семейство, не обичаме да живеем в домове, които не са наши. Не дързост, господарю — продължи той и сега гласът му зазвуча доверчиво, почтително и любезно, — ме накара да си измоля друг алборок.
Учудена, доня Леонор запита:
— Друг алборок?
— Почитаемият ескривано майор — обясни дон Манрике — поиска от нас и ние му дадохме правото да получава за своята кухня всекидневно по едно агне от стадата в кралските стопанства.
— Тая привилегия е важна за мен — обясни Ибрахим, като се обърна отново към краля, — защото подобна милост е оказал на чичо ми твоят дядо, августейшият император Алфонсо. Когато се преселя в Толедо и постъпя на служба при теб, аз ще се върна пред цял свят към вярата на дедите си, ще се откажа от името Ибрахим и пак ще се наричам Йеуда Ибн Езра, както оня мой чичо, който удържал за дядо ти крепостта Калатрава. Нека ми бъде разрешена една безразсъдно пряма дума, господарю и господарке. Ако можех да сторя това в Севиля, нямаше да напусна прекрасната си родина.
— Радва ни, че си оценил нашата търпимост — каза доня Леонор.
Алфонсо обаче без всякакви заобикалки запита:
— А няма ли да срещнеш пречки, когато напускаш Севиля?
— Като ликвидирам делата си там — отвърна Йеуда, — ще имам загуби. От други трудности не се страхувам. Бог ме е дарил с голяма милост и е разтворил за мен сърцето на емира. Той е човек издигнат, с широки разбирания и ако зависеше само от него, щях да мога и в Севиля да се върна открито към вярата на дедите си. Той ще разбере подбудите ми и няма да ми пречи.
Алфонсо оглеждаше човека, който, застанал тъй почтително и предано пред него, му говореше с толкова дръзка откровеност. Дяволски умен му се струваше тоя човек, но и не по-малко опасен. Ако изменяше сега на своя приятел емира, нима щеше да остане верен нему, на чужденеца, на християнина?
Сякаш отгатнал мислите му, Йеуда почти развеселено каза:
— Напусна ли веднъж Севиля, естествено не ще мога да се завърна вече там. Виждаш сам, господарю, че ако не ти служа добре, аз съм в ръцете ти.
Накъсо, почти грубо, дон Алфонсо каза:
— Ще подпиша сега.
По-рано той обикновено пишеше името си на латински: „Alfonsus Rex Castiliae“ или „Ego Rex“; напоследък все по-често се подписваше на езика на народа, на простонароден латински, романски, кастилски.
— Надявам се, че за теб ще бъде достатъчно — рече подигравателно той, — ако поставя само: „Yo el Rey“?
Йеуда отвърна шеговито:
— Бих бил доволен и само от твоята рубрика, от твоята завъртулка, господарю.
Дон Манрике подаде на Алфонсо перото. Кралят подписа и трите документа бързо, решително, с непроницаемо изражение, тъй както човек се решава на неприятна, но неизбежна крачка.
Йеуда го гледаше. Със задоволство го изпълваше постигнатото, с радостно напрежение очакваше предстоящото. Признателен бе на съдбата, на своя бог Аллах, на своя бог Адонай. Чувствуваше осезаемо как мюсюлманинът в него умира и изведнъж в паметта му изплува благодарствената молитва, която още като дете го бяха учили да изговаря всеки път, когато постигнеше нещо ново: „Слава на теб, Адонай, боже наш, ти, който ми помогна да доживея до тоя ден, да го дочакам и да го преживея.“
Сетне той също подписа документите и ги подаде на краля — почтително и все пак с едва забележимо, лукаво нетърпение. И наистина Алфонсо се изненада, когато видя подписа, веждите му се свиха и челото му се сбърчи; буквите бяха странни.
— Какво значи това? — извика той. — Това не е арабски!
— Позволих си, господарю — обясни учтиво Йеуда, — да сложа своя подпис на еврейски.
И почтително обясни:
— Чичо ми, когото благоволението на твоя августейши дядо въздигна в княз, винаги се е подписвал на еврейски: „Йеуда Ибн Езра, А-Наси, князът“.
Алфонсо сви рамене и се извърна към доня Леонор; явно смяташе аудиенцията за приключена.
Ала тогава Йеуда каза:
— Моля за още една милост, за ръкавицата.
А ръкавицата символизираше важно поръчение, което рицарят даваше на рицар; след успешно изпълненото поръчение ръкавицата трябваше да се върне на собственика.
Алфонсо сметна, че през тоя час е преглътнал вече достатъчно дързости и се готвеше да отговори рязко; но предупредителният поглед на доня Леонор го възпря. Той каза:
— Е, хубаво, да бъде, както искаш.
И сега Йеуда коленичи. И Алфонсо му подаде ръкавицата.
Но сетне, сякаш се срамуваше от станалото и искаше да сведе връзката си с тоя евреин отново към онова, което бе в действителност, към сделка, той каза:
— Тъй, а сега набави ми колкото може по-скоро двадесетте хиляди мараведи.
Доня Леонор обаче, отправила изпитателно и с едва забележима закачливост към Йеуда големите си, зелени очи, каза със звънък глас:
— Радваме се, че се запознахме с теб, дон ескривано!
Преди да напусне града Толедо, за да замине за Севиля и да приключи там делата си, Йеуда посети дон Ефраим Бар Абба, старейшината на еврейската община, алхамата.
Дон Ефраим беше дребен, сух, около шестдесетгодишен човек, невзрачен както по вид, тъй и по облекло; никой не би предположил по външността му с колко власт разполагаше той. Защото старейшината на еврейската община в Толедо беше равен на княз. Еврейската община, алхамата, се ползуваше с правата на собствено съдопроизводство, никаква власт не можеше да се меси в нейните работи, бе подвластна само на своя „парнас“ дон Ефраим и на краля.
Дребен и зъзнещ седеше дон Ефраим в своята стая, претъпкана с покъщнина и книги. Въпреки че времето вече се бе позатоплило, бе загърнат в шуба, а пред него имаше мангал. Той бе добре осведомен за всичко станало в кралския замък и макар че назначаването на търговеца Ибрахим щеше да бъде оповестено едва след окончателното му преселване в Толедо, дон Ефраим знаеше, че човекът от Севиля бе взел на откуп всички данъци и бе станал приемник на алхакима Ибн Шошан.
На самия него също бяха предлагали данъците и длъжността, но сделката му се бе сторила прекалено рискована, а службата алхаким бе твърде опасна тъкмо поради блясъка си. Старейшината бе запознат с житието на търговеца Ибрахим, знаеше, че той тайно изповядва юдейството и разбираше вътрешните и външните подбуди, които навярно го бяха накарали да се пресели Кастилия. Ефраим неведнъж беше правил големи сделки заедно с него, но и неведнъж големи сделки против него и му бе неприятно, че тоя двулик син на рода Ибн Езра местеше сега главното седалище на своите начинания в неговия Толедо.
Дон Ефраим седеше, потриваше дланта на едната си ръка с ноктите на другата и чакаше какво ще му съобщи неговият гост. Дон Йеуда водеше разговора на еврейски, на много изискан еврейски език, ала личеше, че думите бяха заучени и неприсъщи за него. Той веднага съобщи на Ефраим, че е взел на откуп приходите на царската хазна от Толедо и от Кастилия.
— Както чух, ти не си приел предложението да откупиш данъците — каза дружелюбно той.
— Да — отвърна дон Ефраим, — премерих, прецених и отказах. Отказах да стана приемник и на покойния наш алхаким Ибн Шошан — благословена да бъде паметта на праведника! Тоя пост ми се стори прекалено блестящ за един скромен човек.
— Аз го приех — каза непресторено дон Йеуда.
Дон Ефраим стана и се поклони.
— Твоят слуга ти желае щастие, дон алхаким — рече той. — Или бива ли да кажа дори алхаким майор8?
— Негово величество кралят — каза дон Йеуда, като с мъка обуздаваше тържеството си — благоволи да ме въздигне в един от своите Familiares. Да, дон Ефраим, аз ще бъда един от четиримата тайни съветници, ще заседавам в курията. Ще управлявам делата на нашия господар, краля, в качеството си на негов ескривано майор.
