Испанска балада

величество благоволява да стори.

Кралят дойде.

Майсторът Мейр Абдели, ученик на големите мюсюлмански и гръцки архитекти, бе издържал сградата в благородни пропорции; аркади и балкони разчленяваха изкусно и вещо пространството, органически бе съчетан опитът на византийските и арабските майстори. И всичко някак неусетно се насочваше към кивота, заради чието ограждане и опознаване всъщност бе построен целият храм, към своето книгохранилище, гдето се пазеха свитъците на тората. Изковано от сребро, то сияеше с матов блясък.

Разтвореха ли го, най-напред се виждаше тежка брокатена завеса; отдръпнеха ли и нея, блясваше украсата на свещените папируси, на свитъците тора. Нямаше много свитъци в светото книгохранилище, но между тя бе онзи древен ръкопис на петокнижието, най-старият от все още запазените на тоя свят, сефер илали. Крехкият пергамент бе обвит във везан покров от великолепна тъкан, украсен бе със златна плочка, обсипана със скъпоценни камъни; а на дървените летвички, на които бе прикрепен пергаментът, имаше по един златен венец.

Стените на синагогата бяха покрити с фризове. Надписи се преплитаха там, арабески и орнаменти. Непрекъснато се повтаряше пиниевата реса, символът на вечното плодородие, на безсмъртието, и щита с трите кули — дали това беше гербът на Кастилия, или пък печатът на дон Йеуда? Удивително изобилие от еврейски мъдрости покриваше стените. Това бяха изречения, които славеха бога, Израил, Кастилия, краля и Йеуда Ибн Езра; млади учени и поети ги бяха подбрали и свързали с вещо умение. Римувана проза бе примесена с библейски стихове, и то така, че понякога не можеше да се разбере кого възхвалява изречението — краля ли или неговия министър. Разказваше се например за фараона, който въздигнал Йосиф, и думите от писанието гласяха: „Без твоята воля никой в царството ми не ще помръдне нито крак, нито ръка и ти ще бъдещ мои таен съветник.“

И така дон Алфонсо, крал на Кастилия и Толедо, дойде да види тоя дом, който Йеуда бе издигнал, за да възвеличи бога и себе си.

При входа почтително го приветствуваха парнасът Ефраим и най-знатните мъже от алхамата. Сетне го въведоха във вътрешността. Юдеите се изправиха на крака с шапки на главите и произнесоха благословията, която законът предписваше да произнесат пред лицето на земния владетел:

— Слава на теб, Адонай, господи наш, който даряваш на плътта и кръвта частица от твоята слава!

Трогнат и горд слушаше тия думи дон Йеуда. С вълнение и трепет ги слушаше дон Алфонсо. Не разбираше техния смисъл, ала звуците бяха близки за ухото му, защото бе чувал много такива звуци от устата на своята скъпа възлюблена.

Според учението на мюсюлманите на сто и тридесетия Ден след зачатието създанието, което расте в майчината утроба, започва свое собствено съществование. Когато настъпи това време, Рахел запита Муса дали създанието в нейната утроба действително е вече човек.

Муса отговори:

— „Това е така, или поне не е далеч от истината“ — тъй е отговарял обикновено на подобни въпроси моят велик учител Хипократ.

Колкото повече наближаваше раждането, толкова повече се умножаваха и съветите и приготовленията на ония, които се грижеха за Рахел. Дойката Саад настояваше през целия последен месец спалнята на Рахел да се кади с благоухания, за да се очисти по тоя начин от джини, от зли духове; обиди се, когато Муса забрани да се прави това. Йеуда нареди в стаята й да се отнесе един свитък от тора, а по стените да се окачат амулети, родилни послания, които трябваше да препречат достъпа на вещицата и изкусителката, първата жена на Адам, Лилит, и на нейната зловеща свита.

Дон Алфонсо гледаше на тия неща с незадоволство от своя страна, по съвет на Белардо, нареди да се занесат в Галиана най-различни икони и реликви. И като преодоля известно леко смущение, замоли капелана на кралския замък да спомене в молитвите си и доня Рахел. Йеуда пък на свой ред се разпореди десет души всекидневно да молят господа за щастливото освобождение от бременност на дъщеря му.

Откак Рахел живееше в Галиана, той не беше прекрачвал прага на летния замък, и при все че сега, в тия решителни часове, изпитваше силно желание да бъде близо до Рахел, въздържа се. Ала изпрати Муса и Алфонсо беше доволен, като знаеше, че Рахел е под непосредствените грижи на стария лекар.

Болките продължиха много и между Муса и дойката Саад възникнаха разногласия относно мерките, които следваше да се вземат. Ала след това детето благополучно се яви на бял свят. Дойката тутакси го грабна и извика в дясното му ухо призива за молитва, а в лявото — молитвената формула: „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк“ — и сега вече тържествуваща се успокои, че детето е станало последовател на исляма.

А през тия часове Йеуда чакаше в своя кастильо и сам не знаеше на какво да се надява и от какво да се бои: дали от това, че детето ще се окаже момче или пък момиче. Нови съмнения се надигнаха в него, мъчеше го опасението дали дългото изповядване на неистинската вяра не беше отровило душата му, дали ще намери сили да постъпи правилно, дали е истински юдей, или пък в най-съкровените кътчета на душата си все още беше останал мешумад.

Моше Бен Маймон бе изложил основните символи на юдейската вяра в тринадесет догми. С болка в душата Йеуда се стараеше да установи дали действително и с вътрешно убеждение вярва в тия догми. В текста, който имаше пред себе си, всяка от догмите започваше с думите: „Вярвам с ненакърнена вяра.“ Бавно и полугласно Йеуда повтаряше изреченията:

— „Вярвам с ненакърнена вяра, че е правилно да се молиш на твореца, благословено да бъде името му, да се молиш само на него и че е неправилно да се молиш комуто и да било другиму. Вярвам с ненакърнена вяра, че откровението на нашия учител Мойсей, нека мирът бъде с него, е чистата истина и че той е баща на всички пророци — на тия преди него и на тия след него.“

Да, той вярваше, знаеше, че е така и никое друго учение, нито на Христос, нито на Мохамед, не можеше да затъмни откровението на нашия учител Мойсей. С молитвен жар произнесе Йеуда заключителните слова на символите на вярата:

— „На твоята помощ се уповавам, Адонай. Уповавам се, Адонай, на твоята помощ. Адонай, уповавам се на твоята помощ.“

Молеше се, вярваше, беше готов да приеме смъртта заради тази своя вяра и заради това свое знание.

Но цялата му всеотдайност и съсредоточеност в молитвата не можеха да попречат на мислите му да се насочват към Галиана. Чакаше, преценяваше, боеше се, надяваше се.

Най-сетне вестителят пристигна и още преди поздрава извика на Йеуда ощастливяващите думи: „Момче се яви на света, благодат се спусна над света.“

Безмерно ликуване обзе Йеуда. Бог го беше дарил с милостта, бог му беше изпратил заместник на Аласар.

На света се бе появило момче, един нов Ибн Езра, потомък на цар Давид, негов внук, внук на Йеуда Ибн Езра.

Ала още в същия миг страх помрачи ликуването му. Потомък на цар Давид — но и потомък на бургундските херцози и на кастилските графове. Дон Алфонсо имаше същите права, каквито имаше и той, за своите права дон Алфонсо можеше да пусне в действие цялата мощ на християнския свят, той, Йеуда, беше сам. Но „Вярвам с ненакърнена вяра“ вярваше той, и „Искам с ненакърнена воля“ искаше той, и „Неправоверният крал не ще успее“ — реши той. „Ще постигна своето с божия помощ и с помощта на добрия си разсъдък.“

През това време в Ла Галиана Рахел нежно оглеждаше и милваше своя син. Тихо и ласкаво му шепнеше, говорещ му галено и непрестанно го наричаше Имануил, с името на Месията.

А Алфонсо — тъй изискваха куртоазията и сърцето му — се отпусна на едно коляно пред Рахел и целуна ръката на безкрайно изнемощялата жена.

Ужасена наблюдаваше това дойката Саад. Та нали Рахел бе нечиста, родилката дълго време се смяташе за нечиста, а ето, тоя мъж, тоя глупец, тоя владетел на неправоверните я докосваше и призоваваше всички зли духове срещу нея и срещу самия себе си, и срещу детето. Бързо положи Саад детето обратно в люлката, отряза от главата му няколко косъмчета, за да ги принесе в жертва, и сложи около люлката