Испанска балада

царяха в страната.

Ала въпреки негодуванието на благочестивите имаше и такива, които се радваха, че войната ще се поотложи за известно време още. „По добре варено яйце през мирно време, отколкото печен вол през време на война“ — позоваваха се те на старата поговорка.

Ала Кастилия беше благочестива страна и продължаването на мира не беше богоугодно, затова дори и ония, които в душата си бяха доволни, проявяваха своето задоволство само когато се намираха между сигурните стени на домовете си. По улиците и в кръчмите те продължаваха както преди да жадуват за свещената война и изказваха пожелание бог да разтвори очите на заслепения дон Алфонсо. Цялата страна участвуваше в лицемерната игра на краля и на неговия евреин.

Свещеникът на едно малко селище дойде за съвет при дон Родриге. Някакъв въжар от неговата енория, работлив и набожен човек, го запитал:

— През изтеклата година господ благослови труда ми и го дари с богати придобивки, така че можах да сложа настрана близо две златни мараведи; защо ме изпраща тъкмо сега на война срещу неверниците и отново разорява добрата ми работилница?

Каноникът бе прозрял цялата лъжлива игра на дон Алфонсо, но въпреки дълбокото си възмущение се бе радвал, че мирът се запазва; значи, бе съгрешил не по-малко от въжаря. Осъзнал това, той изгуби равновесието си и отвърна на свещеника по-остроумно и лекомислено, отколкото би го сторил дори приятелят му Муса. Разказа му една случка от живота на свети Августин. Веднъж някой запитал светеца: „Какво е правил господ, преди да създаде небето и земята?“ На което Августин отговорил: „Създал е ада, за да изпраща там хората, които задават такива въпроси.“

Вестта, че Рахел е бременна, още повече разпали негодуванието на враждебно настроените грандове и прелати. Ала народът посрещна тая вест добродушно. Хората се бяха примирили, че мирът засега се запазваше, нямаха нищо против, че тоя мир щеше да продължи дотогава, докато бараганата, наложницата, се освободеше от бременност, и че докато не стане това, няма да има нужда да променят своя начин на живот. Говореха за бременната Рахел умилено и нежно и с добродушна усмивка изразяваха съчувствието си към човешките слабости на дон Алфонсо. Нямаха нищо против това техният рицарствен крал да има син от Хубавицата, виждаха в бременността на Рахел благосклонно знамение от страна на бога, който искаше да дари богопомазания владетел преди неговата намеса във войната с ново дете на мястото на онова, което беше починало.

Добре бе направила Хубавицата. Амулетът, който бе окачила на портата на Галиана, несъмнено бе силна магия. И мнозина се стараеха да се сдобият с такъв амулет, с месуза.

Тая тъй голяма греховна безразсъдност вбеси още повече прелатите и бароните. Почнаха да се чуват слухове за лоши знамения. Разправяха, че като ловила риба заедно с краля в Тахо, Рахел измъкнала с въдицата си мъртвешки череп; тъй бил казал уж сам градинарят Белардо.

Ала и тия приказки не хванаха място и не повлияха на нежното съчувствие на кастилците към благословената от бога любов на благородния Алфонсо с Хубавицата. И напук на старанията на архиепископа никой не започна да нарича доня Рахел Пратеничка на сатаната. Тя си остана Хубавицата.

Шеста глава

Трудната задача на Алфонсо да работи за осъществяване на съюза и същевременно да проваля постигнатото го принуждаваше да прекарва много време в Толедо и доня Рахел често беше сама. Ала тя долавяше, че тъкмо заради нея Алфонсо кове в своя замък сложни и хитроумни планове заедно с баща и; сега самотата й не беше изпълнена както преди с оня изгарящ копнеж, който толкова я беше измъчвал.

Често отиваше в кастильо Ибн Езра. Правеше й удоволствие да седне в някой ъгъл на работната стая на Муса, замолваше го да не и обръща внимание и гледаше как, потънал в своите мисли, той снове из стаята или пише на пулта, или пък четеше от книгите си.

Ако през тия последни седмици каноникът избягваше присъствието на Рахел, толкова по-често се появяваше младият дон Бенямин. Обстоятелството, че тая толкова скъпа за него жена от рода Ибн Езра, тая принцеса и потомка на Давида, носеше дете от краля на Кастилия, го вълнуваше и караше да се замисля дълбоко. Той се страхуваше за нея, предвиждаше борбите, които щяха да се водят заради нея и детето и, и му се искаше да й даде сили за тая борба.

Но говорейки сега за величието на юдейската вяра, той вече не се стараеше — както навремето в присъствието на каноника — да запази безстрастието на учения. Тъкмо напротив, със своето собствено чувство той придаваше топлота на словата, с които еврейските учени и поети се бяха стремили да докажат, че юдейският светоглед превъзхожда езическата философия и учението, проповядвано от Исус Назарянина. Докато прозрението на великия езичник Аристотел подхранвало само разума, учението на Израил задоволявало не само потребностите на разсъдъка, а и тия на чувствата, насочвало по истинен път не само мисълта, а и постъпките на човека. И ако основателят на християнството възвестявал, че страданията са най-висша добродетел и най-свято назначение за човека, то нямало друг народ, претворил това учение в действителност повече от народа на Израил. Като пример за цялото човечество народът на Израил от много столетия насам носел благородния венец на страданието.

Дон Бенямин вдъхновено разказа на Рахел за човека, който преди по-малко от петдесет години бе претворил това учение в изящни стихове — за най-новия велик пророк на Израил, Йеуда Алеви. Разказа й подробно за неговата „Апология на юдейството“ и й прочете една от песните му за Цион:

О, царствена, светла родино, поклон!
Крила ако имах, към теб бих летял —
целувал бих жадно праха ти, Цион,
утеха намерил за свойта печал.

Та мога ли аз да живея, когато
от псета разкъсван, лъвът ти лежи
прострян на земята, а в твоите палати
невярната паплач безсрамно гъмжи?

А когато към края на своя живот същият този Йеуда Алеви, вече немощен старец, стигнал най-сетне след мъчително пътуване в обетованата земя, един мюсюлмански рицар го убил пред самия свещен град.

Ала поддадеше ли се повече на своите душевни пориви, Бенямин обикновено се смущаваше и правеше опит полушеговито да се върне към всекидневието. Или пък изваждаше бележника си и молеше Рахел да му разреши да я рисува.

Тя усмихнато казваше:

— Колко благочестив… и какъв еретик си ти.

Бенямин и нахвърли три портрета. Тя го замоли да й ги подари; страхуваше се, че човек, който притежава изображението й, може да придобие власт над самата нея.

Веднъж, почувствувал силна духовна близост между нея и себе си, той й разкри последното си тайно прозрение:

— Ние копнеем за светата земя — каза той, — молим се за пришествието на Месията: но — и сега вече той заговори толкова тихо, че тя едва разбираше думите му — в действителност ние съвсем не искаме Месията да дойде. Той би разрушил нашата непосредствена връзка с бога, би ни отнел една част от бога. Другите имат държава, земя и бог и почитат всичко това и за тях то се смесва и бог е само частица от всичко, което почитат. Ние, евреите, имаме само бог и поради това го имаме в пълната му цялост и чистота. Ние не сме низши духом, не се нуждаем от посредник между нас и бога, не се нуждаем нито от Христос, нито