Испанска балада

Дон Ефраим слушаше думите му с чувство, в което се примесваха възхищение и антипатия, радост и недоволство. Мислеше си: „Какво ли е заплатил срещу това тоя отчаян смелчага и авантюрист!“ И: „Накъде ще отвлече високомерието на тоя безумец!“ И: „Дано всемогъщият не позволи на тоя човек да навлече беда върху народа на Израил!“

Дон Ефраим бе необикновено състоятелен. За огромното богатство на търговеца Ибрахим от Севиля се носеха много слухове, ала в себе си дон Ефраим смяташе, че по имот едва ли стои по-долу от тоя вероотстъпник и горделивец. Той, Ефраим, криеше богатството си и оставаше незабелязан. А Ибрахим от Севиля, истински Ибн Езра, напротив, винаги се стремеше да кара хората да говорят за него и за разкоша, в който живееше; и какви ли не неприятни истории ще обърка тепърва тоя надарен, подозрителен и опасен човек сега, когато, предизвиквайки бога, се издига на такава недосегаема висота в Толедо?

Предпазливо каза Ефраим:

— Алхамата винаги се разбираше много добре, о Ибн Шошан.

— Нима се страхуваш, дон Ефраим? — отвърна любезно дон Йеуда. — Не се страхувай! Далеч съм от мисълта да се меся в работите на толедската община, а още по-малко да я потискам. Аз сам ще бъда един от нейните синове. Дойдох, за да ти кажа това. Ти знаеш, че дълбоко в сърцето си винаги съм смятал вярата на синовете на Агар9 само за наполовина истинна издънка от нашата стара вяра. Щом заема поста си тук, ще се завърна в съюза на Авраам и ще нося пред цял свят името, което са ми дали моите отци: Йеуда Ибн Езра.

Дон Ефраим се помъчи да си придаде изражение на радостна изненада, ала загрижеността му се усили. Точно както самият той, така и алхамата му не биваше да привлича вниманието върху себе си. В тия времена, когато отново беше надвиснала опасност от кръстоносен поход, който положително щеше да доведе до нови гонения на евреите, мъдрата сдържаност бе двойно по-необходима. А с преминаването си към юдейството тоя Ибрахим от Севиля ще привлече погледите на цял свят върху толедските евреи. Открай време всички от рода Ибн Езра обичаха да се хвалят. Перчеха се като фокусниците по панаирите. Досега поне бяха живели само в Сарагоса, в Логроньо, в Тулуза; нямаше ги в Ефраимовия град, в Толедо. А ето, сега на врата му увисва тоя, най-горделивият и най-опасният от всичките.

Набожният и много умен Ефраим не искаше да бъде несправедлив. Чужд на душата му бе родът Ибн Езра с великолепието и големството си, но — той го признаваше без всякакви уговорки — това беше най- силният род в Сефарада10, в испанския Израил, и този род бе дал учени, поети, воини, търговци, дипломати — имена, с които юдеите се гордееха и които бяха добре известни в целия мюсюлмански и християнски свят. А най-важно, през настоящето столетие те великодушно бяха подпомагали бедствуващите евреи, бяха откупили хиляди от робството на езичниците, на хиляди бяха дали убежище в Сефарада и в Прованс. И тоя Ибн Езра, който седеше сега тук, пред него, е надарен богато от бога, при трудни условия се беше издигнал той до положението на пръв търговец в Севиля. Ала не носеше ли все пак един човек със славолюбие като неговото и с неговата престъпно-капризна надменност по-скоро опасност, отколкото благодат за народа на Израил?

Всички тия мисли минаха през ума на дон Ефраим през първите три секунди, последвали думите на дон Йеуда. В четвъртата той почтително рече:

— Висока чест ни оказваш, дон Йеуда, като идваш при нас. Бог изпрати на толедската алхама подходящия човек тъкмо когато той й е нужен, за да я ръководи. Защото ще ми позволиш да стоваря още едно бреме на плещите ти, като поставя в твои ръце и моята длъжност.

А в себе си мислеше:

„О, всемогъщи боже, не наказвай така сурово народа на Израил! Ти обърна отново към себе си сърцето на тоя мешумад, на тоя вероотстъпник, за да се върне при нас. Но не допускай да се гордее тук, в Толедо, с прекалено голям разкош, не му позволявай да увеличава завистта и омразата на другите народи, на друговерците, срещу народа на Израил!“

В това време дон Йеуда каза:

— Но не, дон Ефраим. Та кой по-добре от теб би могъл да ръководи работите на алхамата? Ще бъда обаче горд, ако някоя събота призовете и мен като всеки друг добър евреин за четенето на неделната глава от писанието. А още днес, дон Ефраим, трябва да ми позволиш да пооблекча съдбата на вашите бедни. Разреши ми да ти предам един малък принос, да кажем, петстотин златни мараведи.

Никога толедската община не бе получавала такъв щедър дар и тая дръзка, нелепа, показна, греховна надменност на Йеуда уплаши и възмути дон Ефраим. Не, тръгне ли тоя човек с предизвикателния си блясък, из Толедо, тогава той, Ефраим, не ще може да остане повече парнас на алхамата.

— Премисли още веднъж, дон Йеуда — подхвана умолително той, — алхамата не бива и няма да се задоволи с някакъв си Ефраим, щом в Толедо живее Йеуда Ибн Езра.

— Не ми се присмивай! — отвърна спокойно Йеуда. — Никой не знае по-добре от теб, че алхамата не ще иска да я ръководи човек, който цели четиридесет години е изповядвал вярата на синовете на Агар и по пет пъти на ден се е молил на Мохамед. Самият ти няма да искаш един мешумад11 да стане старейшина на толедската община. Признай, че е така!

И отново Ефраим бе изпълнен с неприязън и възхищение. Самият той не беше намекнал нито с дума за петното, което тежеше на Йеуда. Тоя човек обаче говореше за него с безсрамна прямота, дори с гордост, с прословутата гордост на рода Ибн Езра.

— Не съм аз онзи, който ще те съди — каза той.

— И друго нещо не забравяй, господарю и учителю мой Ефраим — каза дон Йеуда и го погледна открито в лицето, — след онова първо, ужасно унижение синовете на Агар никога не са постъпвали несправедливо към мен. Обратното, благи като топла розова вода бяха към мене те, хранеха ме с най-хубавото на своята страна. Аз обикнах техните обичаи и макар сърцето ми да се противи, някои от нравите им са сраснали върху мен като втора кожа. Без да искам дори, когато трябва да взема важно решение, може да призова по навик на сърцето си бога Мохамед и да изрека молитвено първите стихове от корана. Признай, дон Ефраим, нима ако до ушите ти стигне такова нещо, не ще се изкушиш да обявиш за мене голямото отлъчване — херема?

Озлобен беше дон Ефраим, че неговият събеседник отново отгатна мислите му. Въпреки прекрасното си решение този Йеуда положително бе богохулник и свободомислещ и във въображението си Ефраим действително беше видял за миг как, застанал на алмемора, мястото в синагогата, отдето се правят всички съобщения, ще обяви под звуците на овчия рог, на шофара, отлъчването на Йеуда. Ала празни бяха тия мечти. Със същия успех той би могъл да обяви за отлъчен великия халиф или краля, господаря на Кастилия.

— Никой друг род не е сторил за народа на Израил толкова, колкото семейството Ибн Езра — учтиво избягна да даде отговор той. — Известно е също така, че баща ти те е определил да станеш вероотстъпник още преди да си бил навършил и тринадесет години.

— Чел ли си посланието — запита Йеуда, — в което нашият господар и учител Моше Бен Маймон защищава хората, признали по принуда пророка Мохамед?

— Прост човек съм аз — отвърна пак уклончиво дон Ефраим — и не се меся в диспутите на равините.

— Не бива да смяташ, дон Ефраим — топло каза Йеуда — че е минал макар и един-единствен ден, без да си спомня за писанието. В подземието на дома си в Севиля аз устроих синагога и на големите празници ние, десетина души, се събирахме там и се молехме тъй, както е предписано. Макар и да се преселвам тук, ще се погрижа моята синагога в Севиля да се запази. Емирът Абдула е великодушен и е мой приятел; той ще затвори очи за това.

— Кога възнамеряваш да се преселиш в Толедо? — осведоми се дон Ефраим.

— Мисля, най-късно до три месеца — отвърна Йеуда.

— Би ли приел поканата ми да бъдеш тогава мой гост? — предложи му дон Ефраим. — Вярно, домът ми е скромен.

— Благодаря ти! — отвърна Йеуда. — Осигурих си вече подслон. Откупих от нашия господар, краля, кастильо де Кастро. Ще наредя да го преустроят — за мен и децата ми, за моите приятели и слуги.

Дон Ефраим не можа да прикрие дълбоката си уплаха.

— Бароните де Кастро — предупреди той — са още по-отмъстителни и по-своеволни от останалите рикосомбрес. Те изрекоха яростни заплахи, когато кралят им отне тоя дом. Ако в него отиде да живее