наемници за премахване на всички отпечатъци, те бяха пропуснали да заличат някои от тях, но те принадлежаха на Марше и Преториус.
— Ами Волвото? — попита Куин. — Ти ли го купи?
— Да, също и микробуса и повечето от останалите неща. Само Скорпионът ни беше даден от дебелия мъж. В Лондон.
Куин не знаеше, че Волвото бе вече намерено в покрайнините на Лондон. Колата бе пресрочила времето за престой на един многоетажен паркинг до летището Хийтроу в Лондон. Наемниците, след като бяха преминали през Бъкингам на същата сутрин след убийството, бяха отново завили на юг и се върнали в Лондон. От Хийтроу те бяха взели маршрутния автобус до другото лондонско летище — Гатуик бяха го подминали и се качили на влака за Хейстингс и крайбрежието. Качени в отделни таксита, те се бяха добрали до Нюхейвън и хванали обедния ферибот до Диеп. Веднъж озовали се във Франция, те се бяха скрили вдън земя.
Полицията от летището Хийтроу прегледа Волвото и откри, че в дъното на багажника има пробити малки отворчета за дишане и че все още се долавя дъх на бадеми. Извикаха Скотланд Ярд и издириха първоначалния собственик. Оказа се обаче, че за колата е било платено в брой и обичайната документация, изисквана при смяна на собственика, никога не е била попълвана. Описанието на купувача съвпадаше с това на червенокосия мъж, закупил Транзита.
— Дебелакът ли бе този, който ви даваше цялата вътрешна информация? — попита Куин.
— Каква вътрешна информация? — възкликна внезапно Сам.
— Откъде знаеш за това? — попита Зак подозрително. Очевидно той още хранеше в себе си подозрение, че Куин може да е един от неговите работодатели, превърнали се впоследствие в негови преследвачи.
— Вашите ходове бяха невероятно добре обмислени — отвърна Куин. — Знаехте, че трябва да чакате, докато не поех работата, след което поискахте да говорите лично с парламентьора. Никога преди не ми се е случвало такова нещо. Вие знаехте кога е моментът за настъпление и кога трябва да отстъпите. Първо искахте долари, след това — диаманти, като прекрасно знаехте, че това ще доведе до забавяне точно в момента, когато бяхме готови да извършим замяната.
Зак кимна.
— Да, бях инструктиран преди отвличането какво, кога и как да го направя. Докато се криехме, трябваше да проведа редица телефонни разговори. Винаги навън, постоянно от една телефонна кабина на друга, съобразно предварително съставен списък. Отговаряше винаги дебелакът — вече бях запомнил гласа му. Понякога правеше промени, наричаше ги „фина настройка“. Аз само изпълнявах това, което ми бе нареждано.
— Добре — каза Куин. — Дебелакът също ти е казал, че след това няма да има проблем да се измъкнете. Ще ви търсят около месец и нещо, но тъй като няма да има никакви следи, всичко ще затихне и ще живеете щастливо до дълбоки старини. Вие наистина ли повярвахте на всичко това? Наистина ли смятахте, че можете да отвлечете и убиете сина на американския президент и след това да се измъкнете? Защо трябваше да убивате момчето? Какъв смисъл имаше да го погубвате?
Лицевите мускули на Зак се сгърчиха в нещо като безумна ярост. Очите му изпъкнаха от гняв.
— Точно в това е въпросът, лайно такова. Не сме го убивали! Оставихме го на пътя, както ни бе наредено. Той бе жив и здрав, дори и с перце не бяхме го докосвали. След това продължихме по пътя си. За това, че е мъртъв, научих от новините на следващия ден. Не можех да повярвам на ушите си. Това бе лъжа. Ние не сме го убивали.
Една кола се появи от Рю дьо Шалон и влезе в уличката. Вътре бяха двама — единият шофираше, другият бе седнал отзад и държеше в скута си пушка. Колата се движеше бавно по улицата, като че ли търсеше някого, спря за малко пред първия бар, стигна почти до входа на „При Юго“, след това се върна малко назад и се установи по средата между двата бара. Двигателят бе оставен да работи.
— Момчето е било убито от бомба, скрита в колана му, който то е носело на кръста си — каза Куин. — Той не е носил този колан, когато бе отвлечен в Шотоувър Плейн. Ти си го накарал да го сложи.
— Не съм — извика Зак — По дяволите, не съм аз. Орсини беше.
— Добре тогава, разкажи ми за Орсини.
— Корсиканец, професионален убиец. По-млад от нас. Когато тримата тръгвахме за срещата с теб в склада, момчето бе облечено с дрехите, с които бе от самото начало. Когато се върнахме, той бе с нови дрехи. Направих Орсини на пух и прах за това. Тъпият копелдак бе излязъл от къщата, противно на всички заповеди, и ги бе купил.
Куин си спомни скандала, който бе чул над главата си, когато наемниците се бяха събрали да проверяват диамантите. Тогава той бе сметнал, че се карат за скъпоценните камъни.
— Защо го е направил? — попита Куин.
Каза ми, че момчето се е оплаквало от студа. Решил, че няма да навреди, ако се поразходи до Ийст Гринстед и купи дрехи от някой спортен магазин. Бях вбесен, защото той не знае бъкел английски и какъвто е дървеняк, ще стои там като пън и само ще се пули.
— Почти сигурно е, че дрехите са били доставени в твое отсъствие — каза Куин. — Добре тогава, този Орсини, как изглежда той?
— Около тридесет и три годишен, професионалист, но никога не бе участвал в акция. Много тъмна брада, черни очи, белег от нож на едната буза.
— Защо го нае?
— Не съм. Аз се свързах с Големия Пол и Яни, тъй като се знаехме от онова време и не бяхме прекъсвали връзките си. Корсиканецът ми бе натрапен от дебелака. Сега чух, че Яни е мъртъв, а Големият Пол изчезнал.
— Добре, какво искаше с тази среща? — попита Куин. — Какво трябва да направя за теб?
Зак се наведе напред и хвана Куин за ръката.
— Искам да изляза от играта — каза той. — Ако си от онези, които ме наеха, кажи им, че не е необходимо да ме преследват. Аз никога няма да се раздрънкам, никога. Поне не на ченгетата. Така че те са в безопасност.
— Но аз не съм от тях — каза Куин.
— Тогава кажи на твоите хора, че не съм убивал момчето — каза Зак. — Това никога не е влизало в сметката. Кълна се в живота си, че никога не ми е и минавало през ум да отнемам живота на това момче.
Куин си помисли, че ако Найджъл Крамър или Кевин Браун успееха някога да пипнат Зак, точно „до живот“ щеше да получи той, за да се наслаждава на гостоприемството на Нейно Величество или Чичо Сам.
— Няколко последни неща, Зак. Диамантите. Ако се надяваш на снизхождение, като начало ще трябва да върнеш откупа. Продаде ли ги?
— Не — отвърна рязко Зак. — Нямах възможност. Тук са. Всички до един, мътните ги взели.
Той бръкна отдолу и стовари една тежка платнена торба върху масата. Очите на Сам щяха да изскочат.
— Орсини — каза Куин невъзмутимо. — Къде се намира той сега?
— Един Бог знае. Вероятно се е върнал в Корсика. Той е дошъл оттам преди десет години, за да участва в бандите в Марсилия, Ница и по-късно Париж. Това бе всичко, което успях да измъкна от него. А, и че е родом от едно село, казва се Кастелбланк.
Куин стана, пое платнената торба и погледна надолу към Зак.
— Здравата си затънал, приятел. До ушите. Ще се опитам да поговоря с някои хора. Може да те допуснат да свидетелстваш срещу съучастниците си, поне така предполагам. Но ще им кажа, че зад теб е имало други хора, а вероятно и зад тях. Ако повярват на това, както и ако ти си признаеш всичко, биха могли да ти пощадят живота. Но за онези, за които си работил… няма никакъв шанс.
Той се обърна да си върви. Сам стана да го последва. Зак също се изправи, сякаш не искаше да се лиши от протекцията на американеца. Куин се спря.
— Един последен въпрос. Откъде измисли името „Зак“?
Той знаеше, че в периода след отвличането психиатри и специалисти по дешифриране на кодове си
