Лицето на Йеуда остана безизразно.
— Фактите — каза той — си остават факти, независимо от това, дали ги изговаряме, или не. Пък и аз не смятам за вероятно дон Педро да се впусне във войната. Моят братовчед дон Йосеф Ибн Езра е достатъчно смел, за да каже на своя крал и някои неприятни истини. Той ще му напомни, че халифът възнамерява всеки момент да се завърне от Изток в своята столица и че ако Арагон нападне, той навярно ще се прехвърли в Андалусия. Докато е сам, Арагон не може да предприеме похода. А също тъй и Кастилия.
Стиснал здраво устни, дон Алфонсо седеше със смръщено чело. Всеки път се сблъскваше със същия, неизменно същия довод. Войната не беше възможна, докато не се постигнеше примирието с арагонския хлапак.
— Зная, господарю — каза с настойчив глас Йеуда, — колко много жадува сърцето ти за този поход. Нека твое величество ми повярва, че ние с братовчед ми дон Йосеф непрестанно обмисляме как може да се постигне истински мир между нашите августейши монарси.
Недоволството на краля нарасна още повече. Никой Ибн Езра не можеше да постигне примирение с Арагон. Евреинът знаеше това не по-зле от него. Дали не му се присмиваше?
Йеуда прочете недоволството по лицето на краля. Сега не бе благоприятен момент да го моли за допускането на бежанците. Ала той бе дал свята клетва и като мрачен призрак пред него се мяркаше отлъчването му, срокът бе кратък. А можеше ли да знае кога ще види пак краля? Трябваше да говори.
И заговори.
Гневно го слушаше Алфонсо. Ето че лисицата показваше истинския си лик.
— Нали уж до преди малко ме уверяваше, че искаш да ми помогнеш да започна най-сетне моята свещена война? А ето, сега настояваш да допусна в страната си твоите евреи. Казвам ти го направо в хитрото лице: ти искаш да ми попречиш да започна войната. Правиш всичко, за да я осуетиш. Искаш да ми попречиш да се разбера с оня арагонски хлапак. Насъскваш ме срещу Арагон, а братовчед ти насъсква Арагон срещу мене. Вие пълзите, лъжете и мамите като истински лихвари, търгаши и евреи, каквито и сте!
Кралят не крещеше, произнасяше думите тихо и тъкмо това ги правеше още по-заплашителни.
„Все пак не биваше да говоря — помисли си Йеуда. — Но не, трябваше да говоря. Дал съм клетва пред небесата, не мога да не я изпълня.“
Отчаяно каза:
— Несправедливо огорчаваш мен, господарю, а също й братовчед ми. Ние правим всичко, което е по силите ни. Но силите ни наистина не са големи.
И още по-смело продължи:
— Зная кой може да постигне повече: твоята съпруга, кралицата. Тя е по-умна от всички ни. Иди при нея. Замоли я да се заеме тя да склони към примирение августейшия дон Педро.
Кралят не спираше да снове из стаята.
— Много си дързък, сеньор ескривано — подхвърли той и пониженият глас вече не прикриваше яростта му.
Йеуда с безумна смелост — нямаше какво повече да изгуби — продължи:
— Но дори ако твоята съпруга, кралицата, успее да осъществи примирението, и на нея ще трябват месеци. Прости на плиткия ми търговски мозък, господарю, ако не разбира защо да не използуваме тия месеци, за да приберем в страната си бежанците. Те имат ръце и глави, които могат да допринесат голяма полза за нас. Земите ти, господарю, все още са опустошени от многото войни. Ти би трябвало да не се лишаваш от тия ценни поселници. Много те моля, господарю, не отхвърляй с бърза ръка разумните ми доводи. Претегли ги. Обмисли ги.
Дон Алфонсо чувствуваше желание да прекрати тоя досаден разговор. Може би евреинът беше прав, много вероятно бе да е прав, и кралят беше готов вече да отстъпи. Ала сетне премисли; дързост на евреина даваше не основателността на аргументите му, а нещо съвсем друго.
— Основанията ти може да са разумни — каза раздразнено той, — но срещу тях има не по-малко основателни възражения, и ти ги знаеш.
Йеуда се готвеше да отговори нещо. Но Алфонсо необуздано го изпревари.
— Не желая да чувам нищо повече! — викна гръмко той.
Ала след това зърна бледото, смутено лице на евреина, спомни си за дъщерята на човека с това лице и бързо добави:
— Не се обиждай, ще обмисля всичко, не само възраженията, а и твоите доводи.
И с предишната принудена веселост приключи:
— А няма да забравя и благоденствието, което дължа на теб.
Разделиха се, кралят цял изпълнен с милост, евреинът — с престорено смирение и престорена увереност, и двамата изпълнени с недоверие.
Трета глава
През цялото време Рахел напразно си блъскаше главата, за да отгатне защо ли Алфонсо я бе оставил сама цяла седмица, та дори и повече. Смътни страхове се промъкваха в нея. Мъчеше я предчувствието, че заплашва да се намеси неговият бог.
Сетне пристигна писмото, с което той радостно я приветствуваше на трите езика на своята страна: „Утре, утре, утре“. И сетне дойде и той.
Щом се видяха, дните на раздялата им сякаш изчезнаха. През тая безкрайна седмица бяха дишали, не бяха живели. Сега живееха. Нямаше за тях живот извън Галиана. Бяха си измислили странен език, смесица от латински и арабски, изпълнена с малки, тайни правила, и не използуваха никакъв друг език освен тоя; но може би още по-добре се разбираха, когато мълчаха.
При все това много нещо у тях се бе променило. Всеки знаеше вече за другия повече, отколкото преди. От време на време Алфонсо улавяше в изражението и Думите на Рахел онова непонятно и двусмислено
— Ние, испанските владетели, обичаме нашите животни. Моите предци, древните крале на готите, са бали сигурни, че в рая ще намерят отново своите кучета. Инак то не би било рай. Очевидно са вярвали в мъдростта на твоя тъй възлюблен Муса, че душата на скота попада на същото място, където попадат и душите на хората.
Видя, че шегата му я огорчи и буйно изрази разкаянието си:
— Прощавай, мила! Ти не обичаш кучетата ми, плашат те, ще ги махна.
И тъй като тя не признаваше, желанието му да я утеши още повече се засили.
— Не ти допада и моят Белардо, признай си. И него ще отпратя.
Трудно можа да го разубеди от това, което беше намислил.
От време на време го мъчеше мисълта, че трябва най-сетне да се заеме с обръщането й към истинската вяра. Ала в непосредствена близост с нея долавяше, че това начинание е много по-трудно, отколкото си го бе представял. Та тя все още не беше разбрала какво е това рицар, какво е самият той. Ето кое трябваше да я накара да почувствува най-напред, славата на рицарството.
Призова в Ла Галиана онзи йоглар, Хуан Веласкес.
Като чу простата и груба китара на християнин, Рахел си припомни за нежните арабски арфи, лютни и флейти, за техните мисмар, шахруд и барбут. Ала бързият, изтънчен слух и възприемчивият ум й помогнаха да приеме онова, което оживяваше в безпретенциозните стихове и песни. Тя не разбираше винаги напълно смисъла на неговия простонароден латински, но се остави да бъде увлечена от рицарски жизнерадостната героика в неговите песни.
А Хуан Веласкес пееше за подвизите и за смъртта на маркграфа Ролан от Бретания; за това, как в долината Ронсевал той устоявал с една безнадеждно малка дружина срещу цяло море от езичници и как приятелят му Оливие го съветвал да надуе могъщия си рог Олифан и да призове обратно войската на
