Испанска балада

— Все същото ми разправяте! — изръмжа недоволно Алфонсо.

Той се изправи и без всякакъв преход запита:

— А какво е положението с евреите, които искаш да домъкнеш в страната ми? Опитай се да говориш честно, не като техен брат, а като мой съветник. Няма ли всичките ми поданици да кажат с укор: в разгара на свещената война тоя крал пуска в страната ни хиляди еврейски просяци?

Мрачното, примирено покорство на Йеуда мигом се замени от необуздана радост:

— Никой няма да каже такова нещо, господарю — отвърна той, сега вече изцяло пак предишният Йеуда, почтителен, самоуверен в постъпките си, изпълнен с вътрешно превъзходство. — Аз не бих се осмелил дори да те моля да допуснеш просяци. Обратното, бих ти предложил най-почтително да поискаш при преминаването на границата всеки от тях да даде доказателства за известна състоятелност, да представи, да речем, не по-малко от четири златни мараведи. Новозаселниците няма да бъдат просяци, а вече установени люде, опитни в занаятите и в търговията, и тлъсти данъци ще заплащат те.

Твърдо решил да склони, Алфонсо запита още:

— А смяташ ли, че това може да се разясни на моите грандове и на моя народ?

Йеуда отговори:

— На грандовете ти може би не, на народа ти — положително. Твоите кастилци ще почувствуват притока на пари по това, че ще заживеят по-добре.

Кралят прихна.

— Свикнал съм вече с твоите преувеличения — каза той.

Сетне, все още като че между другото, заповяда:

— И така, нареди да се изработи указът!

Йеуда стори дълбок поклон, докосвайки с едната си ръка пода.

Още преди да се беше изправил, кралят додаде:

— Изпрати ми документите в Галиана. Днес аз се завръщам там. И кажи, моля те, на дъщеря си: бих се радвал, ако пожелае да присъствува и тя при подписването им.

Пет дни преди изтичането на срока, който си бе поставил, дон Йеуда съобщи на парнаса Ефраим, че кралят, нашият господар, е разрешил заселването на шест Хиляди евреи. И шеговито, и с горда смиреност добави:

— Сега мога да ти спестя оповестяването на моето отлъчване. Обаче дванадесетте хиляди мараведи за нашите франкски евреи не мога да ти спестя.

Сетне щедро додаде:

— Твоя остава заслугата, че те идват в страната. Без обещанието ти, че ще ми помогнеш, нямаше да мога да прокарам указа.

С пребледнели устни дон Ефраим произнесе благословията, която следваше да се изговори при получаването на радостна вест:

— Слава на теб, Адонай, господи боже наш, ти, който си добър и ни даряваш с добро!

Ала сега вече Йеуда не можа да сдържи тържеството си:

— Naphtule elohim niphtalti! — С божията победа победих аз! — възкликна ликуващ той.

Сновеше със засияло лице, окрилен, сякаш не чувствуваше земята под себе си. Нима това беше същият човек, който само преди две седмици бе напълно съкрушен от съзнанието за своето нищожество. Сега високомерието му се издигаше до небето. В гръдта му напираше неудържим смях над ония, глупците, решили да водят своята свещена воина заради земята, която никога нямаше да им принадлежи. Истинската свещена война, войната, угодна на бога, водеше той, Йеуда. Докато другите сеят смърт и опустошение, той мирно заселва шест хиляди спасени. Виждаше ги вече във въображението си как работят с умелите си глави и със сръчните си ръце, как създават манифактури, как засаждат лозя, как произвеждат и разменят полезни вещи.

Отпразнува своето тържество с приятеля си Муса. С него, човека, който тъй добре умееше да цени лакомствата и добрите вина, той отпразнува един „дунуновски пир“, като братята Дунун, най-прочутите чревоугодници на мюсюлманския свят. Разкри пред Муса цялата радост от сполуката си. Нима не беше любимец на бога? Ако понякога бог му изпращаше нещастие, правеше го само за да може да изпита той още по-силно сладостта на щастието.

— Зная, приятелю — отвърна му с ласкава насмешка Муса, — че ти си потомък на цар Давид и че господ те носи на своята длан над всички житейски бури.

И затова за теб не винаги е необходимо да търсиш съвета на здравия си разсъдък, а можеш да „действуваш“ и да рушиш според желанието на необузданото си сърце точно както ония рицари, които презираш от дъното на душата си. С разума си ти ги виждаш такива, каквито са, ала в делата си се ръководиш от тяхното основно правило: „Никога не се спирай, действувай винаги, по-добре стори грешка, отколкото нищо!“

Пиеха от великолепните вина и Йеуда на свой ред дружески закачи Муса:

Да, мъдрецът трябва да запазва самообладание при всички изненади, които му поднесе животът, и по- скоро да се остави да го убият, отколкото да удари сам. Ти си постъпвал тъй, мога да го засвидетелствувам. И ако не се бях тревожил аз, щеше да бъдеш убит вече поне два-три пъти и нямаше да можеш сега да пиеш тия вина от бреговете на Рона.

И пиха.

— Щастлив съм — каза Муса, — че поне тая вечер си забранил на твоя Ибн Омар да иска от тебе да нахвърлиш на бърза ръка проекта за някой държавен договор или заповедта за отплуването на някой търговски флот. Жалко, че часовете, през които мога да се наслаждавам спокойно на твоето приятелство; са толкова редки. Ти непрекъснато славиш мира, ала сам вкусваш твърде малко от него.

— Ако вкусвах повече — отвърна Йеуда, — тогава за другите той изобщо не би съществувал.

Муса наблюдаваше приятеля си кротко, усмихнато, изпитателно.

— Бързо тичаш ти, приятелю мой Йеуда, и непрестанно тичаш. Страх ме е, че ще избягаш от душата си и тя не ще успее да те настигне. Често те е отвеждало това тичане до целта, но не забравяй, че понякога и дъх не ти е оставал.

А по-късно каза:

— Малцина го проумяват: не ние водим живота, животът води нас. Отдавна вече съм се научил, че съм не ръката, която хвърля зара, а зарът. Ти, страхувам се, никога не ще разбереш това. Но тъкмо за това те обичам и съм твой приятел.

Дълго седяха заедно, ядоха, бъбриха, пиха. Сетне с наслаждение гледаха танцьорките, които Йеуда бе наредил да повикат.

Спомнеше ли си през следните седмици за думите на своя Муса, Йеуда се усмихваше с дружелюбно превъзходство. Всичко се нареждаше тъй, както искаше той. Два огромни транспорта със стоки, които беше поръчал „на късмет“ от Далечния изток, бяха преодолели всички опасности на моретата и войната и се намираха вече в сигурно пристанище. Един труден договор с наместниците на султан Саладин, изгоден за Йеуда и Кастилия, бе подписан в разгара на свещената война. Искрено удивен, Йеуда виждаше как действителността в Толедо оправдава мечтите му, бленувани навремето край полуразрушения водоскок. Гордостта го окръжаваше като светъл, сияещ ореол.

Поръча да му нарисуват герб и замоли краля да го одобри. На този герб беше изобразен менорът, седмосвещеникът от храма на Йехова, а в кръг около него бе написано с еврейски писмени знаци името на Йеуда и неговата длъжност. Нареди да му изготвят печат с тоя негов герб и носеше печата на гърдите си, според обичая на своите предни, мъжете, за които се говори във великата книга.

Саладиновият десятък, плащан от алхамата, бе извънредно висок, висок бе и делът, който се падаше от него на Йеуда. Той не искаше да задържа за себе си тия пари. А евреите от Париж бяха успехи да спасят при прогонването си един свитък от тора, считан за най-древния от съществуващите преписи на Мойсеевото петокнижие, тъй наричаният сефер хиллали. Йеуда откупи свитъка срещу три хиляди златни мараведи; нямаше друг, който бе в състояние да помогне на бежанците с такава огромна сума по толкова благороден начин.

Седеше заедно с Муса пред скъпия, крехък пергаментен свитък, който беше предавал от поколение на