Испанска балада

Ще отиде в Бургос.

Колко време не се е виждал с Леонор? Цяла вечност. Тя му бе писала кратки, учтиви писма, той, все през големи промеждутъци, й бе отговарял кратко и учтиво. Можеше да си представи много добре как щеше да протече срещата им. Той ще играе ролята на веселяк, тя ще му отвръща с приветлива, малко принудена усмивка. Няма да бъде радостна тази среща.

Той ще се постарае да й обясни какво се е случило. Но къде са тия думи, с които можеш да обясниш някому колко прекрасно и страшно е, когато върху теб връхлети такава огромна вълна и те тласне в бездната, и те издигне, за да те смъкне отново?

На времето, пред Родриге, той гордо и упорито бе изповядал обичта и страстта си и въпреки цялата си благочестивост свещенослужителят го беше разбрал. Ала Леонор — спокойната, приветливата, знатната дама Леонор — не може да го разбере. Пред нея той ще заеква и каквото и да й каже, ще звучи жалко, като опит на някое глупаво хлапе да се оправдае. Това ще бъде най-страшното унижение в неговия живот.

Няма в света човек, пред когото един крал бива да се унижава дотолкова. Няма в света нещо, което да заслужава такова унижение.

И все пак. Има. Има нещо прекрасно, което си струва всяко унижение и дори вечно проклятие.

И изведнъж в неговите мисли изплува отново Галиана с цялото си нехристиянско сияние. Той чувствува как Рахел се притиска към него, чувствува плътта й, мека, носеща със себе си безкрайно блаженство, чувствува кръвта й, туптенето на сърцето й. Неговите пръсти се заравят в косите й, дърпат косите й, докато тя не каже със смях: „Недей, Алфонсо, боли ме, Алфонсо.“ Кой може да произнася тъй странно смешно и тъй настойчиво „Алфонсо“, както тя, че едновременно да те напушва смях и кръвта ти да тръпне? Вижда нейните гълъбовосини очи, вижда ги как помръкват, вижда клепките да се спускат над тях, бавно, тежко, и сетне да се вдигат отново.

В паметта му изплуват арабските стихове, които тя веднъж му бе дала да чете:

Колко често са съскали вражи стрели
срещу мен и дори не съм трепвал,
ала щом твойта рокля край мен шумоли,
разтреперан, безсилен се сепвам.
Колко често съм чувал врагът да тръби —
хладнокръвно било е сърце ми,
ала щом твоят глас покрай мен зашепти,
и гърдите ми пламък обзема!

Тия стихове го бяха ядосали; един рицар не биваше да изпада до това жалко положение на роб. Ала имаше истина в тях, в тия сладки, робски стихове, истинни бяха като евангелието. Жар го обливаше, само като си представеше Рахел. Как бе могъл дори да си помисли да напусне нея, тая Рахел, своята Рахел, прекрасния, греховен смисъл на неговия живот?

Трябваше да си върне Рахел, трябваше да се помири с нея.

Само един път имаше за това. Алфонсо дишаше тежко. Но пътят бе само този.

Изпрати да извикат Йеуда.

Смел човек беше Йеуда, ала истински страх го скова, когато посред нощ при него пристигна една смутена, объркана Рахел.

Тя каза:

— Той ме оскърби тъй, както никога не е била оскърбявана жена.

В Йеуда напираше силното желание да разпитва за подробности. Ала той го сподави. Събуди Муса, замоли го да й приготви силно успокоително питие, каза:

— Отпочини си, дъще моя, поспи и ще оздравееш.

Останал сам, трескаво започна да мисли какво ли се е случило. Сигурно тя го е замолила да приеме франкските евреи. От свой личен опит Йеуда знаеше как коварно и грубо умееше да унижава тоя човек хората, когато бе гневен. И ето, Рахел не бе смогнала да понесе това, беше избягала от него и сега той бе жаден за мъст, и ще излее злобата си върху него и върху цялото еврейство. Напразно бяха принесли жертва — и Рахел, и самият той.

Опита се да си наложи спокойствие, но не го ловеше сън. Не, невъзможно бе да е изгубено всичко, трябваше да има нещо, на което да може да се залови някаква надежда. Търсеше и ровеше в мислите си. Тоя християнски крал, колкото и да говореше все за чест, не знаеше що е достойнство. На два пъти вече, след като беше охулил и оплюл него, Йеуда, той бе разбирал, че не може без него и отново бе хвърлял мост. Той обича Рахел, не може да живее без нея, ще хвърли и към нея мост, ще я моли като просяк да се завърне.

Бе утрото на петия тишри. След по-малко от три седмици изтичаше срокът на дадения обет. През тая първа безсънна нощ Йеуда знаеше, че му предстоят още много безсънни нощи, че ще потъва често в отчаяние и ще се издига отново, окрилен от надежди и от разумни доводи.

Тъй се чувствуваше Йеуда Ибн Езра. Но какво е положението с тебе, Рахел? Бледа и мълчалива бродиш ти, напразно чакаш вест. Ти чувствуваш угрижените, нежни погледи на баща си, ала те не те стоплят и не ти носят утеха. Чуваш плахото бръщолевене на твоята дойка — ах, нейният дар, „ръката на Фатима“, се оказа безсилен да ти помогне — и това бърборене сякаш само се плъзга край теб. Ти отново зовеш образа, очертанията и изражението на оня мъж — такива, каквито са били те в ония хубави, пламенни минути, когато душите и телата ви са се сливали. Ала тоя образ се губи, изтласква го друг, яростен, алчен, насилнически. Тъй ли изглежда рицарството, което го въодушевява? И при все това ти копнееш за него и знаеш: достатъчно е само да те повика и ти ще отидеш, ще тичаш, за да се върнеш при него.

Дните се нижеха. Дон Алфонсо бе в Толедо, но не изпращаше да извикат нито Рахел, нито Йеуда. Дойде само дон Манрике, за да вземе някакви сведения по Държавни дела.

Настъпи най-свещеният ден за евреите, денят на опрощението, Йом Кипур38. Друг човек бе през тия дни удивителният, многоликият Йеуда. Отърсил от себе си всяко, и най-малкото честолюбие дори, в душата си той призна, че неговата „мисия“ е всъщност само було на жаждата му за власт; превърна се действително в едно съкрушено, жалко, грешно нищо пред лицето на бога и ако по-рано бе по-надменен от другите, сега стана по-смирен. Удряше с пестници гръдта си и пламнал от срам, произнасяше молитвата:

— Греших с главата си, която издигах дръзко и гордо. Греших с очите си, които гледаха нагло и високомерно. Греших със сърцето си, което изпълвах с надменност. Съзнавам го, признавам го, разкайвам се. Прости ми, господи, и помогни ми да изкупя своя грях!

Сега вече не само с разума, а и с цялото си същество той бе готов да приеме всичко, каквото и да бъде.

Когато два дни по-късно кралят го повика, той не се надяваше на нищо и не се страхуваше от нищо.

— Добре дошло, добро и зло! — повтаряше си той на път към замъка и наистина го мислеше.

Държането на Алфонсо бе надменно и смутено. Надълго и нашироко говори за незначителни дела, като например за трудностите, които му създавали бароните де Аренас, и че не е склонен да търпи още дълго това. Обратното, Йеуда трябвало да определи на Аренас много по-кратък срок, отколкото бил предложил, и ако благородниците не платели, той, Алфонсо, щял със сила да им отнеме спорното село. Йеуда се поклони и каза:

— Ще сторя така, както заповядва твое величество.

Алфонсо се изтегна на своето походно легло, сложи ръце зад тила си и каза:

— А как стои въпросът с военните ми планове? Все още ли не си събрал достатъчно пари?

Йеуда деловито отвърна:

— Споразумей се с Арагон, господарю, и тогава можеш да потеглиш.