Вече бе изгубил надежда, че ще може да спаси краля от душевна гибел, когато през един такъв час на опиянение всичките му съмнения се разсеяха. Почувствува, че молитвите му са чути. От самите недра на душата му в него се породи увереността, че в подходящата минута бог ще вложи в устата му подходящите думи.
Не се разколеба и тогава, когато в тия дни на истинско упование архиепископът поиска от него отговор:
— Докога ще стоиш и ще гледаш бездейно — нахвърли се върху него дон Мартин — как твоето духовно чадо Алфонсо затъва в тинята?
И още преди каноникът да успее да отговори, продължи:
— Припомни си как Финеес, синът на сина на Аарон, се опълчил срещу човека, блудствувал с мидианитянката.
Каноникът отправи към него замисления си поглед и отговори тихо, почти усмихнато:
— Не мога да си представя, че на бога ще бъде угодно, ако забия копие в тялото на краля, нашия господар, и на доня Рахел.
— Ти много добре знаеш, че думите ми бяха преносни — гневно възрази архиепископът. — Но толкова поне трябва да ти кажа: няма да е зле, ако положиш повечко усърдие.
— Аз се уповавам на бога — каза дон Родриге. — В подходящия миг той ще ми помогне да намеря подходящите думи.
Архиепископът разбра, че би било безсмислено да настоява повече пред Родриге. Впрочем той вече от седмици насам преценяваше дали сам не е длъжен да сочи на краля чудовищното му прегрешение. С неохота се беше решил да предостави тая задача на благочестивия, кротък, едва ли не свят Родриге и сега естествено се ядосваше, че в отговор на мекото си напомняне получава само уклончиви, благочестиви приказки. Затърси предлог да покаже незадоволството си на своя секретар.
Между тях отдавна съществуваше един спорен въпрос. Докато целият християнски Запад, следвайки примера на римския абат Дионисий Малки, водеше своето леточисление от годината на Христовото рождение, испанските духовни князе поставяха началото му с осемдесет и три години по-рано, от годината, през която император Август беше превърнал Иберийския полуостров в една единна държава. Тъй като това различие в датирането създаваше объркване при кореспонденцията с чужбина, дон Родриге правеше опити да пригоди писмата, изготвени в канцеларията на епископа, към изискванията на чужбина. Когато биваше в добро настроение, архиепископът се примиряваше с тая ерес на своя склонен към новаторство секретар, но ядосваше ли го нещо, веднага се намесваше. И така, днес, ни в клин, ни в ръкав, той каза строго:
— С прискърбие виждам, драги мой господарю и брате, че ти си започнал отново да датираш писмата пи по подобие на папската канцелария. Често съм давал пред теб израз на волята си да се съхрани своеобразието на испанската църква. Не съм склонен да се отказвам от права, които са по-стари от правата на папата. В края на краищата моят предшественик тук, в Толедо, е бил посветен в сан от апостол Петър.
Дон Родриге разбираше защо неговият началник подновява с толкова жар старите им разправии относно летоброенето. Без да се впуска в спор, той примирително казва:
— Имай доверие, достопочтени мой отче. С божия милост ще ми се удаде да спася душата на краля, нашия господар.
Алфонсо стоеше пред свитъка с изповеданието,
— Какво става? — зашита той с лека, незлобива насмешка. — Възнамеряваш ли да правиш още много промени тук, в тоя дом?
— Но, разбира се — отвърна весело Рахел. — „Когато домът е завършен докрай, в него влиза смъртта“ — цитира му тя арабската поговорка.
— Е, хубаво — рече Алфонсо, — един амулет не пречи чак толкова.
Рахел не отговори. Прости му, че в знака на нейната вяра не вижда нищо повече от амулет. Какво разбираше той, който коленичеше пред изображенията на три бога, от единствения и неделимия, незримия бог на Израил? Тя отдавна знаеше, че той бе само рицар и воин, че не тръпнеше в благоговение пред всевишния. Но странно, в нейните очи това не го унижаваше. Колкото и да бе безбожна и пагубна неговата героичност, тя стопляше сърцето й.
Алфонсо от своя страна сега също си даваше сметка за неща, които доскоро бе предусещал само смътно. Може би животът му тук, в Галиана, не бе рицарски, може би изменяше на кралския си дълг: той бе готов да заплати своето щастие с подобна измяна. Да живее с Рахел, ето кое беше смисълът на живота му.
Страдаше дори когато трябваше да се лиши от нея само за минута. Никога нямаше да може да понесе липсата й, той чувствуваше това, знаеше го и то бе ужасно, и то беше истинско блаженство.
И също като него Рахел бе преизпълнена със своето, щастие. Тя не живееше тук, изпълнявайки някаква висша „мисия“. Живееше тук, защото самата тя искаше тъй, защото това я правеше щастлива. А Алфонсо, християнинът, рицарят, варваринът, й беше мил такъв, какъвто си беше. Той беше крал, трябваше да се подчинява на един-единствен закон, на своя вътрешен, кралски глас, и тоя глас имаше право дори когато му повелеше да ослепи човека, който беше заспал, на поета си, или да изравни със земята неприятелския град и да го поръси със сол.
С него, заради него тя се гордееше от неща, които по-рано бяха предизвиквали у нея насмешлива усмивка. Той и разказа за свирепите крале на готите и норманите, които бяха негови предци, и тя се възхищаваше от тях заедно с него. Той хвалеше грубостта и сочността на своя простонароден латински, на своя кастилски, и тя усърдно се стараеше да го учи.
Той се радваше като момче, когато тя употребяваше думи и изрази от неговия кастилски войнишки език. За благодарност сетне намяташе арабския халат, докато тя му разказваше приказки край водоскока. Ала когато го замоли да си обръсне брадата, за да може да види лицето му изцяло, отказа грубо.
— Това правят само йогларите, фокусниците — възмути се той.
Тя не му се разсърди, засмя се. Нямаше отчуждаване между тях, те бяха едно цяло, както през първите дни.
Ала сетне дойде петък и тя се приготви да иде при баща си. Този път Алфонсо не се опита да я възпре; но седеше със сърдито изражение на лицето като обидено дете.
Рахел го напусна със същата неохота както, и преди. Но още по пътя към кастильо Ибн Езра тя почувствува силен копнеж да види баща си; струваше й се, че трябва да подири при него помощ и нови сили.
Когато бе близо до него, тя
Този път Алфонсо не отиде в Толедо; не искаше да вижда около себе си безмълвните, укоряващи лица на своите приближени. Предпочете с болка да изчака Рахел в Галиана.
Но сега, когато тя не бе там, чуждата уредба на дома го гнетеше. Меките разкошни постилки, пъстрите завъртулки и орнаменти, ромонещите водоскоци — всичко всяваше в сърцето му смут.
Застана пред една от еврейските поговорки, изписани на фриза. С добрата си памет успя да възстанови точно думите, които Рахел му беше превела. С тях еврейският бог обещаваше на избрания си народ своята вечна милост и тържеството му над останалите народи. Алфонсо изгаряше от копнеж по Рахел, ала в същото време, застанал пред тоя неприятен, дързък надпис, си каза: свръхестествени са силите, които го караха да страда така по нея. Та нали евреите бяха създания, често избирани с божие съгласие от дявола за неговите цели. „Змия в пазвата, въглен в ръкава“ — мина през ума му. Ето, и Рахел, въпреки волята си, с вещица и той бе омагьосан от нея.
Излезе навън, просна се под едно дърво.
Извика градинаря Белардо, за да побъбри с него. Запита го направо:
— Какво мислиш впрочем за моя живот тук?
