всички камбани в страната, от Аларкос до Толедо, бяха започнали да бият.
Щом изгря слънцето, пред войниците бе отслужена литургия. Голяма част от тях се приобщиха към светите тайни. Сетне тържествено бяха показани реликвите, които щяха да съпровождат в битката различните бойни единици. Най-ценната и най-надеждната реликва притежаваха калатравските рицари — Cruz de los Angeles, един кръст, който тайнствено бе доставен на Алфонсо Трети от двама свети пилигрими. Във всеки полк рицари и войници коленичеха и целуваха своята реликва.
Откъм стана на мюсюлманите също долитаха молитви. Там свещенослужители и военачалници призоваваха бойците със стихове от корана:
И мюсюлманските войници, стотиците хиляди, се хвърлиха на земята с лице към Мека и пронизително повториха молитвата от първата сура на корана, седмата молитва:
Битката започна.
На калатравските рицари бе заповядано да нападнат първи и да направят пробив в центъра на противника. Те се строиха в добър боен ред, осем хиляди конници на великолепни коне, блестящи със своите доспехи. Гръмко запяха бойната си молитва, шестдесетия псалм на Давид:
„Кой ще ме отведе в укрепения град? Кой ще ме отведе до Едом? Бог ще ни даде сили за дела. Той ще смаже враговете ни.“
Понесоха се към центъра на неприятеля.
„Прокълнатите налетяха с такава ярост — разказва летописецът Ибн Яхя, — че конете им се набодоха сами на върховете на мюсюлманските копия. Отблъснати, те отстъпиха съвсем малко, сетне налетяха отново. Бяха отблъснати повторно. «Дръжте се, приятели! — викаше Абу Хафас, пълководецът, който командуваше центъра. — Укрепете сърцата си, правоверни! Аллах ви помага от високия си престол!» Ала прокълнатите налетяха сега толкова бясно, че пробиха редиците на смелите мюсюлмани. Самият Абу Хафас, пълководецът, се сражаваше смело като лъв, загина в боя и за служи венеца на мъченик. Прокълнатите започнаха страшно клане сред войските в центъра; всички мюсюлмански войници, които се бореха там, бяха избрани от Аллах за венеца на мъченичеството и преминаха на тоя девети шаван сред десетте хиляди радости на рая.“
Алфонсо наблюдаваше бойното поле от своето възвишение. Видя как калатравските рицари атакуваха, как бяха отблъснати, атакуваха повторно, отстъпиха повторно, ала след това се врязаха в редиците на неприятеля. И сега вече неговите калатравски рицари продължиха своя устрем напред, сега вече бяха неудържими, и те скоро ще стигнат червената бойна шатра на халифа и ще изпратят вестоносец да съобщи за победата. Тогава и самият той ще полети напред и ще смаже окончателно врага.
И така, кралят и неговите приближени гледаха, чакаха, наслаждаваха се на гледката. Там, долу, в равнината Аройос се осъществяваше мечтата на певеца Бертран дьо Борн; ето нападащите, сражаващите се и сразените, ето и бойния рев: „A lor, a lor“, с който се примесваха виковете „Аллах!“ и „Мохамед!“, ето и цвиленето на конете, изгубили своите ездачи, смъртно ранените коне. Сърцето на Аласар преливаше от радост. Той направо поглъщаше тая величава смесица от смърт, слава, победа, мъченичество и съжаляваше само за едно: че големият облак прах скриваше от очите му самото бойно поле. Ала виждаше около себе си безумните, пламнали, радостни лица на краля и рицарите му, неговото лице ликуваше като техните; и той триеше насълзените си очи, чистеше праха от носа си и се смееше.
Но ето че се случи нещо неочаквано. Облакът прах сега беше толкова гъст, че едва ли можеше да се различи какво става всъщност. Сигурно бе обаче едно: внезапно битката се пренесе твърде близо до тяхното възвишение, следователно далеч зад гърба на калатравските рицари. Конници с чалми се появиха в непосредствена близост със стана. Нападнаха еврейските отреди, определени за охрана на лагера. Да, евреите водеха вече борба, биеха се храбро, ясно се чуваше пронизителният им, прадревен еврейски боен вик: „Хедад, хедад!“, не отстъпваха, държаха се здраво. Ала те бяха само три хиляди души, врагът явно ги превъзхождаше и смътно, само за миг, дон Алфонсо си спомни предсказанието на дон Симеон, че сражението в събота ще донесе нещастие.
Но как, за бога, бе станало възможно мюсюлманските конници да напреднат толкова много? И в такъв брой? И къде бяха останали калатравските рицари?
Кралят предусещаше какво беше станало, ала си забрани да го вярва. Войската на халифа брои петстотин по хиляда души — бяха докладвали разузнавачите, и Алфонсо се бе изсмял. Но ето, сега тяхната стихийна вълна налиташе, краят й не се виждаше, нови и нови воини с чалми излизаха из облака прах, пешаци, конници. Сега вече Алфонсо не се смееше.
Ето какво се беше случило: опиянени от своята победа, калатравските рицари бяха продължили своя стремителен набег напред, сред гъстата вража тълпа. Не обръщаха внимание нито на жегата, нито на праха, които затрудняваха дишането им. Сред глухия грохот, от който ехтеше цялото бойно поле, чуваха само собствените си крясъци и писъците на ония, които убиваха. Зашеметени, полуобезумели от жаждата за борба, те нанасяха яростни удари с мечовете около себе си, врязваха се все по-дълбоко сред прахоляка, който закриваше слънцето.
Главният военачалник на мюсюлманите, вещият във военните дела и разумен андалуски пълководец Абдула Бен Сенанид, беше предвидил, че ще стане така. Позволи на рицарите да нахлуят навътре, оказа им сравнително слаба съпротива. Но заповяда на моадските полкове от двете им страни да напреднат и да приведат в готовност страшните далекобойни оръдия за изхвърляне на камъни. Моадските войници, прочути стрелци с арбалети, се съединиха незабелязано зад гърба на налитащите калатравски рицари и ги откъснаха от главните сили и от стана на християните.
И сега тук, в Аларкос, стана същото, което се беше случило навремето в битката при Ал Хатин. Мюсюлманските стрелци почнаха да обстрелват конете на християнските рицари и паднеше ли конят, рицарят с тежките си доспехи ставаше безпомощен. А ето че и оръдията на халифа започнаха да мятат огромните си каменни блокове сред гъстите редици на християните.
