Испанска балада

като пиано, наречено канун. Свиреха и пееха бавни, еднообразни и при все това вълнуващи напеви. Отначало изпълниха епически песни, между тях странната песен за Сид Компеадор; беше я съчинил за слава на вражия рицар евреинът Абен-Алфанке, който живееше в мюсюлманския Андалус. Сетне изпълниха новите мелодии, излезли на мода сега в Гранада, Кордова и Севиля. Пяха за красотата на тия градове, за техните градини, водоскоци, девойки и рицари. Дойката Саад не можа да се овладее, разплака се. И у Рахел се пробуди копнеж по Севиля; ала тоя копнеж не беше мъчителен, не помрачаваше щастието й в Галиана, напротив, увеличаваше го.

Накрая слепите певци пяха още романси и балади, в които се разказваха събития от недалечното минало и от настоящето; ала те бяха приели окраската на приказки, бяха лишени от точните очертания на времето, еднакво възможно бе да са се случили преди петстотин години или сега. Изпяха и един романс, гдето се разказваше за някакъв неправоверен крал, християнин, който се влюбил в друга неправоверна, обаче еврейка, и който прекарал заедно с нея дни, месеци и години в своя замък — той в неверието си и тя в нейното, и дали Аллах ще допусне всичко това да завърши щастливо?

Слепците пееха прочувствено, едната девойка докосваше нежно струните на лютнята, другата удряше по клавишите на своя канун. Рахел слушаше, усмихваше се, сигурна бе, че Аллах ще доведе всичко до благоприятен край. Алфонсо изпита леко смущение, ала прогони неприятното чувство със смях.

Сега вече почти всичките шест хиляди франкски бежанци бяха заселени в страната и почнаха да привикват към живота и обичаите и. Изпълнените с омраза речи на прелатите и бароните не се чуваха сред веселия шум на всеобщото благоденствие.

Това всеобщо благополучие осигури баснословен успех и на „урната на щастието“, на лотарията на Йеуда, идеята за която му беше хрумнала от книгата Естер. Купил билетче за няколко солди, човек можеше да спечели десет златни мараведи. Играеха всички — и грандове, и граждани, и крепостни селяни. Всички се радваха, а спечелеха ли, смятаха го за своя собствена заслуга; ако пък губеха, то ставаше, след като седмици наред бяха живели в щастливо напрежение и тогава отлагаха и надеждите си за следния път.

И сделките на Йеуда с чужбина вървяха толкова добре, че повече не можеше и да желае; името му се прочу от Лондон до Багдад.

Но макар пред света, а и в собствените си очи Йеуда да приличаше на окер- арим, на човек, който бе в състояние да мести планини, понякога нощем го обземаше страх. „Докога ли ще продължи щастието ми?“ Още не бе забравил какво безпределно отчаяние го бе сграбчило при новината за смъртта на инфанта. Тогава бе напълно убеден, че Алфонсо веднага ще потегли на война и ще разбие както неговото щастие, така и щастието на Рахел. Но сетне бе имал възможността да види как бременността на Рахел привърза още по-силно краля и се беше срамувал, загдето бе загубил вяра в щастието си. Ала никога вече не бе успял да се отърси напълно от спомена за тия часове на отчаяние и най-вече нощем неговото силно въображение рисуваше пред очите му ужасни картини. Все някога, въпреки всички хитрости, войната щеше да дойде; продължителна и тежка ще бъде тая война, в нея ще има и сполуки, но още за първото поражение ще припишат вината на него и на Толедската алхама. Голямо бедствие ще постигне кастилските евреи и целият гняв на Едом ще се излее върху него и дъщеря му.

Несигурно бе и близкото бъдеще. Какво ли ще стане, когато Рахел роди детето си? Понякога дръзки, безумни мечти овладяваха Йеуда за блясъка, който ще окръжава неговия внук. И в християнското общество бараганата, кралската наложница, uxor inferioris conditionis, се ползуваше с големи права, а детето, което родеше тя, едва ли стоеше в правно отношение много по-ниско от законното дете. Испански крале бяха въздигали своите извънбрачни синове в големи благородници. Около Йеуда витаеше мечтата, че неговият внук би могъл да стане принц на Кастилия.

Ала здравият му разсъдък бързо разсея мечтите и му показа опасността, която неминуемо щеше да възникне за него и за Рахел с раждането на това внуче. Дон Алфонсо ще смята за естествено, че детето му трябва да бъде кръстено; истинско безумие бе да искаш от краля на Кастилия детето му да израсне „в неверие“. И все пак Йеуда трябваше да изиска от него това безумие.

Бог му се присмиваше, Адонай се присмиваше над него. Бог не беше забравил, че толкова дълго време той бе останал мешумад. Бог го беше подложил на изпитание и тон не бе издържал, и беше изгубил своя син Аласар. Сега наближаваше второто изпитание.

Не само тесногръдият, строг раби Товия, а и най-свободомислещият, още жив еврейски мъдрец, нашият господар и учител Моше Бен Маймон, изискваше от евреите твърдост дори и при най-страшните изпитания, изискваше да не допускат децата си до такова падение като християнството. За десети път препрочете Йеуда „Посланието за вероотстъпничеството“. Който при смъртна заплаха стане последовател на пророка Мохамед, учеше Бен Маймон, все още не е изгубен. Ала загубен е онзи, който подложи глава под водата на кръщението; защото признаването на триединството означава преминаване към езичество, нарушение на втората заповед. И Бен Маймон цитираше стиховете от писанието:

„Който отдаде едно от своите деца на идолите, трябва да бъде предаден на смърт. А там, където народът на страната гледа през пръсти и не убие човека, то аз ще обърна лице срещу тоя човек и срещу неговия род и ще изтребя него и всички от народа му.“

Йеуда разкри сърцето си пред своя приятел Муса. Понятно бе за Муса, че Йеуда в никакъв случай не би желал да допусне внукът му да бъде кръстен.

— Но как ще попречиш на краля на Толедо и на Кастилия да направи своето дете християнин? — запита той.

Йеуда унило каза, че би могъл да забегне заедно с Рахел, преди детето да се яви на бял свят. Муса отхвърли този план.

Йеуда го умоляваше с жар:

— Трябва да ме разбереш! Сам ти, въпреки цялата си уравновесеност, не се отказваш от твоя ислям. Знаеш, че проявих слабост и не спрях моя син Аласар и че върху мене тежи вината за неговата духовна гибел. Не бих издържал и това, тоя крал да опръска внука ми с вода на на своите богове.

Почти усмихнат, Муса отговори:

— Ти все казваш „внук“ и с това се издаваш, че мислиш само за момче. Но детето може да бъде и момиче. А нима ти се струва грях и се наскърбява душата ти, като гледаш как Алфонсо възпитава собствената ти дъщеря по християнски?

Йеуда заплашително каза:

— Няма да му оставя детето. Няма да му го оставя при никакви обстоятелства.

Ала наистина му се струваше, че грехът да не се пожертвуваш заради духовното спасение на едно момиче, е по-малък.

На първо време, за да заглуши тревогата си, той започна да става все по-дързък в своята игра с краля. Със злорадо удоволствие проверяваше докъде се простира властта му над Алфонсо.

Завърши строежа на синагогата, която издигаше в дар на алхамата. Йеуда реши нейното освещаване да стане пищно. Дон Ефраим се противеше, според него едно подобно тържество в тия времена можеше да изиграе ролята на предизвикателство, Йеуда настояваше на своето.

— Не се страхувай, господарю и учителю мой Ефраим — рече му той и обеща; — Ще уредя нещата така, че нашите врагове, богохулниците, за си глътнат езиците!

Още на следния ден се зае да изпълни даденото обещание. Замоли краля да почете с посещението си новия молитвен дом. Тая наглост направо изуми дон Алфонсо. И без това по целия полуостров го осъждаха, загдето протака започването на свещената война; ако посетеше сега и светилището на еврейския бог, прелатите положително щяха да сметнат това за дръзко предизвикателство. Размисляше дали да отхвърли молбата на своя ескривано гневно или пък с надменна насмешка. Държането на застаналия пред него Йеуда бе смирено и дръзко фамилиарно.

— Предците ти неведнъж са удостоявали с посещение храмовете на своите евреи — подхвърли той.

— Но не по време, когато християнският свят е водил свещена война — отвърна дон Алфонсо и тъй като Йеуда замълча, додаде: — Това положително ще предизвика силни недоволства.

— Някои от твоите поданици — отвърна Йеуда — са такива, че недоволствуват от всичко, което твое