ала сред тях като смътни сенки блуждаеха и ония, които трябваше да умрат през следната година. И когато, затворил очи, седеше над свещените книги, той бродеше по улиците на града Париж и на града Толедо и виждаше хора, които познаваше, и виждаше, че те нямат сенки, и знаеше: близък, страшен край беше определен за тях. Не без удовлетворение виждаше той, че сред тия люде, лишени от сянката си, е и Йеуда Ибн Езра, онзи мешумад, който беше отдал дъщеря си на блудство с езическия крал.
По това време от франкските евреи се получи нова, лоша вест. Точно както раби Товия бе предвидил, някои от могъщите графове и сеньори бяха последвали примера на франкския крал; ограбваха своите евреи и ги прогонваха след това от земите си. Раби Товия чу и прочете, а сетне стана и отиде при парнаса Ефраим.
Колкото странен и непонятен да се струваше на Ефраим нашият господар и учител Товия, той неволно се поддаваше на чара, излъчван от невзрачната, безлична и все пак обхваната от вътрешен огън същност на този човек. И сега, когато противно на своите навици отиде при него, парнасът зачака със страх и същевременно с нетърпение какво ще му каже той.
Ала раби Товия само му заяви с обичайния си тих глас, че възнамерявал да напусне Толедо и да се завърне при своите евреи. Заплахата нараствала и той вече не вярвал, че от Толедо ще се помогне на заплашените. Бежанците не бивало да остават дълго на франкска земя и тъй като границите на Сефарада били затворени за тях, смятал да ги отведе в Германия, отгдето дошли дедите им.
Сложни, противоречиви чувства се надигнаха в душата на Ефраим. Все повече ставаха ония, които надаваха вик за помощ, и за алхамата би било истинска благодат, ако се избавеше от тия гости, защото колкото се увеличаваше броят им, толкова по-голяма опасност носеха те. Ала смътно и неясно бе бъдещето, което очакваше тия бежанци в Германия. Императорът Фридрих сигурно щеше да ги допусне да се настанят в земите му; но никъде още евреите не бяха преследвани тъй жестоко, както навремето в немските земи, а императорът бе потеглил в поход на Изток; достатъчно ли бе името му, за да ги закриля?
Раби Товия знаеше всичко това не по-зле от самин него. Но в своя необуздан верски фанатизъм той не само не се страхуваше от мъките и изпитанията, които можеха да сполетят неговите братя, а дори се стремеше към тях. Не следваше ли той, Ефраим, да разубеди раби Товия?
И понеже парнасът мълчаливо размишляваше, раби Товия продължи:
— Казвам ти го открито: радвам се дори, че тоя човек Йеуда Ибн Езра не ни дава помощта, обещана от него. Гнетеше ме мисълта, че помощ за нас ще дойде от един мешумад, принесъл невинността на своята дъщеря в дар на един идолопоклонник. Не искам парите му, нито помощта му. Писано е: „Не внасяй в божия дом платата, получена от блудство!“
Тихият, еднообразен глас, с който раби Товия изговори тия думи, още повече подчерта омразата и презрението, скрити в тях. В себе си Ефраим почувствува задоволство, че собствената му неприязън към Йеуда се подкрепя сега и от порицанието на праведника; но той бе справедлив, защити Ибн Езра:
— Ако някой от нашите братя в Западния свят има сили да ви помогне — отвърна той, — този човек е дон Йеуда, а в най-добрата му воля не може да има съмнение. Почакай още съвсем малко, господарю и учителю мой. Не отказвай поради нетърпение и строгост убежището, което твоите преследвани братя могат да намерят в благодатна Кастилия!
Раби Товия вече сам се разкайваше, че бе позволил на гнева да надделее у него. Съгласи се да потърпи още малко.
Дон Йеуда бе угнетен. Измъчваше го мисълта как ли гледат толедските евреи на него и дъщеря му. Нима не би трябвало да се отвращават?
Измъчваше го и грижата по Аласар. Наистина момчето не бе говорило с него за намерението си да премине към християнството, ала Йеуда съзнаваше, че синът му завинаги е изгубен за истините на еврейското учение и арабската мъдрост. И за това беше виновен той. Вместо да държи настрана сина си от опасния дворец на тоя рицар и воин, сам го бе тикнал там.
Вина, вина! Тежка вина бе стоварил на плещите си той!
Беше се перчил с високото си призвание. Беше се заблуждавал сам, че е пожертвувал дъщеря си за слава на бога. Ала бог бе отхвърлил жертвата му, с всеки изминал ден това ставаше все по-ясно. Очаквал бе, че връзката между Рахел и Алфонсо ще му помогне да засели франкските бежанци в Кастилия; вместо това тая близост забавяше спасителното дело, може би дори щеше да го осуети напълно. Кралят го избягваше, Йеуда не го беше виждал цяла вечност, не можеше дори да му каже молбата, която изгаряше сърцето му.
В такова състояние на духа бе Йеуда, когато парнасът Ефраим отиде при него. Той смяташе за свой дълг да го извести за намерението на раби Товия.
Дон Йеуда бе дълбоко засегнат. Този Ефраим Бар Абба винаги се беше съмнявал в него и сега имаше право да тържествува и грубо да заяви в лицето му, че и раби Товия смяташе за празна приказка обещанието, което бе дал да създаде в Кастилия убежище за преследваните чада на Израил. Вместо да чака напразно него, раби Товия предпочиташе да отведе своите франкски евреи в опасната Германия. И не идваше дори да му го каже сам. Праведникът бягаше от него като от чумав.
— Зная — каза той горчиво и пламнал от срам, — че раби Товия ме презира с цялото си строго, благочестиво, непристорено сърце.
— Ти накара нашия господар и учител Товия да чака твърде дълго — отвърна дон Ефраим. — Понятно е, че сега той се опитва да намери спасение другаде. Зная, че обещанието ти беше искрено, но боя се, че при това начинание божията благословия не е с теб.
Йеуда кипна, загдето Ефраим го укоряваше така открито за неговата самонадеяност. И гневът му помогна да стане находчив.
— Оказа се, че за да издействувам тая привилегия, ми е необходимо повече време, отколкото сам бях очаквал — каза той, — и не се учудвам, че ти си паднал духом. Но не забравяй колко внезапно и зле се промениха нещата. Когато направих предложението си, ставаше дума за хиляда и петстотин или най-много две хиляди преследвани. Сега те са пет или шест хиляди души. Разбирам и двоумението ти: дали бива да се допуснат в страната толкова много просяци.
Той замлъкна за миг, вгледа се в лицето на Ефраим и продължи:
— Но струва ми се, че намерих разрешение на въпроса. Когато прекрачват границата, бежанците чисто и просто не бива да бъдат просяци. Ние трябва да ги снабдим с пари още от самото начало. Струва ми се, че около четири златни мараведи на човек ще бъдат достатъчни.
Ефраим го гледаше втренчено и с недоумение.
— Ти говориш за шест хиляди бежанци! — избухна той с тънкия си глас. — Откъде ще вземеш парите?
Йеуда отговори любезно:
— Имаш право, самичък аз не бих могъл да ги набавя. Но половината от тая сума, около дванайсет хиляди златни мараведи, поставям на разположение аз. За остатъка ми е необходима твоята помощ, господарю и учителю мой Ефраим.
Ефраим седеше пред него дребен, сякаш потънал в многото си топли дрехи. Дръзките мечти и планове на Йеуда го изпълваха с неволно възхищение, удовлетворяваше го и това, че горделивецът се виждаше принуден да прибегне към неговото съдействие. Но как да му помогне? Дванадесет хиляди мараведи! След огромните суми, отпуснати в подкрепа на преследваните, алхамата не можеше да събере още толкова много пари. И така, значи, раби Товия ще поведе благочестиво и безразсъдно своите франкски бежанци към Германия и към тяхната гибел.
Но не можеше така! Дон Ефраим не биваше да допусне това! Тогава не би имал вече нито една щастлива минута. Той
А може би впрочем — една малка, греховна надежда се зароди в ума на Ефраим, — може би в края на краищата планът на Йеуда все пак ще се провали. Тоя фокусник, престъпник и пророк си въобразяваше, че може да получи всичко от езическия крал, защото му бе отдал за разврат дъщеря си. Ала зле познаваше християните и техните крале той, главозамаяният.
Деловито, с едва доловима насмешка дон Ефраим уточни:
— И така, ако алхамата се задължи да набави необходимия остатък от сумата, ти гарантираш, че ще
