отиде в Толедо и да се съветва с краля; но заболяването на инфанта Енрике не и позволявало да се отдели от Бургос. Ето защо молела Алфонсо незабавно да иде при нея.
Кралят веднага разбра, че сега не ще може да отлага повече срещата с доня Леонор. Но се утеши с мисълта, че при уреждането на такива важни държавни дела личните разногласия ще изгубят остротата си, така че срещата му с Леонор не ще бъде толкова мъчителна.
Съобщи на дон Йеуда, че след два дни ще замине за Бургос.
Напоследък той често се виждаше със своя ескривано, някаква странна връзка се беше създала помежду им. Кралят се нуждаеше от хитрата находчивост на своя евреин. Той копнееше да започне свещената си война, ала не искаше да направи грешка с някоя нова привързаност и охотно се вслушваше във възраженията на евреина. А Йеуда познаваше краля по-добре, отколкото самият той себе си. Знаеше, че Алфонсо не може да се откъсне от Галиана и че дълбоко в душата си, съзнателно, прикривайки го дори от самия себе си, е доволен, загдето Йеуда осуетява съюза с Арагон и военния поход. Откак бе постигнал допускането на франкските бежанци, Йеуда бе положителен, че държи Алфонсо здраво в ръцете си и се радваше на своята мощ да вдъхва живот и разум в тоя варварски владетел тъй, както бог бе ги вдъхнал в Адам.
Не се изненада, когато чу за предстоящото заминаване на Алфонсо. Неговият братовчед, дон Йосеф, го беше уведомил за преговорите на кралицата с Арагон. Тази жена беше умна, ала той чувствуваше у себе си сили да се бори с нея и бе подготвил вече насрещните си ходове.
Опасявал се, отвърна той на Алфонсо, че подведена от желанията си, нейно величество кралицата подценява мъчнотиите, които ще донесе един съюз с Арагон. Ето защо нека господарят благоволи да вземе със себе си в Бургос благородния дон Манрике и него самия, така че и те според своите скромни сили да могат да подкрепят старанията на доня Леонор.
Алфонсо бе объркан. За него беше добре дошло отпътува, съпроводен от своите приближени. Ако се явеше в Бургос със съветници и с голяма свита, то срещата му с доня Леонор щеше напълно да изгуби характера си на едно семейно обяснение; а и добре беше да може да съпостави нейните възгледи с мненията на съветниците си. Но как ли ще го приеме Леонор, ако отиде при нея заедно с бащата на своята възлюблена?
— Нима можем да оставим доня Рахел съвсем сама? — запита недодялано той.
Тази загриженост зарадва Йеуда и го накара, да почувствува краля още по-близък.
Доня Рахел, му довери той почтително, би могла да прекара това време в кастильо Ибн Езра. Там щяла да се намира в обществото на мъдрия Муса Ибн Дауд; пък и достопочтеният дон Родриге нямало да откаже да я навестява често.
Доня Леонор посрещна краля с такава приветлива непринуденост, сякаш се бяха разделили едва предишния ден. Той я прегърна и целуна, както изискваше куртоазията. Поздрави и децата си. Погали бледня, малък инфант, съмнявайки се, че детето е болно. Весело и нежно заговори на сдържаната принцеса Беренгария, която очевидно знаеше за живота му в Галиана и не го одобряваше. Тя се държеше гордо и церемонно. Посещението на дон Педро бе разпалило нови надежда у нея, макар да знаеше, че без правата на кастилската корона тя нямаше да бъде желана кралица на Арагон.
Доня Леонор бе поканила в Бургос и дон Педро Ала младият крал не беше успял да превъзмогне своето озлобление към Алфонсо; вместо да дойде сам, той бе изпратил своя министър дон Йосеф Ибн Езра.
