евреин, те ще обявят това за осквернение, което няма равно на себе си. Помисли добре за тия неща, дон Йеуда. Бароните де Кастро са твърде могъщи и имат много привърженици. Ще разбунтуват половината кралство против теб — и срещу целия народ на Израил.
— Благодаря ти за предупреждението, дон Ефраим — каза Йеуда, — всемогъщият ми е дал сърце, което не познава страх.
Втора глава
Снабден с кралски грамоти, в Толедо пристигна Ибн Омар, домоуправител и секретар на дон Йеуда. Заедно с него дойдоха мюсюлмански строители, художници и занаятчии. Усилена дейност започна в кастильо де Кастро и енергията и разточителството, с което се извършваше преустройството, възбудиха духовете в града.
Сетне от Севиля пристигнаха всякакви слуги, а по-късно много коли с най-разнообразна покъщнина и освен нея тридесет мулета и дванадесет коня; все по-нови, все по-разнообразни слухове се носеха за чуждоземеца, който щеше да дойде.
Сетне той дойде. С него и дъщеря му Рахел, синът му Аласар и близкият му приятел — лекарят Муса Ибн Дауд.
Йеуда обичаше децата си и се тревожеше дали те, израсли в изтънчената Севиля, щяха да привикнат към суровия живот в Кастилия.
На предприемчивия четиринадесетгодишен Аласар положително щеше да допадне грубият, рицарски свят; но как ли ще се чувствува Рехия, неговата обична Рахел?
Нежно, с лека загриженост я поглеждаше той, докато тя яздеше до него. Тя пътуваше с мъжки дрехи, както бе обичайно. Седеше върху седлото с младежка стойка, малко недодялано, сковано, смело и по детински. Гъстата й, черна коса едва се събираше под шапчицата. Внимателно оглеждаше с големите си синкавосиви очи хората и къщите на града, който занапред трябваше да стане за нея място, където ще се чувствува у дома си.
Йеуда знаеше, че тя не ще пожали усилия, за да превърне в скъпо и родно място за себе си тоя Толедо. Още със завръщането си в Севиля той й бе обяснил какво го беше прогонило оттам. С нея, седемнадесетгодишната, беше говорил той откровено, сякаш му бе равна и по възраст, и по опитност. Чувствуваше: неговата Рахел, колкото и детински да се държеше все още понякога, го разбираше от сърце. Като него бе тя, истинска потомка на рода Ибн Езра, и това бе проличало ясно тъкмо от оня разговор; беше смела, умна, живо заинтересувана от всичко ново, цялата изтъкана от чувство и от въображение.
Но ще и хареса ли тук, сред тия християни и воини? Няма ли в суровия, студен Толедо да й липсва нейната Севиля? Всички я бяха обичали там. Бе имала не само приятелки на своята възраст, а и приближените на емира, тия вещи учени, дипломати, поети, художници се бяха радвали на наивните, странни въпроси и забележки на Рахел, която още бе почти дете.
Както и да е, сега те бяха в Толедо, а ето и кастильо де Кастро и отсега нататък той преминава в техни ръце, и отсега нататък става кастильо Ибн Езра.
Йеуда бе приятно изненадан, когато видя какво бяха направили от неприветливия дом за тъй кратко време неговите изпитани помощници. Каменният под, по който преди отекваше всяка стъпка, сега беше застлан с меки, дебели килими. Удобно тапицирани и покрити с възглавници дивани се редяха покрай стените. Червени, сини и златни фризове опасваха помещенията; еврейски и арабски мъдрости, сплетени в изящни орнаменти, предразполагаха към съзерцание. Малки водоскоци, подхранвани с вода чрез изкусно устроена тръбна система, пръскаха прохлада. Едно просторно помещение беше определено за книгите на Йеуда; някои от тях бяха оставени разтворени върху пултове и излагаха на показ страниците си с изящни, пъстроцветни инициали и с гравюри по полетата.
А ето и патиото, онзи двор, гдето преди време той беше взел своето важно решение, ето водоскока, край който, беше седял. Неговата струя сега се издигаше и падаше точно както си беше представял — равномерно и тихо. Гъстата, тъмнозелена шума на дърветата правеше тишината сякаш още по-дълбока; но сред тая шума надзъртаха сочни жълти портокали и бледожълти лимони. Дърветата бяха изкусно подрязани, пъстрите лехи — подредени с вкус и навсякъде тихо ромонеше вода.
Заедно с останалите разглеждаше новия дом и доня Рахел — разтворила широко очи, внимателно, без да говори много, но с дълбоко вътрешно задоволство. Сетне тя се настани в двете помещения, отредени за нея. Свали тесните, неудобни мъжки дрехи. Зае се да очисти от себе си праха и потта от пътуването.
До нейната спалня имаше баня. В средата на покрития с плочи под бе вграден дълбок басейн, снабден с тръбопровод за топла и студена вода. Обслужвана от своята дойка Саад и от помощничката Фатима, доня Рахел се къпеше. Блажено лежеше в топлата вода и с половин ухо слушаше бърборенето на дойката и на прислужничката.
Скоро вече не чуваше нищо, а се отдаде изцяло на потока на своите мисли:
Всичко бе както в Севиля, дори и басейнът, в който лежеше сега. Ала самата тя не беше вече Рехия, а доня Рахел.
По време на пътуването, непрекъснато развличана от нови и нови впечатления, не бе осъзнала напълно какво означава това. Сега, пристигнала вече и освободена от всякакво напрежение тук, сред покоя на банята, чувството за настъпилата промяна я овладя за пръв път с цялата си сила. Да се намираше още в Севиля, би изтичала при своята приятелка Лейла, за да се разприкаже с нея.
Лейла беше невежо момиче, нищо не разбираше и не можеше да й помогне, ала бе нейна приятелка. Тук нямаше приятелка, всички тук бяха чужди за нея, всичко й беше чуждо. Нямаше я джамията „Асхар“; призивът на
Щастлива се беше чувствувала в светлата, прекрасна Севиля. Баща й бе един от първенците там и макар и само защото бе негова дъщеря, всички я бяха обичали. Какво ли я чака тук? Ще разберат ли тия християни какъв голям човек е баща и? И ще разберат ли нея, Рахел, характера й, обноските й? Няма ли и тя да им се стори точно така чужда и смешна, както се струваха християните на нея?
А настъпила бе и друга, още по-голяма промяна; сега тя пред цял свят беше еврейка.
Рахел бе израсла като мюсюлманка. Но още съвсем невръстна — непосредствено след смъртта на майка й, петгодишна трябва да е била тогава — баща й я беше отвел настрана и шепнешком, внушително й бе казал, че тя е от рода Ибн Езра и че това е нещо неповторимо и много голямо, но че е тайна, за която не бива да се говори.
По-късно, когато поотрасна малко, той й беше разкрил, че е мюсюлманин, но и евреин, и й беше разказал за юдейските писания и обреди. Но не й бе заповядал да изпълнява тия обреди. И когато веднъж го беше запитала направо в какво трябва да вярва и какви обреди да изпълнява, той ласкаво й беше отвърнал, че в тия неща няма принуда; нека, когато порасне, реши сама дали да поеме върху себе си голямото, но не безопасно задължение да изповядва тайното юдейство.
Това, че баща й предоставяше на самата нея да реши, я беше изпълнило с гордост.
Веднъж не беше могла да се удържи и въпреки волята си бе поверила на своята приятелка Лейла, че всъщност е от рода Ибн Езра. Ала странно, Лейла бе отговорила:
— Знаех… — И след кратко мълчание беше добавила: — Бедничката, ти!
Оттогава Рахел никога вече не беше говорила с Лейла за своята тайна. Ала когато за последен път бяха заедно, Лейла неудържимо бе плакала и бе казала:
— Предчувствувах си, че ще стане така!
Тъкмо това дръзко, глупаво съчувствие на Лейла бе накарало тогава Рахел да се заинтересува по- подробно какви бяха тия евреи, от чиято среда произлизаха тя и баща й. Мюсюлманите ги наричаха „народ на книгата“; следователно тя трябваше да прочете най-напред тая книга.
Замоли Муса Ибн Дауд, чичо Муса, който живееше в дома на баща й и бе твърде учен и знаеше много езици, да почне да я учи на еврейски. Езикът й се удаваше леко и много скоро тя можеше вече да чете от
