— Изгубил ли съм божията милост, отче? На вечно проклятие ли съм осъден?
Но тъй като каноникът му отвърна само с угнетено мълчание, в чувствата на Алфонсо отново настъпи обрат.
— Добре — каза лекомислено той. — Тогава ще приема пътя към проклятието!
И продължи да пита предизвикателно:
— А къде са отишли дедите на моите деди, кралете, които не са възприели учението на Христа? Аз зная къде са те. Нека бог ме изпрати при тях!
Благ, въпреки цялото си отчаяние, Родриге се опита да го опомни:
— Не затъвай още по-дълбоко в греха чрез такива богохулни шеги, сине мой! В най-съкровените кътчета на сърцето си ти не вярваш и йота от тия езически брътвежи. Нека по-добре да обмислим смирено какво бихме могли да сторим за душата ти.
С младежка усмивка на уста кралят го замоли:
— Не скърби прекалено много, достопочтени татко и приятелю мой. Милостив е бог и няма да накаже толкова страшно мен, клетия грешник. Повярвай ми. Бог ми изпрати знамение.
И той му разказа за Аласар.
Каноникът го изслуша с най-голямо внимание и неговата печал се поразсея. Той знаеше колко закоравели в своята високомерна мъдрост и заблуда са обитателите на кастильо Ибн Езра, самият той никога не би се опитал да смекчи сърцето на един Ибн Езра, а ето, за този дон Алфонсо — той бе наистина благословен от бога — беше достатъчно само да приеме момчето в замъка си, за да обърне сърцето му към благия Спасител! Такава заслуга изкупваше много светотатства.
Алфонсо видя колко развълнуван бе дон Родриге и с приветлива доверчивост разкри пред него и последното кътче на своето гордо сърце.
— И кралят, както свещенослужителят — каза той, е дарен от бога със съкровени знания, недостъпни за другите люде. Аз зная: бог ми изпрати тази великолепна жена, за да я пробудя и да спася душата й.
Колкото и да бе огорчен от високомерието на Алфонсо, каноникът все пак съзна, че в тия думи имаше зрънце истина. Неведоми бяха божите пътища. Може би от страстта, в която се беше оплел кралят, няма да поникнат издънки на гибел, а на благослов.
Така или иначе, засега дон Родриге се намираше пред тежка задача. Честното намерение на Алфонсо да спаси душата на доня Рахел не освобождаваше каноника от задължението да му забрани плътската връзка с нея. Ала той знаеше, че кралят няма да се подчини на такава забрана.
— Добро е намерението ти, господарю и сине мой — каза той, — да спечелиш доня Рахел за църквата, но не мога да ти позволя толкова леко изкупление.
— Какво още трябва да сторя? — запита с едва доловимо нетърпение дон Алфонсо.
Вътрешно разгневен от своята слабост, дон Родриге го, посъветва:
— Откъсни се за известно време, за две седмици или поне за седмица от всичко светско. Оттегли се в някоя духовна обител в твоята страна, вглъби се в себе си и чакай, докато чуеш божия глас.
— Много изискваш от мен — каза Алфонсо.
— Изисквам от теб по-малко, отколкото съм задължен — отвърна дон Родриге. — Трудно ми е да изисквам пълната мяра от своя любим син.
Раби Товия, който живееше в дома на дон Ефраим, прекарваше по-голямата част от времето си сам в своята стая, постеше, молеше се, вдълбочаваше се в светото писание. Всеки миг, учеше той, използуван по друг начин, а не за вглъбяване в господа и неговото откровение, е похабен и изгубен напразно.
Многобройните страдания, които се бяха струпали върху него и неговата община, бяха направили раби Товия строг и фанатичен. На най-тежки изпитания го беше подложила тая, последната година. Когато крал Филип Август прогони евреите от Париж, той заедно със събратя от своята община бе избягал в Бресюр Сен. Ала сетне маркграфинята Бланш възобнови едикта, въз основа на който на разпети петък като възмездие за мъките на Христа трябваше да се ударят публично плесници на някой представител на еврейството, и общината бе настояла раби Товия да се оттегли, докато е време, тъй като имаше вероятност властите да изберат за това унижение него.
През време на отсъствието му кралят бе предприел оня кратък, ужасен наказателен поход срещу евреите от Бре, при който жената на раби Товия бе изгорена, а децата му — тикнати в манастир. Тук, в Толедо, раби Товия бе говорил винаги само за страданията на всички, никога за своите собствени, бе забранил и на ония, които знаеха съдбата му, да говорят за нея и затова евреите в Толедо едва след време и постепенно научила за участта, която го бе сполетяла.
Обаче уединен в самотата на своята стая, раби Товия често размишляваше за събитията в Бре и непрестанно го овладяваха нови и нови съмнения дали бе постъпил правилно, като се беше подчинил на настояването на общината и бе напуснал града. Ако беше останал, готов да поеме всички унижения върху себе си, щеше да му бъде дарена милостта да отдаде заедно с жената и децата си своя живот за славата на божието име.
Открай време покаянието и самобичуването се бяха стрували на раби Товия върховен дар от господа; той не можеше да си представи по-достоен венец на земното съществуване от мъченичеството, от самопожертвованието, от
— Ако разбойниците — учеше той, — поискат от вас да им предадете един мъж, за да го убият, или една жена, за да се поругаят с нея, по-добре е да се оставите да избият всички ви, отколкото да се съгласите. И проклет е оня, който, за да спаси живота си, стане идолопоклонник. И той ще остане навеки проклет дори ако само след седмица се завърне в съюза на Израил.
— Най-прекрасният венец — учеше той — е смирението, най-достойната жертва — съкрушеното сърце, най-голямата добродетел — предаността. Когато осмиват и публично бичуват смирения, той благодари на всемогъщия за наказанието и дава в сърцето си обет да се поправи. Той не се бунтува против ония, които му правят зло, прощава на своите мъчители. Непрестанно мисли за деня на своята смърт. Ако му се отнеме най-скъпото — жената и детето, — той се прекланя смирено пред справедливостта на провидението. Ако враговете поискат да го принудят да се отрече от своята вяра, той с радостно смирение жертвува живота си. Не роптайте, виждайки благоденствието и надменността на езичниците; божите пътища са изпълнени с милост, при все че целта им остава незрима в продължение на десетилетия и столетия.
Такава всеотдайна преданост не винаги се удаваше леко на раби Товия, неговото сърце беше буйно. Не бяха малко евреите, излели своята омраза против ония, които ги преследваха, в яростни стихове, изпълнени с укор и гняв срещу „разбойниците и степните вълци“, срещу техните „разпнати идоли“ и срещу „помията на кръщението“. И неизмерима беше скръбта, вопли звучаха в молитвата за отмъщението.
„Справедливи господи — ехтяха пронизително тия стихове, — не забравяй проляната кръв! Не допускай тя да остане покрита с пръст! Подложи на съд враговете ми, тъй както са обявили твоите пророци! Нека ръката ти низвергне моите неприятели в долината на Йосафат!“
Тия поети насочваха своите обвинения и срещу самия бог:
„Кой си ти, господи, чийто глас не се чува? Защо позволяваш да богохулствува и да ликува отново Едом? Езичниците нахлуха в твоя храм, а ти мълчиш! Есав се присмива над децата ти, а ти немееш! Яви се, стани и нека проехти гласът ти, най-неми сред немите!“
Когато четеше такива стихове, в сърцето на раби Товия неволно закипяваше гняв. Ала той тутакси се разкайваше:
— Нима глината бива да каже на грънчаря: „Какво вършиш?“ — ругаеше се той сам и озлоблението му срещу самия него ставаше още по-фанатично.
Вярващите го смятаха за пророк. И наистина, когато уединен в самотата на своята стая, се вдълбочеше във великата книга, понякога му се явяваха чудни видения и дарба да претвори видяното в думи. Съзираше тогава благочестивите, изповядващите истинната вяра, да седят в градината на Еден, озарени от божия светлина, и виждаше нечестивците да горят в пещите на геената, ада, и той ги разпитваше, и тия от петия, най-страшния кръг, отговаряха: „Тъй става с нас, защото приживе отрекохме Адонай и се покланяхме пред разпнатия.“ И му казваха, че сега трябвало да горят дванадесет месеца, докато загинат и душите като телата им; тогава адът щял да изригне пепелта им, а вятърът — да я отвее под ходилата на праведниците. И той се виждаше посред нощ в синагогата, и там бяха събрани мъртъвците от последните седем години;
