„Започна се — съобщава летописецът Ибн Яхя — страхотна сеч. Всички неправоверни бяха облечени в желязо, имаха брони и конете им, и тези воини бяха Цветът на тяхната армия, но нищо не им помогна. Преди битката те бяха призовали тримата си богове и се бяха заклели в кръстовете си, че в тази битка не ще обърнат гръб на врага, докато е жив макар и само един от тях. Сега, за благото на правоверните, Аллах направи тъй, че клетвата им да се изпълни до буква.“
А същевременно, за да унищожи вражата войска докрай, мюсюлманският пълководец, използувайки огромното си числено превъзходство, изпрати зад гърба на сражаващите се рицари своята отбрана андалуска конница, за да нападне стана на християните.
Тъкмо тази атака на лагера видя от своето възвишение дон Алфонсо.
— Сега вече дойде и нашият ред — заяви с мрачна радост той.
Понесоха се надолу, към стана. Бяха многобройни и при все това прекалено малобройни. Нахлуващите тълпи мюсюлмани ги погълнаха, трябваше да отстъпят още преди да стигнат до стана, да се отдръпнат обратно към височината. Но отстъпваха в стегнати редици, не допускаха мюсюлманите да ги заобиколят. И винаги им се удаваше чрез малки противоудари да разчистват пространството около себе си и да си отдъхват.
Дон Алфонсо бе там, където се водеше най-яростният бой. Не мислеше вече за битката изцяло, а само за онова, което ставаше непосредствено около него. Задъхваше се сред праха и горещината, а бледо проблясващият облак караше всичко пред очите му да трепти. Чуваше пронизителния вой на роговете, думкането на барабаните, дивия рев на мюсюлманите и възгласите на другарите си: „Удрян! На помощ! Насам!“ И над всичко това глухият грохот на битката — непрестанен, налитащ от всички страни. Изпълваше го смътна и при все това блажена ярост. Изпитваше удоволствие, когато нанасяше удари с верния си меч Fulmen Dei; изпитваше удоволствие, когато падаше враг, и някаква странна радост, паднеше ли приятел.
Постепенно бяха изтласкани докъм средата на възвишението. Кралят заповяда отново да атакуват. Рицарите — трябва да бяха останали само около осемстотин души — се врязаха отново в неприятелската пехота. Един от мюсюлманите се прицели с копието си от непосредствена близост в Алфонсо. Преди да успее да запрати оръжието, Аласар го повали Момъкът звънко се засмя.
— Не му се удаде, господарю! — извика той сред грохота на битката.
Ала в следния миг, сам улучен, се свлече от седлото, кракът му се закачи за стремето, конят го помъкна на известно разстояние след себе си.
Останалите бяха продължили нататък, изтласкваха пред себе си неприятелската пехота надолу по склона. Около краля и тия, които се биеха рамо до рамо с него, се образува малко пространство.
Той слезе от коня си, все още овладян от затъпяващата ярост на боя, почти без да иска и да съзнава какво върши. Засуети се около Аласар. Вдигна наличника му, без сам да знае защо, свали шлема му, без да знае защо, и не знаеше дали момъкът го познава още. С огорчение си помисли, че Аласар трябваше да му избере хилядата рицари, които щеше да освободи без откуп. Момъкът дишаше тежко, инак бледомургавото му лице бе зачервено и подпухнало и независимо от цялата прах, кръв, жега и явна болка, изглеждаше съвсем младо. Алфонсо се приведе още по-ниско над него, гледаше го, не го виждаше, видя го, произнесе с глас, прегракнал от много викане:
— Аласар, момчето ми, верни приятелю.
Аласар с усилие вдигна ръка, Алфонсо не разбираше защо; по-късно се сети, че Аласар е искал да му върне ръкавицата на рицарското поръчение и му домъчня, че не го бе разбрал. Аласар раздвижи устни. Алфонсо не бе уверен дали той говори. Стори му се, че долови: „Кажи на баща ми“, но едва по-късно си припомни, че всъщност само му се е сторило да чува тия слова; а и не би могъл да каже на какъв език бе изговорил момъкът думите.
И докато седеше приведен над Аласар, за пръв път през тоя ден, но и сега съвсем смътно сред виковете и грохота на битката, у него се надигна мисълта за Рахел и тутакси и мисълта за Манрике и Нуньо Перес, който го бяха съветвали да остане зад стените на своите крепости, и мисълта за гневния дон Родриге. Но тия мисли не се задържаха в ума му, нямаше време. Нямаше време и да се занимава повече с момъка: успя само набързо да го прекръсти.
Защото сред облака от прах и пари огромните тълпи отново пълзяха нагоре. Тъпо, с мрачна ярост дон Алфонсо гледаше напиращите пълчища. Нямаха ли край? Петстотин по хиляда души, бяха казали разузнавачите, не бяха излъгали.
— Досега имахме работа само с предния отред — мрачно се пошегува архиепископът, — сега обаче идват главните им сили.
— Какво пък — каза Бертран. — Толкова повече жени и майки ще има да ги оплакват.
— Назад, бавно назад! — настойчиво викаха всички.
А Бертран запя една от своите песни:
Тъй, бавно с лица към врага, задържайки подскачащите коне, те заотстъпваха нагоре по склона.
Битката продължаваше, докъдето погледът стигаше. Но когато се озоваха до последната, най-стръмна част на възвишението, отново бяха създали малко празно пространство около себе си; тук никой не можеше да се появи в гърба им. Поеха си дъх, огледаха се, потърсиха другарите си, преброиха се. Сега бяха останали само около двеста души.
— Къде е дон Мартин? — запита Алфонсо.
— Ранен е — рече Гарсеран. — И изглежда, че тежко. Опитват се да го изтеглят по склона, към дъбовата горичка. Искат да го измъкнат по пресъхналото пороище.
И настойчиво го замоли:
— Трябва да се връщаш, господарю, преди да са открили пътя през пороището.
Отвъд височината, през дъбовата горичка минаваше скрита пътека, която отвеждаше към северната част на пресъхналите пороища.
— След тази атака! — реши дон Алфонсо, тъй като врагът отново, този път вече много отблизо, се готвеше да нападне.
И като се обърна към Бертран, запита:
— Какво става с теб, благородни Бертран? Ранен ли си?
— Е, останах с няколко пръста по-малко — отвърна Бертран, като се стараеше гласът му да звучи непринудено. И се пошегува: — Навярно ще мога да ти върна само част от ръкавицата.
Сетне отново започна схватка с врага.
Тук, в подножието на последната височина, боят се разпадна на ожесточени единични борби. Всеки се биеше сам за себе си, яростно, безсмислено, никой не мислеше за другите.
„И сред сечта — съобщава летописецът Ибн Яхя — Алфонсо, прокълнатият, вдигна очи и видя съвсем близо бялото знаме на повелителя на правоверните — Аллах да го закриля — и видя златните букви на него: «Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк». Тогава сърцето на прокълнатия изтръпна от голям страх и той побягна. И всички негови приближени побягнаха, и мюсюлманите ги преследваха. Сам прокълнатият успя да избяга по възвишението, но мюсюлманите избиха безброй от неговите люде и не откъсваха копията си от хълбоците на бягащите, нито ятаганите си от вратовете им, докато не заситиха жаждата на своите оръжия е кръвта на неправоверните и не ги принудиха да изпият докрай чашата на смъртта.“
