жребий той беше определил деня на тяхното спасение и възвисяване, ето защо празника на Естер евреите наричаха „празник на жребия“, Пурим. Удоволствие правеше на хората да хвърлят жребий, да предизвикват щастието, да откриват към кого бог е благосклонен и към кого — не. Какво би станало, ако той, Йеуда, използува тая тяхна склонност? Ще обяви от името на краля голяма игра, ще изложи огромна урна на щастието, от която всеки срещу нищожна сума ще може да изтегли жребии. И макар че отделният жребий ще носи на краля малка печалба, изгодата от разпродажбата им в цялост ще бъде огромна.
Още същия ден Йеуда се зае с пресмятания за голямата кастилска урна на щастието.
След като на коронния съвет бе станало ясно, че преговорите с Арагон ще се проточат още дълги месеци, Алфонсо изпита силно желание да се върне в Толедо. Ала той знаеше, доня Леонор беше прозряла неговата нечестна игра. Наистина тя както винаги се държеше спокойно и приветливо, но той не можеше и никога нямаше да може да забрави как му бе казала право в лицето: целият християнски свят ще те хули и презира. Съзираше презрението в нейното ясно лице, не искаше да избяга. Прекара в Бургос мъчителни седмици, изгаряше от копнеж по Рахел и Галиана. Но остана.
В началото на третия месец си каза, че сега вече е принесъл достатъчно жертви на дълга и започна да се готви за заминаване.
Задържа го печално събитие.
Онова, което преди време му бе съобщила Леонор, се оказа вярно: малкият инфант Енрике боледуваше. Сега, съвсем неочаквано, болестта му се влоши. Лекарите бяха безпомощни.
Отчаяният Алфонсо виждаше в това нещастие божие наказание. Припомни си как веднъж злобно беше ранил Родриге, като му бе казал, че от него, Алфонсо, бог е явно доволен; че той му помага да завърши благополучно всичко, за което се залови. Ала Родриге му беше отвърнал, че в такива случаи наказанието на грешника на оня свят е толкова по-страшно; милост било, когато господ наказвал още през земния живот. Жестока милост беше това, ако изобщо бе милост. Но Алфонсо беше заслужил наказанието си. Бе се държал на коронния съвет лицемерно, беше признал за правилни хитри те, лъжливи доводи на евреина и подло се беше измъкнал, за да не изпълни своя най-свещен дълг, войната. Това, че сега бог обричаше на гибел неговия наследник, показваше само колко страшно бе съгрешил той.
И доня Леонор си правеше суеверни упреци. За да откъсне Алфонсо от еврейката и да го примами в Бургос, тя бе преувеличила неразположението на инфанта и го беше нарекла болест. Сега отмъстителното небе бе превърнало егоистичната й лъжа в истина. Безпомощна и отчаяна тя седеше край горящото в треска, задъхващо се дете.
Тогава от Толедо пристигна старият Муса Ибн Дауд, за да предложи помощта си на лекарите от Бургос.
Научил за заболяването на детето, дон Йеуда се беше изплашил силно. Ако с инфанта се случеше нещо, доня Леонор щеше да осъществи сгодяването на Беренгария с дон Педро; тогава и най-изкусните и хитри планове нямаше вече да могат да попречат на съюза и на войната. Дон Йеуда веднага бе поискал от алхамата да уреди молебствия за оздравяването на инфанта; толедските евреи се молеха от все сърце, разбираха от какво огромно значение за тях бе това. И също тъй незабавно Йеуда бе замолил и приятеля си Муса да замине за Бургос. Отначало старият лекар се бе възпротивил. Бе заявил, че предпочита да изчака, докато го повика кралят. Но Йеуда бе настоял незабавно да замине.
И ето, той пристигна. Въпреки неприязнеността си към тоя стар бухал кралят облекчено си отдъхна и радостен съобщи на Леонор, че е дошъл най-добрият лекар на Полуострова, Муса Ибн Дауд, и че той положително ще може да спаси детето.
Ала сега вече ясното, спокойно лице на доня Леонор се изкриви, в цялото й същество настъпи някаква ужасяваща промяна и омразата й избухна без остатък.
— Не ви ли стигат бедите, които докарахте с твоята еврейка? — нахвърли се върху него тя и инак приятният и глас прозвуча сега грозно и пронизително. — И сина ми ли искате да премахнете?
Без да съзнава, тя заговори на френски, езика на нейното детство.
— Кълна се в очите на бога! — изкрещя тя любимата клетва на своя баща. — По-скоро ще убия със собствените си ръце тоя човек, отколкото да го допусна до детето си.
Алфонсо се отдръпна. Друга бе тая Леонор, коренно различна от жената, която бе познавал в продължение на петнадесет години. Дори и на оня коронен съвет, когато го бе унизила, тя бе овладявала гласа и движенията си; сега за пръв път от нея се беше изляла с пълна сила страстта, тласнала баща и и майка й към такива чудовищни постъпки. И той, Алфонсо, беше виновен, той беше превърнал своята дама и кралица в такова бясно същество.
Инфантът Енрике завърши мъчително.
Занемяла и безчувствена седеше Леонор. Ала сред безграничната й печал вече се зараждаше яростното и злорадо прозрение, че тъкмо тая загуба я води към целта. Сега, след смъртта на инфанта, Беренгария отново ставаше наследница на Кастилия, сега сгодяването й с дон Педро се превръщаше в задължение пред целия християнски свят. Сега вече нито евреинът, нито дяволът можеше да осуети войната. Сега дон Алфонсо трябваше да потегли в поход, раздялата му с еврейката бе неминуема. И още докато, овладяна от горчива ирония към самата себе си, обмисляше тая изгода, заради която бе заплатила такава чудовищна цена, тя виждаше мислено пред себе си Алфонсо в бойни доспехи, готов да потегли на война; ето той се навежда към нея от коня си с жизнерадостна, рицарска увереност. И докато през всички изминали месеци бе изпитвала единствено неудържимото желание да го накаже, сега изведнъж у нея мощно нахлу отново предишната й любов.
Самият Алфонсо беше потресен. Седеше посърнал, с разрошени коси, с вторачен, помръкнал поглед. Жестоко разкаяние го измъчваше. Ето, той се беше самоизлъгвал, че ще може да спечели Рахел за християнството, а още от самото начало бе знаел, че не ще успее. Тая жена го бе поразила като болест, знаел го бе и при все това не беше искал да знае. Затварял бе очи, преструвал се бе на сляп. С безпощадно ярка светлина беше разтворил господ сега очите му.
През тая нощ, докато мъртвият инфант лежеше проснат в ковчега си сред тамянов дим, светлина от свещи и приглушените, монотонни молитви на свещенослужителите, застанали на всенощно бдение в параклиса на замъка, Алфонсо и Леонор уясниха отношенията си докрай. Без каквито и да било заобикалки той я запита колко време й е необходимо, за да осъществи годежа между Беренгария и дон Педро. Тя отвърна, че договорите сигурно щели да бъдат готови за подпис до изтичането на няколко седмици.
— В такъв случай след два месеца ще мога да потегля в поход — заяви дон Алфонсо. — И така е добре! — откъсна се от устата му.
Тя седеше сдържана, кротка, печална и изпълнена с достойнство. Мислеше си колко беди беше трябвало да се струпат върху двамата, за да може най-сетне той да се изтръгне от тинята. И в ушите й сякаш звучаха думите, които майка й бе писала от своя затвор на светия отец: „По проклятие божие кралица на Англия“; и разменяше с Алфонсо разумни, безстрастни думи, а вътре в нея звучеше: in ira dei regina Castiliae.
Спокойно му каза със звънкия си глас, че ще стори добре, ако преди да потегли на война, се очисти от всичките си грехове. Той веднага я разбра. В ума му пламна отново споменът за това, как жестоко го бе унизила право в очите, пред всички присъствуващи, как само преди два дни омразата й се бе изляла в порой от проклятия и клетви. Ала сега и гласът, и лицето й бяха спокойни, имаше вид, сякаш почти го съжалява; не гневна и жадна за мъст, а любеща жена му говореше сега.
— Ще я изпъдя! — пламенно се зарече той.
Когато прекрачи портата на Галиана, когато насреща му изпъкна приветствието
Ала сетне застана пред нея, синкавосивите й очи сияеха, сияеше цялото й лице и неговата решителност се изпари. Наистина още се мъчеше да не забравя обета си. И ще го удържи, ще й каже за раздялата. Но не сега, не днес.
Прегърна я, седна на трапезата с нея, побъбриха, отидоха заедно в градината. Съвсем различна бе тая жена от образа, който беше запазил в своите спомени, много по-хубава, и как бе могъл да си втълпи той, че
