Докато Алфонсо й казваше тия сурови и все по-сурови думи, тя мислеше: „Как ужасно сам е той, този горд крал. Няма никого освен мене. А аз имам него. И баща си.“
Ала цялото тайно тържество не й помагаше да преодолее осезаемата болка, която чувствуваше още отсега, още при самата мисъл, че няма да бъде с него тая вечер и тая нощ, и още един цял, дълъг ден, и една цяла, дълга нощ.
Втора глава
Дон Йеуда чувствуваше липсата на Рахел още по-болезнено, отколкото беше очаквал. Понякога изпитваше към Алфонсо ревност, която го душеше. Друг път пък си представяше как тоя омразен човек, изпаднал в някое от настроенията, които не можеш никога да предвидиш, ще му изпрати Рахел обратно, изхабена и смазана.
Създаваше му грижи и Аласар. Двусмисленото положение на Рахел, позорната слава на сестра му и на баща му правеше все по-тежък и по-тежък живота на младежа в замъка. Ала той не искаше от баща си съвет, както се опасяваше и както се надяваше Йеуда; напротив, затваряше се в себе си, все по-рядко се явяваше в кастильо Ибн Езра, а при редките си посещения бе мълчалив и угнетен.
Настъпи първата събота след откъсването на Рахел.
Открай време, още в Севиля, съботата бе тържествен ден за Йеуда. Бог бе дарил на народа му този седми ден, деня за почивка, за да може Израил да се чувствува свободен и издигнат над другите народи, дори и през години на бедствия.
Деятелният Йеуда наистина обичаше да празнува в събота, тогава той забравяше за света на сделките и се радваше, че народът му и самият той са божи избраници.
В противоречие със здравия разум той се беше надявал, че Рахел ще дойде още първата събота. Когато тя не дойде, разумът му надделя над разочарованието. На втората събота нито разумът, нито напрежението на волята му успяха да заглушат у него разяждащата мъка. Изтъкваше си сам стотици причини, които са можели да попречат на Рахел. Ала безплодните догадки: „Какво става с детето му? Защо ме изоставя детето ми?“ — продължаваха да му се натрапват.
Сетне Алфонсо дойде в Толедо. Йеуда се изкушаваше да иде при него, имаше и добър предлог — спешните дела. Но се боеше сам от себе си и от сърцето си, не отиде при Алфонсо. Чакаше Алфонсо да го повика, чака първия и втория, и третия ден и бе радостен, че кралят не го вика, и побесня от яд, когато кралят напусна Толедо, без да го повика.
И настъпи третата събота без Рахел. Значи, те са се сговорили — той, християнинът, воинът, тоя мъж без душа и без съвест, и неговата доскоро тъй достойна за обич, тъй любвеобилна дъщеря — съюзили са се да го мъчат с мълчание, да изтръгнат сърцето от гръдта му. Той беше изгубил Рахел.
Ала сетне пристигна вестта от нея. И сетне, в навечерието на съботата, пристигна самата тя.
Не обичаше Йеуда да изразява чувствата си по този начин, но сега хвана Рахел едва ли не грубо, прегърна я, приведе назад главата й, изпивайки я с поглед. Тя се беше отпуснала в обятията му, беше затворила очи, той не можа да разбере какво бе преживяла. Сигурно бе едно: тя не беше смутена, беше си същата, неговата Рахел, и беше станала още по-хубава.
Помоли я да запали свещите, по стар обичай тази чест бе предоставена на жените. Пламъчетата заблестяха при спускащата се съботна нощ; хубава вечер бе. Той запя съботната песен на Йеуда Алеви „Ела ти, любими, ела, съботни ден, и срещни невестата“ и с ликуване произнесе псалма на Давид: „Радвайте се, небеса! Тържествувай, земя! Шуми ти, море! Дървеса и гори, славете господа!“
Седнаха около трапезата, с тях и Муса. Рахел изглеждаше замислена, но бе весела. Противно на своите навици Муса погали ръката й и каза:
— Колко си хубава, дъще моя!
Говориха на трапезата за различни неща, ала не за това, за което мислеха всички.
През тая нощ Рахел спа добре и дълбоко. Йеуда все още се терзаеше от съмнения, измъчваше го може би и ревност, ала болката, която беше изпитвал през цялото време, сега бе изчезнала.
А сетне, на другия ден, когато Рахел седеше сама с баща си в патиото, край големия водоскок, двамата се гледаха усмихнати, отначало изкосо, сетне право в очите и накрая Рахел отговори на въпроса, който не й беше зададен:
— Всичко е добре, татко — каза тя, — не съм нещастна.
И призна:
— Щастлива съм. — И добави искрено: — Много съм щастлива!
Йеуда, който инак не срещаше трудност при подбора на думите, не знаеше какво да каже. Огромно бреме се беше смъкнало от плещите му — това чувствуваше ясно, но дали се радваше, сам не знаеше.
В Галиана Рахел неусетно бе затъвала все повече и повече обратно в мюсюлманството. Сега си припомни, те е юдейка. По вратите на кастильо Ибн Езра, като във всеки еврейски дом, бяха закачени знаците на юдейската вяра, малки тръбички, съдържащи пергаментови свитъци с изповеданието на вярата в единия и единствения бог на Израил и с обета за безгранична преданост. Рахел реши да постави такава
Настъпи нощта, а с нея и
С натежали сърца си казаха лека нощ, защото сега щеше да изтече цяла седмица, докато се видят отново. Ала преди още Рахел да беше заспала, в душата й остана само едно: очакването на утрешния ден, защото тогава щеше да се завърне в Галиана.
Каноникът дон Родриге имаше човеколюбиво сърце, каноникът дон Родриге се стараеше да съблюдава християнския дълг към послушание я понякога човеколюбието му изпадаше в противоречие със своята заповед за послушание.
Светият отец бе обявил кръстоносен поход и дълг на Испания бе да участвува в него: но като си помислеше, че светът е обхванат отново от голяма война и че хората отново се измъчват и разкъсват едни други, каноникът се радваше, че поне досега неговият полуостров е пощаден. Ала това бе греховна радост. И замислеше ли се нощем, че докато толкова много добри християни са изложени на смърт и на хиляди несгоди заради светата земя, той и неговите испанци живеят сред благоденствие, обливаше го понякога толкова непоносимо жарък срам, че той напускаше леглото си и спеше на голата земя.
Скръбта, породена у него от общото бедствие, се увеличаваше от мъката му по неговото духовно чадо дон Алфонсо. Каноникът обичаше дон Алфонсо като по-малък брат. А ето, лъчезарният рицар и крал му бе нанесъл сега това огорчение. Откак бе започнал своята хроника, дон Родриге се радваше как ще я завърши, описвайки владичеството на своя любим ученик и духовен син; да, той беше намерил вече дори думите, с, които щеше да обрисува същността на Алфонсо: vultu vivax, memoria tenax, intellectu capax — с одухотворено лице, със силна памет, със здрав разсъдък. А ето сега този негов Алфонсо се беше погубил сам по един чудовищен и опасен начин, беше се оплел в най-страшен грях, в един от основните и главни грехове, в третия от смъртните грехове!
Родриге бе задължен да подбуди Алфонсо към истинско разкаяние, защото само то можеше да спаси краля от духовна смърт. Ала Родриге познаваше хората добре, виждаше, че грешникът е упоен от обаянието на своя грях, че всяко увещание би било напразно. Родриге трябваше да се задоволи само да се моли за Алфонсо. Понякога, отдавайки се на убиването на своята плът, му се струваше, че изкупва и част от греха на Алфонсо. Вярно, човек не биваше да дръзва да поема като Спасителя върху себе си греховете на други, каноникът съзнаваше това; и все пак в неговото самобичуване благотворно се прокрадваше и малко такава ерес.
Макар че покаянията, които дон Родриге си налагаше сам, не му даваха нищо повече от чувството за изпълнен дълг, благодатните часове все пак му помагаха да изпитва някаква сладостна, неземна лекота. Тялото му сякаш изчезваше, земното се губеше и той потъваше в строго, чисто блаженство, гдето имаше само дух и бог.
