захар — за да бъде детето сладко и добро, злато — за да бъде богато, и хляб — за да доживее дълголетие.
Алфонсо беше щастлив. Бог го беше възнаградил предварително заради неговия поход, бе му дарил друг син на мястото на изгубения. Той реши, че детето трябва да бъде кръстено на третия ден и че трябва да се казва Санчо; Санчо, дългоочакваният — тъй се беше наричал неговият баща. Искаше му се да каже това на Рахел, ала тя беше много слаба, по-добре бе да го отложи за следния или за по-следния ден.
Трябваше да сподели с някого радостта си. Метна се на коня си и отиде в Толедо. Нареди да повикат съветниците му и ония барони, които считаше за свои приятели. Сияеше. Раздаваше милости.
Бе наредил да повикат в замъка и дон Йеуда и го задържа, когато другите учтиво замолиха за разрешение да си идат.
Каза му сякаш между другото.
— Ще кръстя момчето Санчо, на името на баща ми. Кръщението ще стане в четвъртък. Зная, ти не обичаш моята Галиана; но може би ще преодолееш себе си и ще ми доставиш удоволствието да бъдеш през тоя ден мой гост там.
Сега, когато бе настъпила решителната минута, Йеуда отново беше напълно спокоен. По-приятно щеше да му бъде, ако бе имал възможност да види Рахел преди това обяснение с дон Алфонсо. Тя обичаше тоя човек, трудно щеше да й бъде упорито и непрестанно да отговаря с „не“ на неговата насилническа настойчивост. Ала той знаеше: нейната вяра бе непоколебима, тя беше негова дъщеря, щеше да намери сили, за да го стори.
Той каза, и в гласа му не липсваше страхопочитание:
— Струва ми се, господарю, че по-добре би направил, ако отложиш решаването на този въпрос. Струва ми се, че моята дъщеря Рахел ще желае синът й да израсне според законите на Израил и да бъде възпитан според нравите и обичаите на рода Ибн Езра.
На краля изобщо не беше хрумнало, че Рахел или пък старецът ще помислят нещо подобно. Той и сега не искаше да повярва, че евреинът говори сериозно Глупава шега бе това, съвсем непристойна шега. Приближи се до Йеуда, започна да си играе с неговата на гръдна плочка.
— И това ще е нещо, а? — рече той. — Аз да се бия с мюсюлманите, а синът ми тук да расте като обрязан!
Той прихна. Йеуда тихо каза:
— Най-покорно те моля, господарю, да не се смееш. Или вече си говорил с доня Рахел?
Алфонсо намусено сви рамене. Шегата отиваше твърде далеч. Но той не искаше да си разваля тоя ден Продължи да се смее гръмко. Йеуда каза:
— Най-смирено и за втори път те моля да не се смееш. С присмеха си можеш да ни прогониш от кралството си.
Алфонсо почна да проявява нетърпение.
— Ти си луд! — отсече накъсо той.
С мек, настойчив глас Йеуда продължи:
— Аз не съм бил в Галиана, знаеше го, не съм говорил с Рахел и едва ли и през следните дни ще говоря с нея. Но казвам ти: както е сигурно, че слънцето ще залезе довечера, също тъй сигурно е, че Рахел ще предпочете по-скоро да напусне Галиана и земите ти, отколкото да отдаде своя син на кръщението на твоята вяра.
И все още тихо, но яростно заключи:
— Мнозина от нас са убивали децата си, за да не позволят водата на неверието да се излее на техните глави.
Той фъфлеше.
На Алфонсо се искаше да отговори нещо гордо, презрително. Ала тихите, яростни думи на дон Йеуда все още витаеха, все още звучаха в стаята, в стаята бе волята на Йеуда и тя беше силна колкото и неговата собствена воля. Алфонсо съзнаваше: Йеуда имаше право. Ако кръсти сина си, той ще загуби Рахел. Беше изправен пред избора: да изгуби сина си или да изгуби Рахел.
С безсилен гняв, присмехулно той подхвърли на Йеуда:
— Ами твоят Аласар?
Извънредно блед, Йеуда каза:
— Детето не бива да върви по пътя на твоя оръженосец Аласар.
Кралят мълчеше. Нещо в него му напомни: „Змия в пазвата, въглен в ръкава!“ Изпита страх, че в следния миг ще убие евреина. Извърна се грубо и излезе от залата.
Йеуда дълго чака. Алфонсо не се върна. Най-сетне Йеуда напусна замъка.
Тъй като вече никакви вътрешни подбуди не го караха да отлага кръстоносния поход, кралят реши да замине за Бургос и да сключи съюза — а преди това, разбира се, да кръсти детето. Колебаеше се само още кога да потегли, след седмица ли, след две или най-много след три.
Тъкмо тогава до него стигна вест, която изведнъж сложи край на колебанията му: крал Хенри Английски бе починал в своя укрепен замък Шинон още съвсем не стар, петдесет и шест годишен човек.
Алфонсо сякаш виждаше пред себе си бащата на своята доня Леонор — среден на ръст, набит, възпълен мъж, с къс бичи врат, с широки плещи, с изкривени от езда крака. Пращящ от сила бе стоял той пред него със сокол върху голата си ръка, тъй че ноктите на птицата се впиваха направо в кожата му. Всичко, което бе пожелавал, тоя Хенри бе сграбчвал с голите си, червени, могъщи ръце — и земи, и жени. През смях беше казал на Алфонсо: „Кълна се в очите на бога, сине, за един владетел, който има глава и пестник, и целият свят е твърде малък!“ Имал беше глава и пестник тоя крал на Англия, херцог на Нормандия, херцог на Аквптания, граф на Анжу, граф на Поату, владетел на Тур, владетел на Бери, най- могъщият властелин в цяла Западна Европа. Когато свали ръкавицата си и се прекръсти, Алфонсо искрено скърбеше за него.
Ала още докато поставяше ръкавицата, той обмисляше вече с пъргавия си ум последиците, които носеше за него, Алфонсо, и за страната му смъртта на тоя човек. Само благодарение на мъдрото съдействие на покойника съюзът и походът досега бяха осуетявани. Ричард, синът и наследникът на Хенри, не беше държавник, а рицар и воин, жадуващ да поведе борба с всеки враг. Той не ще търси като Хенри разни предлози, за да остане настрана от кръстоносния поход, веднага ще потегли с войската си към светата земя, ще настоява и неговите роднини, испанските владетели, да започнат най-сетне и колкото може по-скоро борбата със своите мюсюлмани. Войната бе настъпила.
Това бе добре дошло за Алфонсо. Той се протегна, усмихна се, засмя се.
— Ave, bellum, привет на теб, война! — промълви той в празната зала — най-напред тихо, сетне високо, весело.
Продиктува едно писмо до доня Леонор. Изказа й скръбта си по повод смъртта на нейния баща. Съобщи й, че веднага ще пристигне в Бургос и дръзко и невинно добави, че тъй като сега вече запрещенията от страна на крал Хенри не са пречка, би могло, без каквото и да било протакане, да се подпише и подпечати брачният договор за Беренгария и съюзът с дон Педро.
Но преди да замине, той трябваше да уреди още
Призова Йеуда в замъка.
— Това е то, приятелю! — приветствува го с весела насмешливост той. — Свърши се вече с твоите увъртания и интриги. Ето я, дойде моята война.
Йеуда каза:
— Толедската алхама ще умолява небето да дари твое величество с цялата си милост. И ще постави на твое разположение такава войска, че да не трябва да се срамуваш от християнския свят.
— Най-късно след три дни — съобщи му Алфонсо — ще замина на кон за Бургос. Там не ще имам много време, а още по-малко — когато се завърна тук. Бих желал още отсега да дам разпорежданията си за в случай че въпреки вашите молитви и въпреки вашите войници господ ми изпрати християнска смърт през време на битките. Приготви документите ти, така че за мен да остане само да ги подпиша.
— Слушам те, господарю — каза Йеуда.
