Закръгленото, месесто лице на Белардо се превърна в олицетворение на глупаво недоумение.
— Това, което мисля, господарю — отвърна най-сетне той, — не бива нито да казвам, нито да го мисля.
— Както и да е, говори — заповяда нетърпеливо Алфонсо.
— Щом заповядваш да го кажа — отвърна Белардо, — ще го кажа: един такъв безмерно голям грях подобава само на безмерно голям властелин като тебе.
— Продължаван! — подкани го Алфонсо.
— И жалко е — додаде поверително градинарят Белардо, — че всички ние, а може би и ти, господарю, така ще се простим с радостта на сърцата и с най-голямата наслада в живота си.
— Продължавай да говориш спокойно — ободри го кралят.
— През тия няколко месеца — бръщолевеше градинарят Белардо — често си спомням за покойния си дядо. Когато беше в добро настроение, той разказваше за своя велик, свещен поход. Ето как е било то, господарю: когато гръцкият император Алексей замолил по онова време светия отец за помощ за светата земя, описал му в посланието си какъв голям позор трябвало да понася християнството там и как езичниците трошели светите изображения на Спасителя, чупели им носа, ушите, ръцете и краката; описал му още как езичниците мохамедани постоянно злодействували и безчинствували срещу християнските дъщери, като карали при това майките им да пеят, а сетне вършели същото с майките и принуждавали дъщерите да пеят присмехулни романси. Освен това гръцкият император писал, че съвсем независимо от светостта на една такава война, от езичниците можели да се вземат значителни златни съкровища, а пък и жените на Изтока били несравнимо по-красиви от жените на Запада. Това писмо трогнало и разгневило всички християни, а също и покойния ми дядо. Той зашил на гърдите си кръст и си купил един стар кожен колчан и кожен шлем и с милостивото позволение на блаженопочивщия ти дядо поел дългия път. Просто не мога да си представя отде той, старецът, е намерил сили за това; тогава впрочем той е бил много по-млад. Като стигнал най- сетне в светата земя, другите вече били завладели всичко, и богатствата, и земите, и много от тях били вече загинали. Та той дори не могъл да влезе в сражение и нищичко не донесе в къщи. Но все пак това е било най-хубавото в живота му, защото се молил до камъка, на който бил седял самият Спасител, и пил от водата, от която бил пил самият Спасител, и потопил тялото си в светата река Йордан. И когато беше в добро настроение, дядо ми разказваше за това и очите му ставаха като на светец.
Потънал в спомените си, Белардо замлъкна.
— Е? — запита Алфонсо.
— Хубаво би било каза с глуповато замечтан поглед Белардо — и ние да изживеем една такава богоугодна наслада. Какво толкова може да ни се случи във войната с гнусните мохамедани? Ако ни провърви, в ръцете ни ще паднат пари и жени, а пък ако не ни провърви, ще отидем блажено в рая.
— Казано накратко — заключи дон Алфонсо, — ти намираш, че е греховно, дето аз лентяйствувам тук на сянка.
— Опазил ме бог от такива отвратителни мисли за твое величество! — заоправдава се Белардо.
Колкото и да бяха нелепи, приказките на неговия хитроумен градинар все пак накараха Алфонсо да се позамисли. Всички чувствуваха, че той занемарява своите рицарски и кралски задължения, че се „изнежва“ тъй, както древните герои Херкулес и Антоний, а също и европейският рицар Самсон с неговата Далила. Той не издържаше в замъка, прекарваше цялото си време в градината, дори спеше под открито небе и сънят му бе неспокоен.
Ала щом се завърна Рахел, отново го завладя предишното очарование. Арабският дух на дома вече не го отблъскваше. Хубав беше животът в Галиана, никога не бе водил по-добър. Изумен от своето щастие, той се смееше като младеж. Някакво весело упорство се бе зародило в него. Ако се изнежва, значи, така му се харесва, значи, го иска самият той и никой няма право да идва при него и да му дрънка празни приказки за грях и за разкаяние.
Невъзможно е да произлиза от сатаната едно толкова възвишено щастие, каквото му дарява Рахел. По- скоро обратното — господ го дарява с особена милост, понеже е крал и това любовно блаженство е още едно доказателство за неговата благосклонност. Той беше дон Алфонсо, Alfonsus Rex, осмият, който носеше това име. Той отговаряше за постъпките си. Той живееше с Рахел, защото такова бе божието внушение и такава бе неговата кралска воля.
Когато на следния петък тя се приготви да иде при баща си, той каза:
— Не искам да се промъкваш тайно в моята столица. Не искам да се крие дамата, която си е избрал крал Алфонсо.
Тя се разпореди да я отнесат до Толедо с открита носилка. А самият той призова в Ла Галиана свита и яхнал коня си, тържествено се отправи нагоре към града и към своя замък.
Пажът Аласар имаше към краля една молба. Оръженосецът Санчо се беше присмял на любовното му служене към доня Хуана и той искаше да призове Санчо на двубой. Почтително замоли краля за милостта да го повиши Ecuyer, за да бъде в състояние да изпрати поканата.
Молбата на момчето бе основателна; той бе изслужил вече повече от обичайния срок без каквито и да било простъпки и имаше право да очаква, че кралят ще му даде желаното звание. Но един евреин не можеше да бъде направен току-тъй оръженосец.
— Ти си надарен с всички добри качества, необходими за един рицар, мой Аласар — отвърна кралят приветливо след кратко размишление, — но тук, у нас, е така — ние имаме само християнски рицари.
Момъкът се изчерви.
— Известно ми е — каза той. — И преди да помоля твое величество за тая милост, аз основно проверих съвестта си и прецених всички доводи, „за“ и „против“. Готов съм да стана християнски рицар.
Алфонсо бе изненадан, объркан. Хиляди, десетки хиляди евреи се бяха оставили да ги избият само за да не се откажат от своята вяра, а ето, това момче идваше, непринуждавано и неубеждавано от никого, и искаше да се отрече от вярата си.
— Говори ли с баща си? — запита той и му стана неловко.
— Не — отвърна без колебание Аласар и упорито добави: — Никой не ме е убеждавал и никому не ще позволя да ме разубеждава.
Смущението на Алфонсо се разсея. Значи, животът в кастилския двор, в неговия дворец, беше помогнал на този младеж да види светлината. И внезапно в ума на краля възникна мисълта, която той никога досега не бе Дръзнал дори да помисли, представата, че светлината На истината може да озари и неговата скъпа любима. Та нима тя не беше разбрала и оценила рицарския дух у него, войнственото, което преди бе тъй чуждо на нейното сърце? А самата мисъл, че може да му бъде съдено да спечели Рахел за правата вяра, придаваше нов, ярък смисъл на тяхната връзка и лишаваше страстта му от греховност. Толкова необуздана бе радостта му, че той с мъка успя да отговори спокойно на Аласар.
— Това, което ми съобщаваш, моето момче, е голяма радост за мене. Но аз не съм богослов и не знам какво трябва да се стори, преди да те допуснат до тайнството на кръщението. Ще говоря с дон Родриге.
Посъветван тъй благосклонно от самия бог, той реши най-сетне да поговори със свещеника и за своите собствени дела. Доброволно, още преди да отвори дума за молбата на Аласар, той призна пред Родриге колко дълбока е връзката му с Рахел.
— Не ми казвай, достопочтени отче — продължи да говори той поривисто още преди каноникът да успее да го предупреди и да го съветва, — не ми казвай, че тази страст е греховна. Ако е грях, то този грях е добър, блажен, и аз не се разкайвам за него.
И пламенно заключи:
— Обичам тая прекрасна жена повече от всичко в света и всемогъщият, който е допуснал да стане това, ще ми го прости.
Отначало, когато Алфонсо започна да говори с него, дон Родриге бе изпълнен със смирена благодарност, че бог бе трогнал сърцето на грешника. Ала много скоро, осъзнавайки до каква степен беше обезумял кралят, радостта му се превърна в ужас.
— Ти говори много — каза той тъжно, когато дон Алфонсо бе свършил, — искаш да ме изпревариш и да ми попречиш да ти кажа справедливите строги думи. Но в душата си знаеш всичко, което съм длъжен да ти кажа аз, и го знаеш отдавна и по-добре, отколкото бих могъл да ти го кажа.
Алфонсо видя угриженото му лице и тихо запита:
