влиза в борба с бика. Аз, признавам го на драго сърце, най-много от всички слова на Спасителя обичам изречението, което ни предава Матей: „Не мислете, че дойдох, за да донеса мир на земята. Не дойдох, за да донеса мир, а меч.“ — Той повтори тоя стих с оригиналния му текст. — A??? ???????? — извика весело той и гръцките слова от евангелието прозвучаха много по-звънко и по-бойко от привичните латински: sed gladium.
Това гръмко призоваване към меча се впи болезнено в душата на дон Родриге; опечали го обстоятелството, че не дотам ученият архиепископ си спомняше от първообразния текст тъкмо тия слова. Нямаше да бъде трудно за каноника да противопостави на това едничко евангелско изречение, което славеше войната, множество други, с които благо и величествено се възхваляваше мирът. Ала бог бе поставил сърцето на архиепископа в желязна броня, така че той можеше да чува само онова, което искаше да чува. Дон Родриге печално мълчеше.
Дон Мартин продължаваше да го убеждава:
— „Когато настъпи пролетта, царете тръгват на война.“ Тъй е казано във втората книга на пророк Самуила. Тъй е предопределено. Прочети го пак, скъпи мой братко! Прочети за войните господни и в книгата на съдиите, и в книгите на царете! Не гледан със скръбно лице като Йеремия, а прочети как сам бог участвува във войната и как войната сплотява благочестивите, сплотява държавата и изтребва неверниците. Те, богобоязливите евреи от древността, тръгнали на война, надали бойния си вик и смазали своите врагове. Те имали боен вик:
И тъй като каноникът упорито продължаваше да мълчи унило, той поверително добави:
— А не забравяй и другите благословии, които ще донесе походът — не забравяй, че той най-сетне ще изтръгне нашият скъп Алфонсо от гнилотата на мира и от смрадното блато.
Ала дон Родриге съвсем не бе уверен в това, както архиепископът. У него все още бе останало леко съмнение дали смъртта на момчето действително бе пробудила краля от неговия греховен сън, мъчеше го смътният страх, че Алфонсо и занапред ще търси някакъв среден път между греха си и своя дълг.
Събра смелост и сурово се зае със своя духовен син.
— Сега, когато потегляш на война, сине и кралю мой — припомни му дон Родриге, — знай едно: не е достатъчно само да удряш мъжествено с меча си; дори и през войната ти ще получиш опрощение за греховете си само ако се разкаеш за тях от все сърце и на дело. Чуй ме, сине мой Алфонсо, и престани да лъжеш, както досега лъжеше себе си и мен, и всички останали. Не ни е съдено да спасим душата на тая жена, сам ти го знаеш. Твоите усилия, изпълнени с толкова обич, не успяха да проникнат до нейното сърце, а и моите слова бог лиши от сила. Не ти е позволено да живееш с нея.
Изтръгни греха от гърдите си. Не тръгвай на война с грях. Бог погуби сина ти, тъй както погуби сина на фараона, който не пожела да изостави греха си. Вслушай се в предупреждението. Раздели се с тая жена. Сега. Веднага.
Алфонсо не прекъсна каноника. Чувствуваше в себе си лекота, чувствуваше се окрилен, злите думи не го разгневиха. Отговори почти весело:
— Трябва да ти кажа нещо, татко и приятелю мой, може би трябваше да ти го кажа по-рано: Рахел е бременна.
Почака думите му да проникнат в съзнанието на каноника, а сетне радостно, доверчиво продължи:
— Да, бог отново ме дари със своята милост. И ако досега не ми даде да спася душата на Рахел, това е бил един от неговите околни пътища — малка, милостива хитрина.
И ликуващо извика:
— Сега вече ще спечеля за христовата вяра
Каноникът беше дълбоко трогнат. Ето, с толкова усилие бе преодолял себе си и бе заговорил сурово на своя обичен син, а той вече беше съзрял светлината: „Моите мисли не са ваши мисли и моите пътища не са ваши пътища“ — бе казал всевишният. Алфонсо бе разбрал това по-добре от самия него.
А кралят продължаваше да говори:
— Сега вече не ще настояваш да се разделя с нея, нали?
Усмихваше се, сияеше цялото му лице. Говореше умолително и ласкателно:
— Нека оставим нещата тъй, както са, докато потегля на война. Или искаш да изгоня майката на детето си? Бог ми е опростил не един грях. И сега, когато ще вляза в бой в негово име, той ще прояви снизхождение към мен, че не съм постъпил жестоко с тая жена, която толкова много обичам.
По-късно дон Родриге се укоряваше, загдето бе дал съгласието си. Но уви, той толкова добре беше разбрал дон Алфонсо. Алфонсо обичаше Рахел, а нима Вергилий, най-благочестивият сред езичниците, този, който бе най-близо до християнството, не възпяваше очарованието на любовта? Как то омагьосва и чувствата, и душата, как отнема свободата на решенията и обвързва човека със свръхестествена сила!
А доня Рахел бе достойна за обич, хубава бе, имаше право народът, тя бе La Fermosa, красотата й вълнуваше дори него, Родриге, и будеше благочестиви, чувства в душата му. Той не искаше да защищава краля дори и пред себе си, но нима, ако бог изпречваше тая жена на пътя на тоя мъж, не правеше това може би само за да го подложи на още по-тежки изпитания от другите си чада и за да му даде още по- лъчезарно очищение.
Спомнеше ли си за тоя разговор със своя изповедник, Алфонсо изпитваше срам и разкаяние. В същия час, когато бащински и приятелски настроеният към него свещеник бе извадил наяве лъжите му, той го беше излъгал отново, и то още по-жестоко. Беше говорил тъй, като че ли походът ей сега ще започне и о това се беше добрал до правото да продължи своя грях и през останалото кратко време. А знаеше, че походът не предстои толкова скоро. Сам той спомагаше за отлагането му.
Същите спорни стопански въпроси, които бяха осуетили съюза, сега пречеха и на договора за зестрата на Беренгария, а с това и на сключването на съюза. Дон Йосеф от Сарагоса постоянно повдигаше нови въпроси и възражения, същото правеше и крал Хенри Английски; все не бе изяснено ту едно, ту друго.
Алфонсо знаеше много добре, че всички тия затруднения създава не друг, а Йеуда, даваше си вид на гневен и нетърпелив владетел, но същевременно сам искаше Йеуда да повдига тия нови възражения, предизвикваше ги. Всеки от тях отлично разбираше ходовете на другия, всеки от двамата знаеше тайните въжделения на другия, ала не го признаваше; те играеха сложна, съучастническа игра, помежду им съществуваше мълчаливо съзаклятие, кралят и неговият ескривано бяха станали съратници.
При това дон Алфонсо ревнуваше евреина, защото Рахел бе привързана към него, а Йеуда ревнуваше Алфонсо, защото Рахел го обичаше. И Йеуда се взираше изпитателно в лицето на Рахел и се радваше, че намира прилика със своето, и Алфонсо се взираше изпитателно в лицето на Рахел и ядно откриваше в него чертите на баща и. Ала и двамата старателно продължаваха странната си игра и даже намираха известно злобно задоволство в нея. И двамата, дори когато бяха на четири очи, се преструваха, че най-усърдно се стараят да осъществят сгодяването и съюза, и двамата непрекъснато проваляха всичко, което толкова делово изграждаха.
Когато разбра, че кралят продължава да прекарва по-голямата част от времето си в Галиана и че с помощта на недостойни уловки отново отлага свещената война, възмущението на дон Мартин вече избухна открито. Той започна да говори в проповедите си против краля, който се вслушвал в съветите на еврейски измамници, който подхвърлял християните на произвола и благоволението на обрязаните и с това угнетявал църквата божия и поощрявал сатанинската синагога. Един голям, добродетелен писател на древността бил казал: „Sicut titulis primi fuere, sic et vitiis“ — първите по сан са първи и в порока. Тъй ставало сега и в злочестата Кастилия. И той разказваше в своите проповеди как цар Соломон бил подведен от развратните си наложници да стане езичник.
Свещенослужителите от цялата страна последваха примера на архиепископа. Заявяваха открито, че евреинът, истински пратеник на ада, бил построил вълшебния замък Ла Галиана с пари от Саладиновия десятък и оставил там дъщеря си, за да омагьоса краля. Наричаха Рахел пратеничка на самия дявол.
Кастилците се чувствуваха излъгани. Техният крал измамно ги бе лишил от божията благодат на свещената война. Студентите се присмиваха над дон Алфонсо с подигравателни песнички, наричаха го equitem ad fornacem, рицаря край топлото огнище, питаха кога ли ще се обреже и той. Смут и възмущение
