Испанска балада

грубо дословно обещанието за победа, дадено ни в нашата книга. Не победи с меч са ни обещали пророците и не за такива победи копнеем ние. Не ни привличат рицари, оръженосци и обсадни машини. Тия победи не са крайни. Нашето наследство е великата книга. Две хилядолетия сме я изучавали, тя ни е сплотявала както в нищета и в изгнание, тъй и през дните на славата ни, единствени ние умеем да я тълкуваме вярно. Тя ни обещава победите на духа и от тия победи не ще ни лишат никакъв кръстоносен поход и никакъв джихад.

— Да — каза насмешливо и тъжно дон Родриге, — eritis sicut dii, scientes bonum et malum36; вие все още вярвате в думите на змията изкусителка от рая. И понеже вие, признавам това, сте надарени по-щедро от другите с ум, смятате се за всезнаещи. Ала тъкмо това високо самомнение ви заслепява и ви пречи да разберете очевидното. Месията отдавна е дошъл, времето е изтекло, благословът е настъпил. Всички го виждат, не искате да го видите само вие.

— Нима е настъпило времето на Месията? — отвърна с горчивина дон Бенямин. — Нищо такова не виждам. Не виждам да сте претопили мечовете си в плугове и копията — в лозарски сърпове. Не виждам Алфонсо да ходи на лов с халифа. Нашият Месия ще донесе на света истински мир. Какво знаете за мира вие? Мир, шалом: та вие не разбирате дори думата! Не можете да преведете дори думата на вашите неизразителни езици!

— Твърде войнствено се застъпваш ти за мира, драги ми дон Бенямин — опита се да го усмири Муса.

Ала Бенямин не го чу. Разпален от близостта на доня Рахел, той не знаеше спиране:

— Какво представлява вашият жалък Pax, вашата Treuga dei, вашата, клета Eirene37! Шалом, ето ви съвършенството, ето блаженството. И всичко, което не е шалом, е зло. На нашия цар Давид не бе дадено да построи храма, защото той не бе нищо повече от завоевател и велик цар. Дарен бе с тая милост едва Соломон, царят миротворец, защото при него всеки живееше спокойно под лозницата и смоковницата си. Осквернен, недостоен за господа е олтарът, над който е размахвано оръжие — ето нашето учение. А вие отдавате почит на вашия Месия, като превземате и разрушавате неговия град Ерусалим, града на мира. Ние сме бедни и голи, но глупците сте вие въпреки целия си блясък и въпреки великолепието на вашите оръжия. Нам е обещана тая страна, наша е тя. И понеже е писано така, вие воювате за нея, вие и мюсюлманите. Да не бе тъй сърцераздирателно, това би било направо смешно.

Разпалеността на младия човек направи каноника още по-кротък.

— Ти говориш за блаженство, сине мой — каза дон Родриге, — и го наричаш шалом, и твърдиш, че това било ваше наследство. Но и ние познаваме блаженството. Ние го наричаме иначе, но нима не е все едно какво име му даваме? Вие го наричате шалом, ние го назоваваме вяра, назоваваме го благодат. — И сега той, срамежливият, трябваше да признае, трябваше да изкаже гласно онова, което пазеше скрито в гърдите си. — Благодатта, сине мой, не е обещание за далечно бъдеще, тя е нещо съществуващо. Аз не съм красноречив като тебе, не мога да обясня благодатта. Тя не може да бъде достигната, нито дори доловена с напрежение на разума. Тя е най- големият божи дар. Нищо не можем да сторим за нея — освен да се молим.

И убедено, и от все сърце той заключи:

— Зная, че има благодат. Аз съм щастлив с вярата си. И се моля богу да разпростре милостта и над други.

Във всички западни страни се водеха подобни разговори — чия вяра е най-добра. Заради този спорен въпрос, заради първенствуващото място на християнството, се водеше войната. И през време на тия диспути страстите се разгаряха.

Много пъти още спориха за верите каноникът и дон Бенямин в тихата полукръгла зала на Муса. Но Бенямин вече обуздаваше остротата си; не искаше да обиди повторно с яростни нападки своя почитаем учител Родриге. А и доня Рахел явно не се нуждаеше от подкрепа във вярата си; при онова първо избухване Бенямин с радост бе забелязал с какво съчувствие го слушаше тя. Ето защо при по-късните разисквания той се задоволяваше да се позовава на вътрешната смисленост на юдейската вяра, чийто бог не иска от своите вярващи да правят компромиси с разума си. С безпристрастието на учен той цитираше текстове от хубавата книга на Йеуда Алеви „В защита на унизената вяра“ или пък се позоваваше на доводи от произведенията на великия Моше Бен Маймон, който процъфтяваше сега в Кайро.

Каноникът обаче също тъй безпристрастно му противопоставяше аргументи от Августин или от Абелар. Рахел рядко говореше и рядко задаваше въпроси. Но слушаше внимателно и добре запаметяваше казаното от Бенямин. Тя и Бенямин отново се сближиха много.

Бенямин не скриваше от себе си, че я обича. Но не даваше външен израз на чувствата си, държеше се като приятел. Сред тия възрастни мъже Рахел и той се чувствуваха млади, бяха добри приятели.

Веднъж, когато останаха насаме с Родриге, Муса запита каноника защо всъщност иска да разколебае Рахел във вярата й; нали и почитаният от Родриге Абелар учи че към чуждата вяра трябва да се проявява търпимост, стига тя да не противоречи на повелите на естествения разум и на нравствеността.

— Нима не проявявам достатъчно веротърпимост към теб почитаеми мой Муса? — запита каноникът. — Не мога да ти опиша колко дълбока би била за мен радостта, ако един mens regalis, един царствен ум като, твоя би бил осенен от благодатта. Но не съм дотам самонадеян да предполагам, че на мен ще бъде дадено да те насоча в пътя на истината. Не е в природата ми да горя с фанатичен жар и не ми приляга да нападам другите; ти го знаеш. Но като погледна само нежното, отзивчиво, невинно лице на нашата Рахел, чувствувам, че някакъв вътрешен глас ми заповядва да се боря за душата й. И тъй като зная благата вест, то бич бил грешник, ако я премълча.

Това че както неговите усилия, тъй и старанията на дон Родриге за спасение душата на Рахел оставаха напразни, започна да дразни краля.

Беше застанал заедно с Рахел пред една от нейните еврейски мъдрости. Седмици бяха минали, откак тя му беше прочела и превела изреченията, ала те се бяха запазили в неговата добра памет така, че можеше да й ги повтори почти дума по дума:

Път от скъпоценни камъни и жилища от кристал ще ти направя. Безсилен ще бъде мечът, вдигнат срещу теб, проклет ще бъде езикът, произнесъл срещу теб хули

Подигравателно недоумение се долавяше в гласа му извил беше тънките си устни в злобна усмивка.

— Не разбирам — каза той — защо си поставила тъкмо този надпис тук. Нима искаш изкуствено да се заслепяваш? Къде са те, вашите пътища от скъпоценни камъни? Повече от хиляда години вече вие сте бедни и безсилни и живеете от нашето състрадание. Докога смятате още да прикривате голотата си с такива ярки и вече безсъдържателни обещания? Жал ми е, че и ти си така упорита в това.

За пръв път я укоряваше толкова грубо. Ах, колко добре би могла да му отговори на тия несправедливи, злобни приказки; но тя не искаше спор. Каза спокойно:

— Вашият голям доктор Абелардус учи, че на християните подхожда да проявяват търпимост към всяка разумна религия.

— Вашата обаче не е разумна! — викна раздразнено и враждебно кралят. — Точно там е работата.

Болно бе на Рахел, че този толкова скъп за нея човек хули най-хубавото, което имаше тя. Вътрешно тя сякаш чуваше как Бенямин защищаваше еврейската вяра, именно доказвайки нейната разумност. Но щом като умният, красноречив Бенямин не беше успял да убеди благия Родриге, как да разясни тя на несдържания Алфонсо правилното тълкуване на великата книга? И на това отгоре на неговия жалък латински. Тя замислено впери в лицето му своите големи, сиво-синкави очи. Да, наистина той вярваше в онова, което всъщност повтаряше след другите. Тия християни бяха изпратили хиляди и хиляди рицари и войници в светата земя и не бяха успели да я завоюват. И все още не разбираха, че земята не е предопределена за тях. Ала ето, и той, нейният Алфонсо, стоеше тук и се присмиваше на светите обещания на ония, на които страната принадлежеше. Тя го гледаше и внезапно — ще не ще — прихна да се смее над слепотата на хората и особено на своя Алфонсо.

Ако още безмълвният й поглед го бе ядосал, то смехът й възбуди целия му гняв. С опасна светлина блеснаха очите под смръщеното му чело.