от Мохамед, осмеляваме се да съзерцаваме и да почитаме бога без посредници. По-добре е да се уповаваш в Цион; то прави живота по-богат, отколкото да имаш Цион. Това, че Месията ще дойде някога, ни подтиква да подготвим земята за него, това е блян, а не действителност и добре е, че е така. Ние не искаме, притежавайки доброто, да затънем в мудност и ленивост, ние желаем стремежа, желаем борбата за доброто.
При все че дълбоко уважаваше знанията и ума на дон Бенямин, на Рахел не се нравеха неговите думи за Месията. Ереста не биваше да стига дотам. Всичко в нея се противеше да вярва, тя не вярваше, че няма Месия, че той не ще дойде скоро или че изобщо няма да дойде.
Знаеше тия неща по-добре от него.
Много предсказания бяха правени относно времето, когато щял да дойде Месията. Хиляда години — бяха твърдели — щели да траят страданията, изгнаничеството и разпръсването из цял свят на народа на Израил. Тия хиляда години отдавна бяха изтекли. Враговете отново бяха потеглили срещу Ерусалим и ето, настъпило беше времето, когато, според предсказанието на пророк Исайя, млада жена щеше да роди младенец, и той ще бъде Имануил, Месията. Затова през тия десетилетия всички се отнасяха с особена почит към еврейските жени по време на тяхната бременност; защото според думите на мъдреците някоя от тях можеше да се окаже избраницата, която ще роди Имануил.
Странната съдба на Рахел я караше да вярва, че именно тя носи в утробата си Месията. Той трябваше да бъде потомък на Давид, а нима тя, дъщеря на семейството Ибн Езра, не беше принцеса от рода на Давида? И нима голямото, опасно щастие, че християнският краля беше избрал за своя спътничка в живота, не свидетелствуваше за необикновеното й предназначение? Тя опипваше своето тяло, вслушваше се в себе си, усмихваше се, вглъбена все повече в своята увереност, че носи княза на мира, Месията. Ала за това не говореше никому.
Дойката Саад се грижеше за нея и й казваше какво бива и какво не бива да яде, кога трябва да почива и кога — да се движи. Рахел се отнасяше към нея приветливо, но почти не я слушаше. Забеляза, че крайно раболепният Белардо хвърля злобни погледи зад гърбя й, ала не се страхуваше от злия му поглед. Щастието я закриляше от всичко и й даваше покой. Мислеше си за своята приятелка Лейла от Севиля, която бе казала: „Бедничката, ти!“, и звънко се смееше.
Четеше Псалмите. Една от тия песни й допадаше повече от всички останали; не разбираше смисъла на величавите, отдавна отзвучали слова, но по своему тълкува ще смисъла им:
„Позволи на царя да изпита насладата от твоята хубост — пишеше там, — защото той е твой господар. Тир ще ти изпрати дарове, големи народи ще те славят. Великолепна пристъпва царската невеста — обсипана с корали, скъпоценни камъни и злато. О, щастлива си ти! Синовете ти князе в страната ще бъдат, род след род ще повтаря името ти и вечно ще те слави.“
И Рахел се гордееше не по-малко от своя баща.
Често почти болезнена нежност обхващаше Алфонсо, когато гледаше Рахел. Лицето й отново бе отслабнало, струваше му се по-детинско и при все това по-мъдро, движенията й бяха станали странно плавни; широките дрехи прикриваха закръглянето на тялото й. Тя явно не се боеше от нищо; понякога му се струваше, че от нея се излъчва неудържимо щастие.
Мъчно му бе, че заетостта с държавните дела постоянно го откъсва от нея. Веднъж й го каза: че не защото не я обича, я оставя толкова често сама. „Тъкмо обратното е“ — увери я той.
По пътя към кралския замък се замисли какво беше искал да каже всъщност с това „тъкмо обратното“. И изведнъж му стана съвършено ясно, че за да се предаде за по-дълго на своя грях, непрекъснато рушеше тайно святото дело, за което усърдно работеше пред лицето на цял свят. Видя съвършено ясно в какъв нечист заговор беше влязъл с Йеуда. Прав беше папата; той бе сключил съюз със сатаната, за да осуети свещената война. Чувствуваше как загнива душата му.
Знаеше средство за спасение. Ще обърне Рахел към истинската вяра. Ако трябва, дори и насила. Сега, веднага, още преди освобождаването й от бременност. Когато роди детето му, тя трябва да бъде християнка. Той иска тъй.
Ала когато се завърна в Галиана, видя колко крехка бе станала бременната жена и че само сигурността в нейното щастие й дава сили; и не можа да надвие себе си и да води с нея разговор, който би могъл да й навреди.
Без да предприеме каквото и да било, той отново се отдаде изцяло на своето щастие.
Както преди по цял ден не вършеха нищо и при все това цял ден бяха заети. Рахел пак му разказваше приказки и той се удивляваше с каква лекота се лееха думите от устата й и как приказките се преплитаха една в друга, и как самата тя измисляше някои от тях и вярваше в измисленото и неусетно караше и него да вярва. Да, красноречива беше Рахел. Умееше да намира думи за всичко, което я вълнуваше.
Не за всичко. Тя не можеше да каже на Алфонсо колко много го обича, пък и кой ли би могъл да стори това? Никой, освен старите песни от великата книга.
И тя му заговори за звучните, ликуващи, страстни стихове от „Песен на песните“. Опита се да му ги преведе на своя арабски и на неговия простонароден латински и на тайния език, който си бяха създали двамата. Само така можеше да му каже колко много го обича. Прочете му и тайнствените стихове от оня псалм, в който с пищни слова се превъзнася красотата на царската невеста и блясъкът и славата на царя. И той беше крайно учуден, че тия древни юдейски царе са били още по-горди от рицарствените владетели на християнския свят.
Сетне, една сутрин, обладан от внезапен порив, той събра смелост и я замоли най-сетне да премахне последната преграда между себе си и него и да приеме истинската вяра, та вече християнка, да му роди син християнин. Рахел го погледна с разширени очи, по-скоро удивено, отколкото укорно или възмутено. Тихо, ала решително отговори:
— Няма да го сторя, Алфонсо, и не ми говори повече за това.
На следния ден тя показа на Алфонсо трите портрета, които й бе направил дон Бенямин. Той ги разглежда продължително, с внимание. Рахел му обясни, че от страна на дон Бенямин е било истинска смелост да я рисува; да се рисуват изображения, било забранено както от законите на Мойсея, така и от Мохамед.
На дон Алфонсо не се нравеше дружбата между Рахел и тоя дон Бенямин; предполагаше, че Бенямин я подкрепя в нейната упоритост.
— Щом като рисуването му е забранено, тогава да не рисува — каза сърдито и недодялано той. — Не обичам еретиците. Моите поданици трябва да изпълняват законите на религиите си.
Рахел беше смаяна. Та нима той не искаше от нея най-страшната ерес? Да се отрече от своята вяра?
Алфонсо забеляза нейното удивление.
— Трябва да има хора — обясни й той, — които да създават закони: това са кралете и свещениците. А нишите няма какво да умуват и да гадаят законите, те трябва само да ги изпълняват.
Но когато тя поиска да прибере рисунките, замоли я:
— Остави ми ги още за малко.
И останал сам, дълго клати глава и разглежда скиците. Своята Рахел виждаше той в тях и при все това друга; откриваше в нея черти, които никога не бе забелязвал; при това я познаваше по-добре, отколкото който и да било друг. Ала нейната красота бе неизчерпаема и характерът й — разнообразен като облаците в небето и вълните на Тахо.
Мюсюлмански музиканти бяха пристигнали в Толедо. Имало бе колебание дали да ги допуснат в страната сега, през време на кръстоносния поход, но Алфонсо лекомислено бе заявил, че това, така или инак, ще бъде последният път преди голямата война, когато хората ще имат случай да се насладят на изкуството на мюсюлмански певци. И ето, сега те бяха вече в града и ония, които претендираха за образованост и за изтънчен вкус, ги канеха в домовете си да им попеят и посвирят.
Алфонсо нареди да повикат музикантите в Галиана. Бяха двама мъже и Две млади момичета; мъжете, както повечето музиканти, бяха слепи, защото сред скуката в харема жените не искаха да се лишават от музика, а не биваше да се показват пред мъже в харема. Музикантите носеха китара, флейта, лютня и нещо
