градината, но лалетата още не се бяха разтворили и сенките почти не се бяха удължили.
Най-сетне се спусна мрак, но от това стана само още по-тягостно.
Тъмносиво утро развиделя след безкрайно дългата нощ, сивината му избледня, прецеди се белезникава през завесите. Рахел стана, разпореди се да я изкъпят, да я намажат с благоуханни масла и да я облекат, но се бавеше и разтакаше. Донесоха й закуска, ала плодовете не й се сториха сочни, най-отбраните сладкиши не й се услаждаха. Мислено виждаше Алфонсо, който не беше там, виждаше го как небрежно и лакомо яде и пие. Говореше му, казваше влюбени слова на въображаемия образ, възхищаваше се от слабото му, мъжествено лице, от червеникаворусите му коси, от не много едрите му остри зъби. Ръцете й галеха хълбоците и бедрата му и тя изговаряше безсрамни думи, които, никога не би могла да каже пред истинския Алфонсо, и се изчерви и се разсмя.
Започна да си разказва приказки сама. В тях ставаше дума за великани, за чудовища, които смазваха всичко около себе си и искаха да изсмучат и мозъка от костите на своите врагове. Те изговаряха изречения, каквито бе изговарял Алфонсо, но чудовищно изопачени. Алфонсо бе един от тия безпощадни палачи, само че тя не можеше да разбере кой. Пък и това всъщност не беше той, а един променен, омагьосан Алфонсо, очакващ любимата да го освободи от образа, който е трябвало да приеме. И тя ще го разомагьоса.
Припомни си как беше говорила за пръв път с него в Бургос и му бе казала, че неговият мрачен замък не й се харесва. И си припомни как неговата султанка доня Леонор я беше измерила и преценила с благосклонно студения си поглед. Обхвана я леко неприятно чувство, но тя бързо го отърси от себе си.
Написа на Алфонсо писмо — не за да го чете той някога, а защото просто чувствуваше нуждата да изповяда колко много го обича и защо го обича. И в това писмо вложи цялата сила на сърцето си:
„Ти си прекрасен, ти си най-големият рицар и герой на Испания, ти излагаш живота си заради безсмислици, защото тъй трябва да прави рицарят и то е нелепо и великолепно, и заради това аз те обичам. Мили мой, непокорни, войнствени, ти си шумен, буен и самовластен като дива птица и аз бих желала да те имам в скута си.“
Прочете, каквото беше написала, и кимна със сериозно, неукротимо изражение.
За да учи езика, тя беше чела една малка книжка с франкски стихове; едно от стихотворенията особено й бе допаднало. Потърси книгата и научи стихотворението наизуст:
Отиде в парка. Градинарят Белардо береше праскови; замоли го да остави — както правят в Севиля няколко праскови по клоните, за да не осиротее дървото. Белардо веднага престана да бере, но в неговата изпълнителност тя почувствува враждебност.
Седеше край брега на Тахо и гледаше към Толедо, и мечтаеше. Мислеше си за Алфонсо със сребърните доспехи. Ще му подари черно-синкави доспехи, каквито ковеше оръжейникът Абдула в Кордова, с много подвижни части, много изящни и при все това даващи по-добра защита от ризниците на християните. Баща й; трябва да й набави доспехите.
И изведнъж си припомни, че бе обещала на баща си от време на време да отива при него в навечерието на сабат, за да прекарват заедно целия празник. Той не беше поискал от нея това, самата тя му го беше предложила и ето че през цялото време бе забравила! Уплашено разбра до каква степен беше изчезнал от живота й нейният баща.
Този петък ще иде при него. Не, тогава се връща Алфонсо. Но следния петък ще иде и нищо няма да я спре.
Никой от съветниците в Толедо не изказа пред Алфонсо нито упрек, нито дори удивление, ала той чувствуваше неодобрението им. Това не го интересуваше. Би му било неприятно да види само един- единствен човек, Йеуда. Ала той не дойде.
Целият ден на Алфонсо бе изпълнен с работа — приеми, съвещания, проучване на документи. Говореше, разискваше, преценяваше доводите „за“ и „против“, решаваше, подписваше. Стараеше се да вижда хората и събитията в необходимата ярка светлина, ала погледът му непрекъснато се замъгляваше от очарованието, от очарованието на Ла Галиана, и докато разговаряше и работеше, и подписваше, той мислеше: „Какво прави сега тя? На мирадора ли е или в патиото? И дали е със зелената рокля?“
Нощем изгаряше от копнеж. Решаваше да мисли за плана на крепостта Калатрава и за разпрата си с епископа на Куенка. Вместо това в ума му изплуваха арабски стихове, рецитирани от Рахел, и той се опитваше да възстанови в ума си цялото стихотворение, ала въпреки добрата си памет не можеше да нагласи всички рими и това го ядосваше. Пред него изпъкваха ясно устните на Рахел. Те изговаряха тия стихове и той не ги разбираше, и тя се стараеше да му помогне, и разтваряше прегръдките си, и го очакваше. И го обливаше нова жар, и кръвта пулсираше в жилите му, и той не можеше повече да лежи.
Най-сетне тия безкрайни дълги три дни изминаха и той беше отново в Галиана, и същото безпределно ликуване, напиращо в гръдта и възвисяващо до небето, окрили отново двамата.
Тя му даваше всичко, което пожелаеше той, ала то не беше достатъчно. Не стигаха ласките, целувките, прегръдките, сливането. Още по-дълбоко я желаеше той, лудееше, че не може да утоли своята жажда.
Чувствуваше по-голямо единение с нея, отколкото със самия себе си. На нея можеше да казва неща, които не бе казвал още никому и не бе признавал дори пред себе си — горди, детински, кралски, глупави неща; и тогава, когато смяташе, че й е разкрил, най-съкровените си тайни, нейната близост го караше — да разкрива още по-големи тайни, скрити зад тях. Приятно му бе, когато Рахел отговаряше; защото тя почти винаги отговаряше нещо неочаквано, което той при все това веднага разбираше. Но му беше приятно и тогава когато тя мълчеше; защото кой друг можеше да мълчи тъй красноречиво, кой можеше с мълчанието си да се съгласява, да възразява, да ликува, да скърби, да укорява така?
И отново за тях двамата времето сякаш не съществуваше, нямаше вчера и нямаше утре, а само едно преизпълнено днес.
Ала ето че Рахел внезапно унищожи това блаженство, спряло хода на времето.
— Днес следобед — заяви тя — ще отида при баща си в Толедо.
Той я погледна смутен. Тя ли бе подлудяла? Или той? Невъзможно бе да е казала такова нещо. Не я е разбрал правилно. Запита я със запъване. Тя повтори същото:
— Днес следобед ще ида при баща си. В неделя сутринта ще се върна.
Ярост се надигна в него.
— Ти не ме обичаш! — възбунтува се той. — Едва сме се опознали и теб вече нещо те тегли да си вървиш. Това е смъртна обида. Ти не ме обичаш!
